Страхът на преживелите Холокоста се предавал по наследствен път на децата им

Генетичните промени, произтичащи от травмата, претърпяна от оцелелите от Холокоста, могат да бъдат прехвърлени върху децата им – най-ясният знак, че все пак житейският опит на човек може да повлияе на следващите поколения.

Изводът на изследователския екип от Ню Йорк, воден от Рейчъл Йехуда, произтича от генетичното изследване на 32 еврейски мъже и жени, които са били вкарани в концентрационен нацистки лагер или пък са станали свидетели на изпитания, или са ги преживели, или е трябвало да се крият по време на Втората световна война.

Те също така анализирали гените на децата им, при които е известно, че са има по-голяма вероятност от стресови разстройства и сравнили резултатите с тези на еврейските семейства, които живели извън Европа по време на войната. "Промените в гените на децата може да се дължат само на факта, че родителите им са преживели Холокоста", казал Йехуда.

Работата на екипа ѝ е най-ясният пример за предаването на травма на дете, чрез т.нар. "епигенетично наследство" – идеята, че влиянието на околната среда, като например пушенето, храненето и стреса могат да повлияят на гените на вашите деца и вероятно дори внуци.

Идеята е спорна, тъй като научната конвенция гласи, че гените, които се съдържат в ДНК са единственият начин за предаване на биологична информация между поколенията. Въпреки това, нашите гени се модифицират от околната среда през цялото време, през химични маркери, които се прикрепват към нашето ДНК, задействат и спират някои гени. Последните проучвания показват, че някои от тези маркери може по някакъв начин да се предават от поколение на поколение, което означава, че нашата околна среда може да има и въздействие върху здравето на нашите деца.

Други изследвания са предложили по-колеблива връзка между преживяванията на едно поколение и тези на следващото. Например, момичета, родени от холандки, които са били бременни по време на големия глад от края на Втората световна война, са били с висок риск за развитие на шизофрения. По същия начин, друго проучване показало, че мъжете, които са пушили преди пубертета, имат по-едри синове от тези, които са пропушили след това.

Екипът отделил специално внимание на един ген, свързан с регулирането на хормоните на стреса, за който е известно, че се влияе от травма. "Логично е да разгледаме този ген", казал Йехуда. "Ако е предаден ефектът от травмата, то ще бъде чрез  ген, свързан със стреса, който оформя начина, по който се справяме със заобикалящите ни обстоятелства".

Те открили епигенетични маркери на същата част на този ген в двамата оцелели от Холокоста и техните потомци, същата връзка не била намерена в никоя контролна група от техните деца.

Чрез по-нататъшен генетичен анализ, екипът изключил възможността епигенетичните промени да са в резултат на травма, която самите деца са получили.

"Доколкото ни е известно, това е първата демонстрация на предаване на стрес по наследствен път, който води до епигенетични промени както в родителите, които са преживели Холокоста, така и при техните деца", казал Йехуда.

Все още не е ясно как тези маркери може да се предават от родител на дете. Генетичната информация в спермата и яйцеклетките не би трябвало да е засегната от околната среда - всички епигенетични маркери за ДНК се считат за премахнати веднага след оплождането.

Въпреки това, изследването на Азим Сурани от университета в Кеймбридж наскоро показа, че някои епигенетични маркери не изчезват при оплождането и все пак успяват да преминат. Не е ясно дали промените в гените, открити по време на проучването, биха се отразили трайно върху здравето на децата.

Дали въпросният ген е включен или изключен може да има огромно влияние върху това колко количество хормон на стреса се произвежда и как се справяме с него, казал Йехуда.

 Въздействието на оцелелите след Холокоста върху следващото поколение се изследва в продължение на години.

"Докладът на Йехуда е направил интересен прогрес в тази област. Това, което ние имаме тук е самото разбиране за това как едно поколение реагира на преживяванията на предишното поколение", заявил Маркъс Пембри, професор от Лондон.

Изследователите вече са показали, че някои страхове могат да бъдат наследени от поколение на поколение, поне при животните.

Учени от университета „Емъри” в Атланта обучили мъжки мишки, да се боят от миризмата на черешов цвят чрез малък електрически удар, който изпускал такава миризма. В крайна сметка мишките потръпвали при миризмата, дори когато тя идвала от естествения си източник.

Въпреки че никога не били срещали миризмата на черешов цвят, потомците на тези мишки имали същия отговор на миризмата - потръпвали, когато я усетят. Така правили и някои от техните потомци.

От друга страна, потомството на мишки, които са били накарани да се страхуват от друга миризма, или мишки, които не са били принудени да се страхуват, не са изпитвали страх от черешовия цвят.

Най-страхливите мишки произвеждали сперматозоиди, които имали по-малко епигенетични маркери на гена, отговорен за произвеждане на рецептори, които усещат черешовия цвят. Дори малките им имали повишен брой рецептори за усещане на черешовия цвят в мозъка, въпреки че все още не е ясно как това ги е накарало да свързват миризмата със страха.