Хаосът, тази креативна рутина

Текстът е публикуван в бр. 7 (59) на сп. Business Global.

Автор: Мария Касимова-Моасе

ДОМЪРЗЯЛО ГО. Било краят на работната седмица, петък, точно преди ваканцията след дълги месеци труд. На следващия ден заминавал в дълга отпуска и

изобщо не му се занимавало

да подрежда лабораторията. И без това само той работел там, щял да си почисти и подреди, когато се върне.МАРИЯ ХИНДОВА КАСИМОВА-МОАСЕ е родена на 5 октомври 1969 г. в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърска програма „Изкуството – начин на мислене“ в НБУ. Кариерата си на журналистка започва в младежкото предаване „Формула 5“ в БНТ. Работи в културните отдели на вестниците „Стандарт“, „24 часа“, „Демокрация“, списание и вестник „Сега“. Била е отговорен редактор на лайфстайл списание „Едно”, зам. главен редактор на списание ELLE в България, главен редактор на списание „Капитал LIGHT“ и основател и главен редактор на списание HEЯR. От 2010 г. е журналистка на свободна практика.

Завършила е обучения по етикет и протокол в Лондон и Брюксел. Първата ѝ книга „Близки срещи със смесени чувства“ излиза през 2017 г. През 2018 година е публикуван и първият ѝ роман „Балканска рапсодия“, преведен и на френски. Автор е на комедийните аудиосериали към аудиоплатформата „Сторител“ „Записки от Шато Лакрот“ и „Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане“, излезли и като книжни издания. През 2022 г. излиза и книгата ѝ „Монолози“. Зад всичките ѝ книги стои издателство „Колибри“.

От няколко години представя пред публика и свои сторителинг спектакли – „Свободно падащи истории“ и „Червена звезда, бл. 28“. Подкрепя каузи, свързани с домашното насилие, феминизма и равните граждански права. Омъжена е, има две дъщери.Нищо нямало да им стане на нестерилните чашки със стафилококи, ако не бъдат измити сега. Станал от стола, свалил бялата престилка, метнал я на закачалката, облякъл сакото си и заключил вратата отвън. В следващия месец почти не се сетил за експериментите. Само от време на време го хващало яд, че сума време изгубил в убеждението, че капки лимонов сок могат да убиват бактерии. И без това всички колеги му се подигравали, защото – къде тайно, къде съвсем явно – изстисквал лимон в чая, водата или кафетата им, за да докаже теорията си. Тъкмо сега, докато го няма, ще позабравят и няма да е повече център на шегите им.

Така и станало. Когато отново се появил на работа, колегите му се радвали да го видят и никой не го закачил за лимоновите му проби. Когато отключил лабораторията обаче, отвътре го блъснала силна миризма на кисело и влага. Оставените мръсни чашки със стафилококови бактерии били потънали в плесен. Любопитството на учен го накарало заедно със забравените  бактерии да изследва и нея. Оказала се от редкия вид Penicillium и най-вероятно била „пристигнала“ до колбите и чашките от друга лаборатория, разположена на долния етаж, където изследвали плесен от домовете на болни от бронхиална астма. Това, което истински изумило нашия учен обаче, било, че от стафилококите вече нямало и следа. Плесента ги била унищожила.

Ето така през 1928 година се родило едно от най-важните открития за човечеството – пеницилинът. Впоследствие от него щели да бъдат създадени антибиотиците, благодарение на които щели да оцелеят милиони хора, чийто живот се е смятал за обречен. Обстоятелствата около това откритие можем да наречем небрежност

нарушаване на правилата

и навиците, или просто класически мързел. И с основание можем да кажем, че Александър Флеминг, разсеяният и не особено подреден бактериолог, за когото става дума в тази истинска история, най-вероятно нямаше да стигне до епохалното откритие, ако не беше точно такъв.

Към този класически пример за това как невинаги навиците и рутината водят до успех, могат да се прибавят още много впечатляващи истории.

По време на чумната епидемия в средата на XVII век университетът в Кеймбридж е затворен и Исаак Нютон е принуден да се усамоти в провинцията, без редовните лекции и упражнения със студентите. Именно в това

време на безцелно бродене

обаче той формулира основите на своята теория за гравитацията.

Микровълновата печка също дължи раждането си на… порочната пристрастеност на учения Пърси Спенсър към шоколада. В ежедневните му навици по никакъв начин не влизало правилото да държи шоколад в джоба на работната си престилка. Един-единствен път решил да направи изключение от този свой принцип и така открил, че в близост до радар шоколадовото блокче се стопява.

В списъка на големите умове, които развиват гения си, без да са имали строги навици и ежедневна рутина, е и известният с хаоса си Алберт Айнщайн. Той забравял за срещи, можел да излезе на улицата бос или по пантофи и

нямал никакъв ред на работа

но въпреки това създал теорията на относителността, която променя физиката.

В лабораторията на Томас Едисон царял невъобразим хаос. Самият той никога не се концентрирал само върху един проект – работел едновременно върху десетки неща, поради което стоял до пълно изтощение в кабинета си.

Класическият ред било последното нещо

което можело да се намери около него, но въпреки това негов патент са близо хиляда открития в областта на физиката и техниката.

Сред гениите на хаоса бил и създателят на еволюционната теория за произхода на човека Чарлз Дарвин. Нямал работно време – повечето открития и наблюдения правел заедно с децата си в семейната градина. Всъщност може да се каже нещо парадоксално – че личния си домашен хаос той успява да превърне в рутина – работи на приливи и отливи, непрекъснато си води записки, които загубва, но чието съдържание, веднъж написано, помни, разчита много на спокойствието от съжителството с близките си.

По-новото време може да се похвали с още един легендарен по отношение на екстравагантността и безредието световен учен с огромен принос към знанието – Ричард Флейнман. Той е човекът, който доказа, че причината за катастрофата на совалката „Чалънджър“ през 1986 година е грешка в уплътнението. Демонстрира с безапелационен успех твърдението си, като в телевизионен ефир слага в чаша ледена вода парче гума от материал, използван за уплътненията в совалката. Така целият свят видял, че при много ниски температури той се втвърдява и съответно вече не е ефективен. Освен учен, любим преподавател и Нобелов лауреат Флейнман бил

напълно свободна душа –  

свирел на барабани и бонго, рисувал и непрекъснато измислял забавни пакости. Когато бил на работа в Бразилия, напълно съсипал академичния ред, като вместо в кабинета си ходел да участва в улични карнавали, за да учи португалски от разговори с хората на улицата.

Както вече разбираш

уважаеми читателю, приведох всички тези примери на успели в кариерите си учени, за да защитя една леко шокираща теза – че не точно установеният ред, следването на режим и създаването на навици са предпоставка за успех. И че често хаосът – в чист вид или режисиран и превърнат от своя страна в някакъв вид режим – прави възможни големите крачки. Разбира се, ако и аз бях слушала майка си, която искаше от дете да ме „завърже“ за ежедневен режим, сигурно сега щях да съм поне световноизвестна писателка или журналистка с „Пулицър“, ама ей на, не я послушах. От всички навици, които се стремеше да създаде у мен, проработиха обаче два особено важни – първо, независимо колко бързам, всяка сутрин да си оправям леглото, и второ, да спазвам крайни срокове. (В интерес на истината този текст беше предаден на редакцията с три дни закъснение, но трябва да се отбележи, че това е рядкост в личната ми практика и като такава по-скоро потвърждава правилото.) Оправянето на леглото ме връща бързо от съня в деня и ми дава старт. Спазването на срокове е част от това, което ме прави професионалист.

Какъвто и талант да имаш, казваше майка ми, ако не е подкрепен с режим и усилена работа, той е само лош навик. Че е така, се убедих с годините, но и прекаленото усърдно спазване на правила и саморестриктиране изяждат креативността. Разбрах и че съм от породата хора, които, затвориш ли ги в работно време и офисни правила, се превръщат в едно голямо и обло посредствено нищо.

Първата ми работа беше в Народната библиотека в София. Навремето веднага след гимназията

не ме приеха в университета

и за да имам право отново да кандидатствам на следващата година, се налагаше да работя осем месеца. Речено – сторено. Майка ми ми намери работа в отдела по междубиблиотечно заемане в библиотеката, където трябваше да издирвам издания по сигнатура и да ги подготвям за разнасяне из страната. Работа, свързана с много движение, ориентиране в библиотечния организъм и бързина – все неща, които ми харесваха. Екипът беше чудесен, работех с мили и интелигентни дами, имаше нелош стол и много евтино барче. Обаче работното време от понеделник до петък и от осем до пет, с две почивки по петнайсет минути и една от половин час за обяд, ме убиваше. Спомням си как един делничен ден в малкото свободно време, което имах, седях и гледах от прозореца на стаята ни хората навън и си мислех как примерно на 27 април 2021 година (беше през 1988), ако я карам така, делничен ден е, не съм умряла, болна или в отпуска и не се е случило природно бедствие, аз

ще знам точно къде ще бъда – на работа!

В офис или кабинет, на бюро, с карта за достъп и проследяване, с подписан договор и трудови рестрикции. В онзи миг взех за себе си решението, че ще се стремя цял живот да не допусна да вляза в този цикъл. И в много голяма степен го постигнах.   

За сметка на това обаче и аз изградих своя хаотична рутина извън оправеното легло и спазването на срокове. Знам, че работя добре по различно време от деня, затова гледам поне шест часа да прекарвам посветена на това, което правя в момента. Рядко спя следобед – пак майка ми казваше, че от сън спомени няма, съгласна съм. Понякога стоя до среднощ, но в повечето дни гледам да имам свободни вечери, които да прекарвам с моите си хора. Вечери за хубава вечеря, приятели, сериал, за слушане на музика или просто безцелно зяпане.

Научих се да не се чувствам виновна за тези нищо-не-правения, защото те са засилките за другите моменти. И със спортуването сме в кампаниен режим – запалвам се по нещо, купувам каквото му е необходимо – екип, постелки, уреди – и… след десетина тренировки спирам. Така съм си от дете – нашите знаеха, че до двайсети септември всяка година съм се записала на поне седем кръжока в училище – от корабомоделизъм до бродерия, – защото всичко ми е интересно. После в рамките на два месеца отсявам по-любимото и в крайна сметка нещата се уравновесяват. Признавам си, че често съм се чувствала виновна за тази своя привидна неподреденост. Толкова много ни е натяквано, че без ред нищо не се постига, че изобщо не подлагах на съмнение това твърдение. Сега, като се обърна зад гърба си обаче, виждам, че

нестройният ми ред ми е донесъл немалко успехи

Без да се подреждам до великите учени, които изредих в този текст, ще споделя, че и аз като тях съм се превърнала в едно от доказателствата за т.нар. серендипитет. Това е термин, създаден да опише именно открития, направени изневиделица, точно когато човек е кривнал от подредения си път. Пък щом за това нещо си има термин, значи то е припознато от науката. Следователно в него няма нищо лошо.

Ето така, надявам се, с този текст да съм ви дала добри аргументи в живота и работата си да бъдете точно каквито си поискате. Включително хора без установени навици, работен график и подредена система за постигане на успехи. Въпрос на едно оправено легло, кривване от правилата и спазване на поети срокове.