Да познаваш и двете страни на монетата

Текстът е публикуван в бр. 7 (59) на сп. Business Global.

Д-р Марина Стефанова

Харесвам египетската дума за човек insan. От нея произлиза и глаголът insa – „забравям“, т.е. човек е онзи, който забравя. В този смисъл през целия си живот ние вървим по пътя от миналото към бъдещето напред, но всъщност търсим навътре в себе си.Д-р Марина Стефанова е доцент в Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Тя е директор на магистърската програма „Отговорно и устойчиво управление“ и управител на ESG Lab и ESG Academy. Председател е на Асоциацията на специалистите по устойчивост. Член на Консултативния съвет по корпоративна социална отговорност към Министерството на труда и социалната политика и изпълнителен директор на Фондация ФЕБ, чиито основни цели са свързани с подпомагане развитието на Стопанския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и утвърждаване и разпространение на идеята за устойчивото развитие и нейното обогатяване.Търсим да си спомним – кои сме, каква е нашата цел, откъде идваме, накъде отиваме. Затова и за „реализиран“ (успешен) аз приемам човека, който подрежда дните си по начин, по който да върви по пътя към себе си, към истината, закодирана във всеки от нас.

Как човек да открие своя път? 

В началото не знаех, че моят път е „да вървя по ръба“. Никога не съм обичала отъпканите пътища. Затова предпочитам да откривам възможности там, където другите виждат трудности; нови полета за изява, в които още не е претъпкано. Открих, че не е претъпкано само в граничните области. Затова работя в интердисциплинарната наука на устойчивото развитие, където се пресичат икономика, социално благоденствие и опазване на околната среда. 

Другата граница, в която се движа, е тази между познатото и непознатото. Там е място за експерименти, там се случват откритията и затова съм избрала научната работа като занятие.

Третата гранична зона, която се размива в моето ежедневие, е границата на времето. Устойчивото развитие свързва по естествен начин настоящето и бъдещето. В бъдещето все още не е претъпкано, не е предефинирано. Свободата да твориш и перспективата как да експериментираш с възможните резултати отваря нов поглед към настоящето и изборите, които правим тук и сега.

Как да направим така, че да имаме време за всичко? 

Кой твърди, че имам време за всичко?!

Сега сериозно. Може би ще прозвучи налудничаво, но работата ми изисква да развия умението „да пътувам във времето“. Устойчивото развитие е бавен и еволюционен процес, който позволява да „хвърлим котва“ в едно желано от нас бъдеще, да изберем пътя и управляваме скоростта, с която да се движим към него. Така можем да намалим стреса от вземане на правилните решения тук и сега (особено при наличието на ограничена информация и под въздействието на силни емоции). И допълнително да олекотим тежестта на тези избори, като покажем, че дори и най-трудните промени се случват с изтичането на време. Затова и понятието за „време“ трябва да бъде правилно разбрано и прилагано в тази дисциплина.

От гледна точка на моето лично време не вярвам, че съм светъл пример. Аз съм хаотична и предпочитам процесите да се движат успоредно (всичко възможно от и във всеки момент), а не последователно. Това често води до допълнителни обяснения и понякога напряга хората, с които работя. Считам това по-скоро за моя особеност и избор, отколкото за добра черта. Затова и се опитвам да я избегна всеки път, когато е удачно.

Какво ми помага да се справям?

Кой каза, че се справям?!

Нямам никакви ритуали, макар че при наблюдение със сигурност някой би открил предвидимост в действията ми. Бих могла да обобщя поведението си като дихотомно. Например разделям времето си между време, насочено към активно участие във външния свят и време, насочено навътре в мен. Последното използвам за саморефлексия, самооценка или просто „пълна празнота“. 

Досега в живота си съм отработила някакви рутинни действия, които ми помагат в моменти, когато главата, сърцето, тялото, душата ми искат едно, а реалността е различна. И тук се проявява моята двойствена същност. Понякога помага да потъвам задълго в тишина, понякога се завихрям в ритъма на танца. На емоционално ниво има следваща дихотомия: не приемам оценката на другите лично, но пък приемам дарения ми живот лично, благодаря за това и се боря да го създам такъв, какъвто може да бъде в своя най-голям потенциал.   

Кои са малките промени, които водят до големи обрати? 

Сам човек големи обрати не прави! Нито в личния си живот, нито в общата ни история. Както ние се изграждаме отвътре, така ни формират обстоятелствата и хората отвън. С времето всеки от нас добива своя уникален релеф, една обвивка (тяло), която помни всяка ласка, всяка битка и всяка рана.

Затова и моят отговор може да даде примери, но няма да бъде рецепта за успешни промени. Едно е сигурно. Всяка крачка, която съм направила в посока да подобря себе си и да приема и двете страни на монетата, е била правилната крачка. Да се доверявам на вътрешния си глас (не на егото си) и да се вслушвам в мъдростта и опита на другите. Да продължавам да уча всеки ден и да съумявам да забравям наученото. Да мога да се отказвам и да се боря докрай. Да спирам, за да мога да продължа. Да пускам, за да мога да получавам. Да усъвършенствам тялото си, за да прояснявам ума и разведрявам душата си. Да знам кога е време за чувстване и кога за мислене.

В очакване на перфектния момент

Действие или събитие, случващо се в най-благоприятния момент, често предполагащо щастливо съвпадение, в което участващите са готови за случващото се. Как дочаквам този момент, ще попитате. Бих обяснила това с поредна дихотомия. Докато съм активна да правя каквото трябва, култивирам в себе си търпението да изчаквам най-подходящото време, когато то ще се случи. „Подхлъзването“ тук е, че никой не знае предварително кога ще се случи подобно събитие или колко голямо може да бъде то. Затова и представата за бъдещето не трябва да залита в контрол. Не трябва да забравяме, че ние винаги сме ограничени от собственото си „аз“ и докато има „аз“, нямаме способността да пресъздадем перфектния за всички момент. Можем само да се научим да се доверяваме безрезервно, докато критично оценяваме случващото се и реагираме според същността, ценностите, знанието и опита си.

Животът винаги ни възнаграждава

Научила съм истината, че всяко нещо в живота ни има две страни и каквото и да се падне (ези или тура), мога да спечеля – сбъдване на мечта или получаване на безценен урок. Ние винаги плащаме, но животът винаги ни възнаграждава. И самодисциплината да не се привързваш особено към едната страна (eзи или тура), а да играеш по правилата на най-голямата игра, ми дава вътрешната увереност, че винаги съм на правилното място в правилното време и имам избор да направя правилните неща. Това е достатъчен повод да се усмихвам с благодарност и да гледам право напред.