Обещавам, че ще продължим да пренаписваме историята

Текстът е публикуван в бр. 2 (52) на сп. Business Global.

Има ли „историческо право“ на територии? След като американският президент Тръмп посегна към Гренландия и Ивицата Газа, Костадин Костадинов – лидерът на „Възраждане“, каза, че трябва да си вземем Северна Македония и Южна Бесарабия.

От гледна точка на международното право историческо право не може да има. След Втората световна война има консенсус, че промени в държавните граници не бива да се правят чрез агресивни действия. Но международното право все пак не е вътрешно право – ако аз извърша престъпление, ще получа наказание, а ако някой наруши международното право, най-много санкции. ООН вече е доста проблематична, винаги е важало правото на силата. И тъй като все пак имаме много играчи на международната сцена, Великите сили се принуждават да се съобразяват една с друга и да се въздържат от агресия. В чисто исторически план Първата и особено Втората световна война дават голяма поука до какво може да доведе политиката на пряка агресия. Сега ядреното оръжие в някаква степен възпира агресията, но не и онези ядрени държави – виждаме на изток от нас какво прави Русия.Доц. д-р Светослав Живков е преподавател и изследовател по историяв Историческия факулет на Софийския университет. Специалист по нова и съвременна българска история, в частност – политическа система и политически партии, избори и изборно законодателство, икономика. Преподава и в НГДЕК. Автор е на монографиите „Пропорционалното представителство. Избори и електорално законодателство в България в навечерието на Първата световна война“ и „Прогресивнолибералната партия в България: „С Русия политика не правим!“.Що се отнася до историческото право, такъв аргумент може да се използва, но в никакъв случай той не може да бъде водещ. Защото човечеството има няколко хилядолетия писмена история, в които дори тук, на Балканите, имаме честа промяна в границите, преселения на народите и пр. И всяка от балканските нации – а и далеч не само те, разбира се, изгражда своята национална митология на базата на своите златни епохи. Само че трябва да се съгласим, че няма как ние да постигнем нашия „национален идеал“ за България на три морета, за Симеонова България, а нашите съседи – не. Сърбите – за Душанова Сърбия, турците – за Османската империя, гърците – за Византийската. Земята е прекалено малка за всички тези претенции. Така че т.нар. историческо право всъщност подхранва стари конфликти и разпалва нови, и често не довежда до успех и трайни решения.

Но свръхсилите могат без военни конфликти да прекрояват граници – Доналд Тръмп сега се опитва да го прави с търговия. 

Промени в държавните граници не са напълно изключени, но винаги трябва да се получи съгласието на народите, които са обект на тази промяна. Ако Тръмп ползва прецедента – американските Вирджински острови са закупени от САЩ през 1917 г. именно от Дания. Но трябва да отчетем, че тогава самата Дания желае да ги продаде. Аляска също не е продадена насила от Русия. Ивицата Газа обаче трудно може да се превърне в курорт и при най-добра фантазия.

Освен че е античовешки цинизъм. 

Да. По отношение на Гренландия не мога да си представя как държава, член на НАТО, ще нападне друга държава, член на НАТО. Ако искаме да има мир в света, трябва да се придържаме към принципите на международното право.

Стабилни ли са границите на Балканите? От нашите съседи гърците и румънците ли са постигнали най-много и трайно териториално разширение?

Нито една балканска държава не постига разширение според своите национални идеали. Във войните срещу България Гърция е успешна – втората Балканска, Първата световна, дори Втората световна война. Но не успява да добие Цариград, каквато е голямата мечта на гърците, и това много преди конфликтите с нас. Нито Измир. Голяма част от живеещите днес в Северна Гърция са гръцки преселници от Мала Азия и от България – Созопол, Несебър. 

Румъния пък до 1940 г. е огромна, включва и Южна Добруджа, и Бесарабия, после ги губи. Да, те в по-пълна степен са постигнали националните си идеи. 

В наше време поне Източните Балкани изглеждат стабилни – България, Румъния, Гърция и Турция са членки на НАТО, а това е сериозна гаранция за неприкосновеност на границите. Няма случай натовска страна да е изгубила територии. В Западните Балкани проблемите продължават не толкова със Северна Македония (която също е член на НАТО), колкото с Косово и Босна и Херцеговина. 

В годините на най-голямата военна мощ на третата българска държава – Първата световна война, управляващите елити сякаш не са понечвали към Северна Добруджа и Бесарабия поради страх от обща граница с Русия?

Времената са били други – тогава не е имало такива международни институции, които да гарантират правото на отделния човек да бъде такъв, какъвто иска, включително като национална принадлежност. След Първата световна война се разпадат големите империи, което подхранва национализмите. Но хората в тези империи в Централна и Източна Европа преди това са живели смесено. Създаването на национална държава с доминация на водещата нация няма как да се случи без някакви етнически чистки, ние сме били и жертва на такива – в Беломорието, Вардарска Македония, Северна Добруджа. Това важи и за унгарците в днешна Словакия и Румъния например. Когато се стремиш твоите сънародници да водят що-горе нормален живот извън твоята територия, единственият шанс е да завземеш тези територии.

А при загуба на война има размяна на населения, когато твое население остава под чужда власт и го прибираш в новите си предели.

Да, но това пак поражда житейски драми, а и трудно може да размениш милиони хора. В Северна Добруджа са били сравнително по-малко и за обществото е било по-безболезнено, не за самите жители на Северна Добруджа. Но как да направиш размяна на население във Вардарска Македония, където българите са 1 милион? Също и за Беломорска Тракия. А по време на война хората оскотяват, както и техните водачи. 

Иначе не е съвсем да не сме имали претенции към Бесарабия. През 1918 г. имаме претенции за Северна Добруджа, и то в месеци, когато българската войска буквално издиша на Солунския фронт. Седмици преди той да рухне, нашата дипломация натиска германската да получим Северна Добруджа. И на теория я получаваме – няколко дни преди да капитулираме. А до Бесарабия българските войски са били много близо. 

Сега Костадин Костадинов говори за Южна Бесарабия, а отстраненият от надпреварата за президент в Румъния – Кълин Джорджеску, поиска Южна Добруджа. Въпреки членството на повечето балкански страни в НАТО няма ли риск отново да се запали балканското буре с барут?

Подобно говорене е не само вредно, но и доста опасно. Живеем в XXI век и да дрънкаш оръжие, е меко казано, авантюризъм. Въпреки че зад това говорене не стоят реални намерения за агресия, то е за вътрешнополитическа употреба. Това е един от белезите на популизма – патриотичната нотка е особено чувствителна, а както казваше един философ – патриотизмът е последното убежище на негодника. Разбира се, патриотизмът сам по себе си в никакъв случай не е нещо лошо, но някои го експлоатират за негоднически цели. 

А Молдова в руските очи е руска сфера на влияние, Бесарабия е Южна Молдова и Южна Украйна. Как Путин ще отговори на една такава аспирация на Костадинов, бидейки в топли отношения иначе с партията му? 

Разпалването на такива исторически страсти обаче поддържа разпалването на взаимна омраза и пречи на нормализацията на историческата образованост на балканските народи. Средният българин, средният румънец, средният сърбин и пр. – продължаваме ли да гледаме на общото ни минало всеки изцяло през своята тяснонационална перспектива? Продължава ли училищното образование да поддържа национализмите за сметка на съседите?

Учебниците вече не продуцират реваншизъм, а насърчават по-скоро конструктивния национализъм – поне българските учебници. Рецепцията за миналото обаче сред различните хора и групи е различна. Фактът, че българите вече пътуват много по света, разчупва мирогледа и най-малкото снема убеждението, че всеки ни е враг. Войната в Югославия до голяма степен беше резултат на това, че местните комунистически елити – и не само Милошевич и сръбската част на комунистическия елит на Югославия – използваха етническата карта, за да съхранят властта си. Югославия щеше да се разпадне при всички положения, но това можеше да стане много по-цивилизовано, както го направи Чехословакия. Да не забряваме, че в края си режимът на Живков също доста експлоатира етническата карта.

Западните политолози обаче очакваха, че след падането на Берлинската стена големият етнически конфликт в Източна Европа ще бъде в България заради „Възродителния процес“ и „Голямата екскурзия“.

Слава богу, комунистическият режим у нас рухна, преди да се случи това, което се случи в Югославия. 

Къде е границата на историческата памет и почитането? Обществото е разделено за това кои са националните паметници. Едни казват – в центъра на София всичко е руско, дурги – това е нашата история, а и така са решили предците ни.

Трябва да имаме памет за всички събития и процеси, които са се отразили трайно в нашето битие. Народният съд например трябва да бъде в паметта ни, но да го почитаме, е кощунствено – трябва да почитаме жертвите на Народния съд. Същото е и с комунистическия режим като цяло. Това в някаква степен отговаря и на въпроса какви паметници трябва да имаме. Но паметта не се пази само чрез паметници. Паметникът трябва да поддържа паметта за позитивното в нашата история, каквото е например Освобождението. Никой не е тръгнал да бута паметника на Шипка или Руския паметник в София. Злонамерени са сравненията между Руски паметник и Паметника на съветската армия. 

Но къде е границата на благодарността? Паметникът на Цар Освободител гледа срещу парламента, най-голямата и красива катедрала у нас носи името на патрона на този цар – Александър Невски, булевардът пред Парламента е „Цар Освободител“, улицата пред кметството е „Московска“, и пр. 

Аз като историк се солидаризирах с инициативата за преименуване на пл. „Ал. Невски“ на Св. Иван Рилски – искаме площадът да носи името на покровителя на българския народ, а ни обвиниха в конюнктурност. Докато самото кръщаване на площада и храма на Александър Невски е било конюнктурно. Този руски светец няма нищо общо с руската история и е по-скоро негативен герой в общоевропейската история – един васал на татарите, който успява със слагачество пред тях да вземе надмощие над останалите руски князе и да воюва срещу Швеция и други европейски страни. Как е канонизиран, е отделна тема. Избран е конюнктурно за име на храма и площада в София, защото е покровител на император Александър II. Избран е за негов покровител още при раждането на царя, така че и неговата воля не е била отчетена. А най-скандалното при Паметника на съветската армия е, че продължават да стоят три барелефа, единият от които символизира Октомврийската революция в Русия, която довежда до това чудовище – комунистическия режим в Русия и после в България.

Не е ли ненормално храмът и площадът около него да е с едно име, а не с две различни? Още повече че катедралата явно ще си остане „Александър Невски“, защото е под юрисдикцията на Българската православна църква, която не иска промяна?

Наистина, както посочва и Светият Синод, при повечето църкви в Европа площадът носи същото име на светията, каквото и храмът върху него. Но това са обикновено имена или на местни светци, или на общохристиянски светци с много по-висока тежест, така да се каже, не такива като Ал. Невски. Това се вижда дори в примерите, които изреди Св. Синод. „Св. Петър“ в Рим е името и на площада, и на катедралата, но има ли някой, който да не знае кой е св. Петър. Синодът даде пример и с катедралата „Св. Михаил и Света Гудула“ в Брюксел. Също няма нужда да споменаваме какво значение има за християнството Архангел Михаил, а света Гудула е местна светица и за кратко храмът е наричан само „Св. Гудула“. Но има и големи градове, където не е така. Главният площад в Милано се казва „Пиаца дел Дуомо“, т.е. катедрален площад, той не повтаря името на храма. Катедралният храм в Мадрид пък се казва „Св. Богородица“, а площадът – „Площад на оръжията“. 

Имаме ли право да ревизираме въодушевлението на нашите следосвобожденски предци, които до такава степен са преекспонирали своята благодарност към освободителите, че част от техните наследници днес се чувстват унизени от тази безпределна благодарност. Има ли други подобни примери по света?

Да, това е било жест на благодарност към освободителката Русия, но трябва да отчетем, че онази Русия не е сегашната Русия. И второ, самата инициатива на благодарността тогава започва с идея за храм в Търново. Княз Александър I през 1881 г. поставя задачата той да е в София, с чисто политическа цел – тогава установява авторитарния режим на пълномощията и разчита изцяло на руска подкрепа. А по това време имаме руснаци за премиер и министри. Фердинанд I, по чието време се построява храмът, също подхожда дипломатически. След Стамболов няма руска агресия срещу България и ние се опитваме да решим нашия национален въпрос с руска помощ, включително с такива жестове. Когато ситуацията се променя, през 1916 г. храмът, още неосветен, е преименуван на „Св.св. Кирил и Методий“. И това е пряк резултат от руската агресия спрямо България, по време на Първата световна война Русия бомбардира с корабни оръдия Варна и Балчик (тогава част от Румъния).

Но и в сегашната ревизия на името има политически контекст.

Разбира се, няма как да не живеем в политически контекст, а и историята се прави в политическо време, от политически същества. 

Т.е. като историк лесно можете да отхвърлите популярната теза – да оставим историята такава, каквато е, защото няма история, каквато е?

Това е част от големите обвинения, че пренаписваме историята. В някаква степен я пренаписваме, защото няма как да оставим историята, която се концентрира върху митове и фалшификации на миналото. Историята е разказ за миналото, не е самото минало. И затова няма как да не се променя, особено в посткомунистически общества като българското, в което историята беше фейк история – особено за модерното време, а и за Средновековието имаше много митологеми. Да, ще пренапишем историята и за т.нар. Септемврийско въстание, и за Народния съд, и за Деветосептемврийския преврат. Това започна още през 90-те години в научните среди, но и до ден днешен среща силна съпротива от среди, които на практика са политически. Обещавам, че ще продължим да пренаписваме историята.