Навикът да искаш прошка от екипа: невидимата сила зад успеха на компанията

Текстът е публикуван в бр. 7 (59) на сп. Business Global

ЗОЯ ПАУНОВА

ИМАХ ПРИВИЛЕГИЯТА да поставя началото на изграждането на българската организация на „Зенeка“ и „АстраЗенeка“. Заедно с колегите създадохме Winning Team — екип, ЗОЯ ПАУНОВА е почетен генерален консул на Кралство Швеция в България. Тя е магистър по фармация от Медицинска академия в София с отдаденост и любов към науката и иновациите в областта на медицината и технологиите. С бизнес образование в INSEAD и специализации в Обединеното кралство, Швеция и САЩ, с три десетилетия богат професионален опит като генерален мениджър на AstraZeneca България, водеща компания в бионауките. Тя е един от учредителите на Българския форум на бизнес лидерите, Българо-шведската търговска камара, Съвета на жените в бизнеса в България, Българския съвет за ресусцитация. Член е на борда на СЖББ, SweCham, Teach for Bulgaria, Български съвет за ресусцитация. Зоя Паунова е активен участник и партньор в дейности, свързани с превенция и ранна диагностика на социално значими заболявания, образование, опазване на богатото културно-историческо наследство, устойчивото развитие.който не просто постигаше резултати, а израстваше като общност. Извървяхме пътя на нашето развитие като личности и лидери, постоянно преоткривайки себе си. Пазейки вярата и укрепвайки доверието помежду си, създадохме свят, който обичаме.

В основата на тези споделени усилия стояха ценностите —

невидимата архитектура на нашите избори

взаимоотношения и визия. Те оформяха поведението ни, определяха границите и вдъхновяваха стремежите ни. Всеки един от нас се чувстваше видим, значим, свободен.

В ерата на глобална несигурност и безпрецедентно бързо променящ се свят ценностите ни помагат да останем верни на себе си. Те изграждат културата на екипа, доверието в лидерството и допринасят за устойчивия растеж. Ценностите са не просто думи, те са вярата и идеалите, които живеем и въплъщаваме в ежедневната ни работа.

Лидерството често се свързва с увереност, компетентност и непогрешимост. В този контекст навикът да поискаш прошка изглежда като неочакван жест. Но именно той е един от най-мощните инструменти за изграждане на доверие, култура на откритост и устойчив успех.

Спортът възпита в мен както пламенен хъс за победа, така и умението да губя. Израснах с разбирането, че когато греша, трябва да призная: „Моя грешка. Простете“. Това не е слабост. Това е акт на осъзнатост, смелост и уважение. Това е признание, че лидерството не е съвършенство, а човечност.

В моменти на напрежение или грешка прошката отваря пространство за възстановяване на доверието, за диалог, за усещане за чистота. Искала съм прошка от екипа, осъзнавайки до какви тежки последици може да доведе допусната от мен грешка. 

Вярвам, че когато лидерът признава грешките си и търси прошка, той

не губи авторитет — той го утвърждава

Той поставя отношенията над егото и изгражда психологическа безопасност — онези невидими, но жизненоважни устои, които стимулират творческата енергия, укрепват доверието, ускоряват ученето и подобряват мотивацията.

В нашия екип този навик се превърна в част от културата ни. Той ни помогна да преминаваме през трудни моменти, да се учим един от друг и да запазим човешкото лице на лидерството и организацията.  Да създаваме и осигуряваме достъп до животоспасяващи иновативни терапевтични решения на стотици хиляди пациенти, да даряваме живот, реалност, която се случва всеки ден благодарение на отдадеността, експертизата и сърцатостта на колегите в екипа.

Една от скритите тайни на живота е, че всичко, което си заслужава, е това, което правим за другите.

Да работиш в здравеопазването, е мисия, която изисква не само знания, но и

съпричастност, смелост и човечност

Всяко решение, всяка стратегия, всяка иновация има лице — лицето на пациента, който чака надежда. И когато тази надежда се превърне в лечение, в подобрение, в спасен живот, осъзнаваш, че усилията си струват.

Вярвам, че културата на прошка, на откритост и на взаимно уважение ни прави по-добри професионалисти и по-добри хора. 

В тази култура хората са ценени и признати. И именно това ни позволява да постигаме резултати, които променят животи. Да бъдем част от нещо по-голямо от нас самите. Да даряваме живот с всяко усилие, вложено в създаването на терапия чрез силата на науката, която достига до тези, които имат жизнена необходимост от нея.

В такава среда прошката не е просто морален акт, тя е част от професионалната етика. Тя създава пространство, в което хората могат да бъдат уязвими, без да се страхуват.

Да признаят, да се учат, да растат. Това е култура, в която грешките не се прикриват, а се превръщат в уроци. 

Прошката е мост между различията, между напрежението и доверието, между страха и смелостта. Когато тя стане навик, изгражда екипи, които творят, вдъхновяват и променят света.

Вярвам, че организациите, които поставят човека в центъра, които изграждат култура на истинност, уважение и прошка, са тези, които оставят следа. Те създават продукти, постигат цели и най-важното – те създават смисъл.

В свят, който се променя бързо и често непредсказуемо, лидерите, които умеят да искат прошка, са тези, които изграждат устойчиви организации. Те създават среда, в която хората се чувстват ценени, чути и свободни да бъдат себе си. А това е здравата основа за успех.