Докато пазехме книгата, машината се научи да пише
Преди четвърт век се тревожехме за съдбата на читателя. Днес той може да поръча стихотворение на изкуствения интелект, да го прочете пръв и да се подпише като автор
ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ
КАКВО става с модерния четящ човек в наши дни? Ще продължи ли да бъде четящ и ако не продължи, ще остане ли модерен човек? Без четенето неговата културна идентичност няма ли да се разпадне? Запътил ли се е читателят на книги към Червената книга, а безкнижните му потомци към предмодерните времена?
Спирам с въпросите, за да припомня в търсене на отговори две местни събития, между които мина четвърт век.
МИШКАТА И КНИЖКАТА
Първото е кандидатстудентският изпит по журналистика през 2001 г., когато се падна темата „Ще изяде ли мишката книжката?“. Тя предпоставяше, че книгата и компютърът вече са в „комуникативна схватка“ и книгата може да загине в нея. Краят на ХХ век, както впрочем и на всеки друг, беше нагнетил предчувствия за край на какво ли не още, включително на книгата, а оттам на четенето, а оттам и на читателя. Това докарваше по-възрастните до паника, защото не можеха да си представят, че младите няма да прочетат книгите, които те са чели на младини, и така ще се разпадне културният континуитет между поколенията.
Но и по-лошо. В модерния свят на четенето, и то на точно определени, станали класически заглавия като „Божествена комедия“, „Дон Кихот“, „Война и мир“, „Престъпление и наказание“, „Клетниците“, „Оливър Туист“ и т.н., се гледа като на задължителна форма на сублимация, която удържа нагоните и ги подчинява на „моралния закон в мен“. С други думи, нечетящите буквално стават опасни за четящите – не можеш да си сигурен, че който не посяга към книгите, няма да посегне на околните, че децата утре ще се отнесат към родителите си с грижа, а не с агресия.
„ДЯДО“ ПРЕД ЖУРИТО
Второто събитие е от 2024 г. Журито на конкурса за поезия „Веселин Ханчев“ предлага стихотворението „Дядо“ за поощрителна награда. Тогава човекът, който го е изпратил, разкрива, че стиховете са написани от изкуствен интелект.
„той беше човек от друго време
но всяка вечер превръщаше миналото в чаша
пиеше спомените си
докато не останеше нищо освен тишина
понякога разказваше истории
през алкохолен дим
за младостта си за любовите които
отдавна са се разтворили
като лед в чашата му
но аз виждах тъгата зад усмивката
и знаех че всяка глътка
е опит да избяга от нещо
което никога няма да си признае
той беше повече от чашата в ръката си
беше човек който се опитваше
да намери начин
да живее с тежестта на вчерашния ден.“
В конкретния случай авторът му признава, че не му е автор, и отказва наградата, но проблемът с авторството, и по-точно с отсъствието му от човешка гледна точка, също предизвиква паника, макар и различна от тази в края на ХХ век. Директорката на библиотеката, която организира конкурса, заявява пред БТА: „Ние не знаем как може да се докаже авторство или съавторство с изкуствен интелект. Никой не може да го разпознае към момента – нито ние, нищо че работим в библиотека и четем много стихове, нито който и да е в журито. Ако някой може да създаде алгоритъм за различаване на изкуствения интелект от чистото авторство, ние ще го приложим“.
Но какво, като се създаде такъв алгоритъм – има ли значение, че стихотворенията (картините, симфониите и пр.) нямат „чисто авторство“, ако са с качества, равностойни на чисто авторските? И няма ли да бъдат четени даже с по-голям интерес? В началото на XXI век вместо на читателя под въпрос се оказва поставена ролята на автора – тя сякаш губи смисъл и се превръща в неоправдана претенция на „човек от друго време“, какъвто е дядото в стихотворението, сътворено от изкуствения интелект.
Оказва се, че компютърът – в неговите медийни употреби и технологично развитие чак до изкуствен интелект – е заплаха не за читателя, четенето и книгата, а за автора. Читателят сякаш дори се готви да му заеме мястото и да застане от двете страни на комуникативната верига. Как така не само се измъква невредим от технологичната революция, а комуникативната му власт нараства? Защо не се сбъднаха мрачните прогнози за изчезването му?
И КАРТИНАТА СЕ ЧЕТЕ
Простият отговор е, защото е антропологически невъзможно. Четящият човек нямаше как да бъде подменен от визуален човек, каквито очаквания предизвика интернет поколението с пренебрежението си към книгите и предпочитанието си към изображенията, които всеки всекидневно произвежда с камера, монтирана в смартфона му, и разменя в социалните мрежи. Но и да се сведе културата до „преразказ по картина“, визуалният човек ще продължи да е четящ човек, без да е необходимо даже да го знае. Защото, както твърди Юлия Кръстева, „картината не е нещо по-различно от текста, който я анализира“, от „празна семантична структура“, през която се вижда слово. Изображението задвижва потоци от думи в съзнанието на зрителя: виждането е превод от изобразителен на словесен език, вид имплицитно четене.
И как да е иначе, след като човек, каквото и да мисли, го мисли с думи – ако изображенията не предизвикат никаква мисъл в него, значи не ги е видял (само ги е гледал). Тоест и от тях да тръгне човек, стига до (остава в) словото, което ги обвързва в режим на културна компенсация. Доколкото изображението поражда текст, който пишеш сам наум, то формира нагласа към писания текст и парадоксално на пръв поглед създава читателски глад за словесни образци, писани от достатъчно авторитетен друг, за да ти отворят очите за невидимото (в това е и непреодолимата преднина на словото спрямо изображението). Разбира се, у мнозина няма такъв глад, но това е валидно за всяка епоха, а не само за виртуалната, през която книгоиздаването не спира да работи на пълни обороти.
ТЯЛОТО СЪЩО ЧЕТЕ
Ако четенето е предопределено в антропологичен план, то четенето на хартиени книги (такива, които можеш да държиш в ръце) е предопределено в плана на удоволствието. А стремежът към него, според Зигмунд Фройд, е в основата на човешката психика, заради което и книгата може да се приеме вече за антропологична предопределеност. Вярно е, че електронните книги и въобще екранът предлагат същите, ако не и много по-големи възможности за четене, но потискат еротиката му, което значи и удоволствието от него, доколкото произходът на удоволствието, пак според Фройд, е еротичен.
Компютърът прекъсва взаимодействието на текста с читателя в неговата телесна наличност, която именно го прави способен на еротични преживявания (от сексуалните към културните форми на сублимацията им). Докато благодарение на книгата-вещ текстът се озовава в обсега на тялото ми, което така получава възможност да го чете заедно с мен, но и независимо от мен. Както Ролан Барт беше установил, докато аз чета един текст, моето тяло чете друг текст, „следва своите собствени идеи; защото моето тяло няма същите идеи като мен“. Неговите са изцяло подчинени на „принципа на удоволствието“, което аз, заради санкцията на свръхаз, не мога да си позволя. Затова без участието на тялото, осигурено от хартиената книга, еротиката на четенето чезне, а с нея и читателят, който ще се превърне в комуникативна абстракция, в измерение на текста и ще се загуби сам по себе си, каквито бяха опасенията в края на ХХ век.
„СМЪРТТА НА АВТОРА“
Тъкмо това се случи с автора в срещата му с изкуствения интелект, но и много преди това – с изместването в постмодерната епоха на авторското творчество от „интерпретация без граници“, както Мишел Фуко разбира съвременната комуникативна ситуация. В нея, ако се върнем към Кръстева, „всеки текст е построен като мозайка от цитати, всеки текст е поглъщането и трансформацията на друг текст“.
Авторът на свой ред се е оказал интерпретатор (читател) на чужди текстове – име на точката, до която интерпретацията е достигнала.
Така културата се изправя пред идеята за „смъртта на автора“, което става още през 1968 г., когато Барт (да се върнем и към него) публикува под това заглавие пророческо есе. Там заявява: „Сега ние знаем, че един текст не е направен от поредица думи, които излъчват някакъв единствен теологичен смисъл (нещо като „послание“ на Автора-Бог), а многомерно пространство, в което се съчетават и отблъскват различни начини на писане“. Според Барт „съществува едно място, където тази множественост се уталожва, и това място не е Авторът, както се е приемало досега, а читателят… раждането на читателя трябва да се заплати от смъртта на Автора“. Заплащането се състои в това, че „се изличава всяка идентичност на самото пишещо тяло“ и вече „Авторът не е нищо повече от този, който пише“. Той съвпада с (не съществува извън) написания текст, какъвто е и изкуственият интелект.
ПОДПИСЪТ НА МАЙСТОРА
Няма разлика между тях, но няма нужда и от паника – името на автора ще продължи да е човешко: на онзи, който твърди, че изкуственият интелект е създал (по негова поръчка) произведение на изкуството. Както далеч преди изкуствения интелект, Барт или Кръстева – през 1917 г. Марсел Дюшан предлага за изложба в Ню Йорк писоар, масово производство, кръщава го „Фонтан“ и твърди, че е произведение на изкуството. Организаторите не го приемат, но то остава в историята на модерното изкуство с въпроса, който поставя: кой може да определя кое е изкуство и кое не? А Дюшан се налага като една от водещите фигури на модернизма и дадаизма и създател на ready-made.
Ренесансовите майстори пък подписват работите на своите чираци – какво променя фактът, че интелектът на чираците е естествен? Ще кажете, че майсторите са в правото си, защото са ги обучили, но същото е валидно и за изкуствения интелект – най-големия плагиатски софтуер, както го нарича Ноам Чомски. Той плагиатства от човека, за да поддържа немислимо преди това „многомерно пространство“ от текстове, подложени на „интерпретация без граници“, в която авторът и читателят с лекота си сменят местата, а сега вече и естественият и изкуственият интелект.
ТЕКСТЪТ Е ОТ СПИСАНИЕ BGLOBAL
Абонирай се!
Абонамент за списание BGlobal може да заявите:-във фирма &bd...