Остави го да се случи!

Текстът е публикуван в бр. 61 – „Променящите хора“, на сп. Business Global.

Автор: Мария Касимова-Моасе

МОЖЕ ДА МИ СЕ СМЕЕТЕ, ама аз така се омъжих. Знам, знам – не се очаква в сериозно издание за работещи и активни хора да разказвам любовни сюжети. Това обаче беше първото, за което се сетих, когато си дадох сметка, че промяната се случва в момента, в който спреш да я напъваш. Пък и пътят на създаване и менажиране на една връзка или семейство е почти същият като този, по който минаваш, за да превърнеш една работна идея в реалност.Мария Хиндова Касимова-Моасе е родена на 5 октомври 1969 г. в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърска програма „Изкуството – начин на мислене“ в НБУ. Кариерата си на журналистка започва в младежкото предаване „Формула 5“ в БНТ. Работи в културните отдели на вестниците „Стандарт“, „24 часа“, „Демокрация“, списание и вестник „Сега“.
Била е отговорен редактор на лайф стайл списание „Едно“, зам. главен редактор на списание ELLE в България, главен редактор на списание „Капитал LIGHT“ и основател и главен редактор на списание HEЯR. От 2010 г. е журналистка на свободна практика. Завършила е обучения по етикет и протокол в Лондон и Брюксел. Първата ѝ книга „Близки срещи със смесени чувства“ излиза през 2017 г.
През 2018 година е публикуван и първият ѝ роман „Балканска рапсодия“, преведен и на френски. Автор е на комедийните аудоисериали към аудиоплатформата „Сторител“ „Записки от Шато Лакрот“ и „Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане“, излезли и като книжни издания. През 2022 г. излиза и книгата ѝ „Монолoзи“. Зад всичките ѝ книги стои издателство „Колибри”.
От няколко години представя пред публика и свои сторителинг спектакли – „Свободно падащи истории“ и „Червена звезда, бл. 28“. Подкрепя каузи, свързани с домашното насилие, феминизма и равните граждански права. Омъжена е, има две дъщери.Емоциите, усилията, надеждите и разочарованията са същите, може би само с малко по-умерена амплитуда, което… също не е сигурно. Затова нека дадем път първо на битовото, което така или иначе ни е най-важно.

Представете си сега – развеждам се на трийсет и шест, с две деца в училищна възраст. Преминала съм през девет години уж щастливо съвместно съществуване, четири години, в които съм преживяла драматично разпадане на брак, искрено страдание по загубената любов, самообвинение, грозни сцени и в крайна сметка осъзнаване. На изхода от цялото това нещо съм объркана, но абсолютно сигурна в едно – искам да си намеря истинската половинка и да не оставам сама! А и скоро схващам колко ми е добре с тази нова свобода да решавам самосиндикално какво и кога искам, и как да го търся.

Ииии… даваааай!

Втурвам се с буйната страст на жена в разцвета на силите си да търся нов потенциален брачен партньор. Разбира се, минавам през целия спектър на пазара, ограничен общо взето между твърде претенциозни или предпазливи застарели момченца, неотлъчно пришити до полата на мама, обиграни донжуановци, неопитни господа, представящи си, че жена с биография ще ги въведе в тайните на изумителния секс, подозрителни няколко-пъти-развеждани, стиснати или с широки пръсти, веселяци или темерути, икономически пресметливи, парени, (с)духани, кръшкащи на жените си, неуверени, нафукани, самотни, депресирани… Както и да променях тактиката си, където и да се запознавах с поредния на пръв поглед симпатяга, колкото и хубаво да беше в началото, накрая винаги се оказваше, че онази моя мечта за семейство, партньор и дом просто си остава само моя. Сега да не излезе, че мъжемразя! То готини мъже си имаше, просто обаче вече бяха заети, или пък аз не им се вписвах в картинката.

Така след няколко години, когато си направих равносметка и капитулирах пред битието и неговите изпитания, реших, че тая работа с уютното семейно гнездо и мъжа мечта я пускам и просто спирам да я мисля. Казах си го на глас и си го наложих. Отдадох се спокойно на лични удоволствия, срещи с приятелки, пътувания, книги, филми, неангажиращи флиртове за поддържане на блясъка в очите и личностно развитие без определена цел. Фокусът ми се премести върху мен самата и начините, по които да се правя щастлива. Това включваше не само аз да преживявам хубави моменти, но да съм причина за такива и за близките ми. Организирах забавления с децата си, пробвах нови неща, запознавах се с непознати хора и всичко това само и единствено… без цел.

Е, шест месеца по-късно най-случайно срещнах мъжа, за когото по-късно се омъжих. И днес, след тринайсет години брак, мога с ръка на сърцето да кажа, че е точно моят човек.

Разбира се, психология

Както знаем, едва ли има нещо останало из човешките преживявания, което да не е било подложено на наблюдение, изследване, анализ и класифициране. „Влизането в потока“ на нещата вместо вървенето срещу течението в името на постигането на някаква цел – също. Една от най-разпространените психологически теории, обясняващи защо нещо се случва, когато спрем да се пънем да го накараме да се случи, е т.нар. ефект на инкубацията. Така се описва онзи феномен, при който уж временно си се отказал да мислиш активно върху някакъв проблем за решаване, обаче подсъзнанието не е съвсем наясно с това и продължава да работи. Това е и онзи толкова характерен за творците момент, в който се опитваш да намериш решение, а то все не идва, за да се стовари изневиделица отнякъде в най-безумния момент – докато си в банята, прекопаваш градинката, минаваш на светофар или гладиш. Изглежда, като че всичко се случва самò, но всъщност не е така – просто съзнанието е продължило да работи, без непременно да сме му дишали във врата с императиви, забрани и самообвинения.

Според друга теория пък прекаленото вторачване в създаването на нещо ни кара да блокираме от самото напрежение. Гоним целта с очаквания за перфектен резултат и затова и най-малкото препятствие по пътя ни прави тревожни и съответно непродуктивни. Историята познава много такива случаи например на спортисти, които отиват на състезания суперподготвени, но въпреки многото положени усилия не успяват да постигнат резултат, който иначе не ги е затруднявал по време на тренировките. Понеже обожавам плуването, не мога да не цитирам в тази връзка именно кариерата на великолепния плувец Майкъл Фелпс. След като на Олимпиадата в Пекин (2008) американецът се превърна в истинска световна легенда, ентусиазмът и пренатягането в името на успеха го затиснаха и четири години по-късно, вече от олимпийските басейни на Лондон 2012, той обяви, че не иска да има нищо общо със спорта. Причините, които сподели тогава, бяха много, но аз няма да забравя една от тях – „омръзна ми часове наред всеки ден да гледам чертата в дъното на басейна“. В годините нататък никой не очакваше, че Фелпс изобщо може да се върне като състезател, защото радостта от спорта не успяваха да му върнат никакви други дисциплини. На следващите игри в Рио през 2016 г. обаче Фелпс отново беше на почетната стълбичка със златен медал за щафета 4 по 100 м съчетано плуване – признание, което дойде в кариерата му, след като вече не му беше важно да е номер едно на всяка цена. Това се случи, защото тогава Майкъл Фелпс искаше само и единствено да се наслаждава на тялото си, носещо се по повърхността на водата.

Let it go!

Съществува една друга теория, която също дава обяснение на факта, че често решенията и успехите идват като че „от само себе си“. Всъщност няма нищо, което да се е случило магично, и системата „Автопилот“ или „Хомеостаза на мотивацията“ го описва. Според нея мозъкът е нещо като система, която регулира функциите автоматично, когато има ясно зададена посока. Така прави с физиологичните ни нужди и процеси, защо да не постъпва подобно и с начина ни на мислене и мотивация. Когато сме приучили мозъка си да действа по определен път при ясно дефинирано намерение, дори и да сме нефокусирани върху изпълнението, той си действа по план напълно самостоятелно. Уорън Бъфет, собственик на конгломерат от какви ли не бизнеси, казва, че работи по създадени от него самия няколко елементарни правила, които не нарушава. Сред тях са „купувай евтино, продавай скъпо, не се захващай с неща, които не разбираш“. Освен това той не се оставя да седи и да мисли над някакъв проблем, а вместо това ежедневно по 5 – 6 часа чете художествена литература. Така решението за всяка ситуация изниква като че самостоятелно, докато Бъфет прелиства страниците на някой роман или съпреживява приключенията на художествен герой. Връзките в мозъка са създадени и работят, но по тях тръгват различни, свободни идеи, които достигат до решението.

Внимавай какво мислиш

Това няма как да не го знаете – колкото повече се опитваме да контролираме мислите си, толкова повече това не ни се удава. Когато реша да разгонвам страховете си, започвам да треперя от страх. Щом установя, че не е полезно да мисля по дадена задача и се самоубедя да освободя решението ѝ да се случи „от само себе си“, още по-трудно ми е да го направя. И както и да се опитвам да се навивам, че ето на, този път няма да се проваля/изложа/притесня, в края на краищата точно това се случва, при това често с гръм и трясък. Изглежда, като че Вселената ни се подиграва и се опитва да ни покаже, че каквото и да си решаваме, тя е тази, която има последната дума. Сигурно затова и този феномен е класифициран от психологията и се нарича Теория за ироничния процес, но ако трябва да си го кажем помежду си, приятелски бих го нарекла „Вселената се гъбарка“. За да я накараме да ни симпатизира и да поомекотим понякога доста черното ѝ чувство за хумор, се бяхме научили да „визуализираме“. Хората на 40+ ясно си спомнят как нас точно това ни съветваха – визуализирай успеха си, представи си го как се случва, пожелай си го ето така: „виждам се еди-кога си как съм постигнал еди-какво си и правя еди-що си“! А пък ние, докато визуализирахме, още повече се напрягахме, защото в цялата система калкулирахме също времето, усилията, лишенията и трудностите, през които ще е необходимо да минем, за да стигнем до онова там, визуализираното някъде в бъдещето. Затова съвременните активни хора вече не визуализират – те направо манифестират! Сега е важно не да си пожелаеш, а да повярваш, че нещо вече се е случило и ти го живееш на пълни обороти. Така мозъкът ти някак престава подсъзнателно или пък напълно съзнателно да прави планове, да се напъва, да контролира процеса, да преживява неуспехите и да наказва, ако те са повече от успехите. Той просто вече живее като напълно достигнал целта. Звучи малко шизофренично, но поне спестява нервни клетки, а това никак не е малко. В този ред на мисли вероятно ни предстои да се почувстваме удобно в някоя друга теория, според която вече ще можем да контролираме не само настоящето и бъдещето си, но чрез някакъв вид обратна манифестация ще можем да прекрояваме и миналото си. Така ще сме в състояние да си създаваме светове в подменена реалност, където ще се чувстваме напълно автентично. И животът най-после ще може да бъде точно такъв, какъвто би ни послужил най-добре.

Негово Величество Въображението

Абсолютно вярвам в отпускането на края, за да дойде ново начало. Убедена съм, че пренатегна ли нещо, то ще изпращи изпод здравите ми ръце и усилията ми ще се спихнат над скъсаната му пружина. Винаги, когато съм успявала в нещо, е било, защото съм сменила фокуса и вместо в призьорската стълбичка и позьорското бъдеще съм се вглеждала в удоволствието от правенето на самото нещо или пък съм се зазяпвала в някаква уж незначителност. Всичко това обаче може да остане само едно обикновено разфокусиране, загуба на интерес, непоследователност, мързел или направо блеене в нищото, ако – парадоксално – и в него няма някакъв смисъл. Защото смисъл трябва винаги да има. Може да не е назован, но трябва поне да е усетен. Смисълът да науча нещо, което не съм знаела. Смисълът да стигна някъде, където не съм била. Смисълът да преживея нещо, за което ме е било страх. Смисълът да видя нещо, за чието съществуване не съм и подозирала. Смисълът да се предизвикам, за да разбера, че много малко се познавам. За да мога да достигам до този смисъл обаче, трябва едно много важно качество – въображението. Единствено през него мога да влизам в образи, които съм си създала сама или съм видяла по нов начин. То е единствената и достатъчнa причина да не спирам да правя неща, защото само чрез него мога в рамките на физически ограничения си живот да изживея много други. Благодарение на него мога да правя невъзможното, да измислям несъществуващото и да откривам цели там, където ни най-малко не съм ги полагала.

Така че нека влезем в потока и се отпуснем върху течението му. От приказките знаем, че водата в реката си мени цвета, а когато сме в нея, ще го сменяме и ние. Пък съзрем ли нещо интересно на брега, ще загребем уверено и със сила няколко пъти и ще го достигнем.

И аз така загребах някога и ето на – докато пиша този текст, Той стои зад гърба ми и от време на време ме пита какво пиша. „Нищо, нищо – казвам – само че за да постигнеш нещо, трябва да го пуснеш да се случи.“ „Абсолютно вярно!“, казва Той.