Ако се откажеш да можеш, губиш правото да се наричаш човек

Текстът е публикуван в бр. 12 (28) на сп. Business Global.

Г-жо Евтимова, Вие сте творец с изострена социална чувствителност и мизерията често е лайтмотив във Вашата проза. Мизерията убива ли надеждата?

Мизерията, недоимъкът понякога са необходими препятствия, които трябва да преодолеем по пътя си към победата. Човек, който е живял в охолство, е преминал през една трета от пълния спектър, който животът ни предлага. Когато поискаш нещо и то ти е дадено, трудно ще оцениш неговата тежест в живота на човека от отсрещната страна на улицата, в битието на общността и в ежедневието на родилия се и израснал в друга социална среда. Ще припомня приказката за един много богат човек, който искал да изгради сина си като личност. Пратил го при свой приятел да работи една година. Момчето не работело много, накрая получило една жълтица. Бащата, разочарован от сина си, хвърлил жълтицата в тинята, а  момчето си рекло – голяма работа. После баща му го пратил при друг свой приятел – същата история. При третия вече момчето се скъсало от работа, но работодателят му платил една медна пара, защото младият мъж не бил добър работник, не натрупал никакви знания и умения за двете години чиракуване. Бащата хвърлил и медната пара в тинята, но момчето изровило цялата река и я извадило.  Здравка Евтимова е българска писателка, родена през 1959 г. Нейни разкази са публикувани в 32 страни по света. Сборниците ѝ с разкази, публикувани в САЩ, са: „Стари коли“, „Време за косене“, „Притча за камъка“, „Невъзможно синьо“; в Италия – „Жената, която се хранеше с поезия“; във Франция – „Невъзможно синьо“; в Китай – „Пернишки разкази“; в Гърция, Великобритания, Израел и Канада. Нейният роман „Четвъртък“ е публикуван в САЩ, Китай, Северна Македония и Италия; романът „Една и съща река“ е публикуван в САЩ и Италия; романът „Градът на радостта и мира“ е публикуван в САЩ, Италия и Северна Македония. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания. В България Здравка Евтимова печели наградата „Хр. г. Данов“ за цялостен принос към развитието на българската духовност.

Затова мизерията е един от първите най-строги и безпощадни учители на всеки човек. Тя е лошата сестра на успеха, защото винаги те тегли назад, но все пак е сестра. Първо място отреждам едновременно  и равнопоставено на упорития труд  и упоритото учене. Незаменимо е да се учиш от опита и да практикуваш при знаещи специалисти – така създаваш у себе си умения, които никой не може да ти отнеме. Трудът и знаниеито са две трети от пътя към победа над мизерията. Другата трета произтича от силата на характера, от решимостта ни да изградим и да прилагаме волевия компонент на нашия дух. Ако трябва да ставаме в 8 часа, но сме будни и бодри в 6, ще разполагаме с два часа повече, за да докажем, че наистина можем, знаем и сме готови за работа. Ако сте знаещ и можещ и ви уволнят, ще загуби онзи, който ви е уволнил, не вие. Знаещият навсякъде ще намери достоен хляб. Така че мизерията е тъмната сестра на живота, много скъперническа, но борбата  с нея, победата над диктата ѝ с висока грамотност, познания и умения е безценен опит. Онези, които не са попадали в тъжното пространство на мизерията, могат да се гордеят, ако са развили у себе си таланта на съпричастието. Това е дълбоко осъзнатото разбиране да не се подиграваш, да не изпитваш чувство на превъзходство над хората, които са в плен на недоимъка – защото този плен е временно явление. 


Не се ли иска и силна воля за измъкването от мизерията? Казваме, че българите сме индивидуалисти. Но за самотния индивидуалист най-очакваната реакция не е ли отчаянието?

Аз мисля точно обратното – отчаянието всъщност помага да трупаме повече знания. Когато си кажеш – не ми се живее, всичко е мрачно, няма как да не си помислиш – а аз какво мога? Защото, след като си се родил човек, ти си роден, за да да можеш. Ако се откажеш от онова, което умееш, губиш правото да се наричаш човек. Да висиш по цял ден пред чаша ракия, не е можене, това е заличаване на натрупания опит, принизяване на характера, подигравка с умението ни да мислим. Аз съм дълбоко убедена, че отчаянието е в известна степен необходимо явление. То ни дава време да съберем сили, да размислим, да се обърнем и преоткрием силните си страни.  Ето защо приемам временната слабост като поредното стъпало към победата. Наистина трудно е да се изкатерим върху това стъпало, но дори и да попаднем в пропастта, българският характер е способен да превърне тази пропаст в природна забележителност, да привлича хората да я разгледат, да я приемат като туристическа атракция. Където съм се срещала с българи по света, най-често не розовият цвят е съпътствал началото на адаптацията им в чужбина, преминали са през затруднения, трудни предизвикателства, но това е бил етап, закалил и изградил характера им. Тогава мнозина са си дали сметка, че в училище не е трябвало да бездействат, да се разсейват, да тичат за по цигара. Осъзнават,  че учебните часове са щедър подарък, време да попиваш и натрупваш знания, които висококвалифицираните преподаватели и училищната програма ти предоставят. Курсът по математика, който тук нашите гимназисти получават безплатно, струва огромна сума пари и в САЩ, и в развитите европейски страни. Същото е с овладяването на чужд език, на знания по химия, физика, литература – цената на качественото обучение е наистина много висока, а ние го получаваме безплатно. Може би тук е важно да отбележим друг аспект на маршрута, който довежда до провал – неумението да видим огромната стойност на онова, с което разполагаме, склонността да го загърбим с лека ръка. Разбира се, веселба трябва има. Но нека си даваме сметка, че днес, ако си на 16 или 20 години, умът ти представлява огромна вселена, която за кратък период от време може да бъде изпълнена с познания, логика и остра наблюдателност. Изтървеш ли това време, губиш основна част от живота си. И сам отваряш вратата на ума и дома си пред мизерията. Неслучайно има една много мъдра латинска поговорка – изгубените пари ще ги спечелиш отново, но изгубеното време никога няма да спечелиш. Пропиляното време е онова, което ни смъква надолу и ни пречи да виждаме себе си като победители, да работим и действаме като такива.

А мизерията учи ли ни на добро, на съчувствие и състрадание? И има ли учене за човещина и морал, или това са вродени качества, които нямат отношение към средата и социалния статус?

Мисля си, че милионите години еволюция са ни дали способността да усещаме чуждата болка и да се опитваме да ограничим нейната територия. Щом си човешко същество, независимо дали си се родил в бедност, или в дом на  банкер, в палат на крал, ти имаш усещане за болка. Болката е най-малкият общ знаменател на всички  хора. От друга страна, умението да се възхитим на постижението на някого независимо от неговия социален статус също е дар от еволюцията на човечеството. Нека да разкажа нещо, което ми дойде скоро наум. Една кална локва се обърнала към океана и казала – какво ми се надуваш, и аз съм вода, и ти си вода, но ти си дебел, криеш най-различни чудовища в дълбините си, в теб хората хвърлят всякакви отпадъци, ти си едно бунище на света, а аз съм една чиста сухоземна локва. Мисля си, че тази локва е завистта. 


А за завистта често казваме, че е много българска черта.

Не е българска черта, присъща е на цялото човечество. Но завистта наистина е кална локва. Океанът, криещ огромни опасности, бури, дори и замърсен поради човешката алчност – да, този океан е човешкият дух. Понякога ураганите на океана са отмъстителни, друг път обаче те разкриват невероятни, неподозирани маршрути към непознати територии, нови пространства, открития, които придават нов смисъл на смелостта и дързостта. Затова нека пресушим локвата на завистта в мислите си. Нека бъдем океан от дух, без да отричаме, че в него има много мрачни и плашещи страни. Ако поставим фокуса върху богатството на този дух, можем да го трансформираме в генератор на достойнство и просперитет. Нека виждаме в духа на човечеството онези пътища, които пресичат неизвестността, откриват нови принципи и закони в науката, водят до създаване на лекарства, прогонващи болестта от домовете. Най-светлият компонент на духа е уважение към човека и простор за реализация на неговия талант.


Какво може да въздигне българския дух? Историците казват, че той е посърнал след националните катастрофи преди век и нереализирания докрай идеал за национално обединение. Социолози като Георги Фотев говорят за последвалата българска меланхолия. А спортни наблюдатели виждат доказателство за българския индивидуализъм в далеч по-слабото ни представяне в колективни спортове спрямо индивидуалните. Какво може да възвиси националния ни дух и смятате ли, че изобщо има нужда от това?

Радвам се, че българите в много висока степен са индивидуалисти, защото, когато човек е индивидуалист, той се бори за правото си на чест и щастие срещу огромни трудности от всякакъв характер и във висока степен ги побеждава. Колкото и голям индивидулист да е българинът, той в крайна сметка попълва своята част от пъзела, наречен България. Когато всеки се бори за доброто на своя дом и семейство, всъщност създава общност от щастливи съдби, здрава територия на  трудно постигнато щастие. Аз вярвам, че трудно постигнатото щастие никога няма да бъде загубено. То ще бъде основата на обединението на всички хора под българското небе. Изпитвала съм го. Когато човек е щастлив, той е готов да  разговаря с вас, да сътрудничи,  а участва в съвместни проекти. 

Твърде далеч съм от идеята за меланхолия на българския дух. Да, нормално е човешкият индивид понякога да бъде обзет от тъга и горест. Това дори е необходимо, за да можем да си отдъхнем от напрежението, когато сме постигнали или загубили нещо. Ако не съществува меланхолията, изтощени, ние отново ще се хвърлим напред. Но без свежи сили, без подготовка и ресурси сме обречени.  На Сун Дзъ, китайския пълководец, живял V – IV век преди Христа,  се приписват думите: не е важно от 150 битки да постигнеш 150 победи, важното е да победиш, без да си водил нито една битка. Мисля си, че меланхолията е начин да размислим как да постигнем победата, без да проливаме кръв. Най-загадъчната част на меланхолията е размисъл, който ни внушава, че за човека тъгата и щастието  са еднакво значими. Те са сплав, от която се създава длетото, извайващо човешкия живот. Много пъти съм си задавала въпроса как едно човешко лице, едно човешко сърце би могло да побере в себе си едновременно и тъга, и щастие. Ами просто може, това е тичипчно за нас, хората. А меланхолията е именно актът на осъзнаване, че редом с тъгата тече пълноводната река на радостта. Меланхолията е канче с гориво, което изгаря, хвърля наоколо светлина и човекът вижда пътя напред. Когато е щастливо, всяко човешко същество рано или късно осъзнава нещо  изключително важно – когато създаденото от тебе носи добро не само на онези, които обичаш,  а допринася за благоденствието на общността, тогава имаш право да говориш за новаторство, смисъл и творчество в живота си. Отношението на хората към създаденото от теб е истинското мерило за това какво си постигнал. Така че индивидуализмът не само не е нещо лошо, той е начин да постигнем нещо изключително като възможност човечеството да стане по-човечно. Едва когато индивидуализмът се превърне в средство за създаване на необходими за хората продукти с безупречно качество, когато създава блага за общността, спокойно можем да кажем на създателя им: добре дошъл, индивидуалист!


Не излиза ли, че щастливият човек не вярва в нещо отвъд собственото си щастие, а като награда получава признание от останалите и така достига до доброто, т.е. той не се стреми към някакви алтруистични идеали, а утилитарно се стреми към щастието си и едва после, като награда, получава допълнително щастие чрез признанието на останалите? 

Замисляла съм се за онези богати хора с огромни къщи, вили, яхти, коли и пр. Ако се вглеждат само в тези имоти, в банковите си сметки и не виждат, че има хора, които не могат да си купят най-необходимото, че страдат деца, чийто живот може да бъде спасен с някакво лекарство, което обаче е много скъпо и недостъпно за родителите им, то тогава какво струват всички тези лъскави придобивки? Какво ще остане след този човек? Ще останат пищни салони, фасове, голф игрища, луксозни тоалети, плод на откраднат чужд труд, но хората ще си мислят за него, че е подла душица, жалък измамник. Потомците му няма да се откажат от неговите къщи и яхти, но ще се откажат от неговото име. Ако обаче заможен човек помогне за лечението на болни хора и след време те се събудят здрави, ако подаде ръка на млад талант, животът му ще придобие съвсем друго значение. Колкото и абсурдно да звучи, човек има онова, което е дал на хората, за да постигнат нещо добро. Дълбоко в себе си престъпникът усеща, че е отрепка. Че стои по-ниско от смрадливата кал, в която най-бедният гази. Такъв човек не може да е честит, той е превозно средство на отрепката, в която е превърнал себе си. Истински богат е онзи, който ще усети несретата на несретника, ще почувства болката на болния, ще си помисли за безизходицата, за агонията и ако направи така, че да стесни територията им, ще осъзнае, че от живота има смисъл. Иначе с какво е по-различен от един червей, който просто се тъпче с храна, за да се похвали, че може да пълзи още един ден в калта на света?


Ако вдигнете ръка от пулса на болките на обществото и погледнете през прозореца, каква надежда за България виждате?

Често съм мислила по този въпрос. Струва ми се, че ние българите принадлежим на бъдещето. Първо, защото имаме минало, изпълнено не само със славни победи, но и с огромни страдания. Страданието е начин да станеш по-силен, по-висок от унижението, по-силен от предателството. Предателството, съблазанта лесно да забогатееш, са заложени в човешката природа. Но именно пропастите  в историческата ни съдба, пролятата кръв на дедите ни ни напомнят, че ако веднъж станеш предател, оставаш предател за цял живот. Нищо не може да изкупи предателството. Ако искаме да принадлежим на бъдещето, трябва да се държим достойно в настоящето, в нашето днес. Днес не трябва да ставаме предатели и убийци, днес не трябва да крадем и мамим. Днес ковем бъдещето и на децата си, и на света. Когато изпълним тези императиви, тогава наистина ще докажем, че имаме право на бъдеще. Това е в ръцете на всеки един от нас – нека не се предаваме, нека не предаваме България. Нека да я изправим на крака.


Можем ли да имаме и малко по-високо самочувствие като нация?

Чакайте, това не идва лесно. Трябва да преодолеем час по-скоро доносничеството. Екземпляр, който е пропилял годините за учене, купил си е дипломата, някой важен тип се е обадил и са назначили нашия човек, но той няма никакви умения – какво друго му остава, за да се задържи със зъби и нокти на работата? Ето какво – той става доносник. Не го бива за нищо – не може да поправи машина, не може да конструира сграда, не може да преведе текст, не може да излекува болен – отива и топи колегата,  онзи, който не си е купил дипломата и никой важен тип не се е обаждал за назначаването му. Доносникът ще бъде милван по главичката, с вас ще се държи високомерно, зад надутостта ще крие пълната си некадърност  и ще изгради цялата си кариера като писател на доноси. Той не е човек от бъдещето, но пет пари не дава за това. Доносникът изпълзява от най-зловонния мрак на миналото, от пространството на онези, които са предали нашия народ, от червеите, заради които сме загубили златни исторически възможности.

Трябва и да се увеличим на брой – надявам се повече млади българи да станат родители на здрави, щастливи и умни деца. А българчетата са умни. Като филолог бих искала да споделя – българският език е толкова труден, с 28 глаголни времена. С продължителен и непродължителен вид на глагола – аз пиех, аз пих. Това граматическо явление на английски се изразява посредством употребата на различни наречия – например „пиех всеки ден“. Имаме три спрежения –  ти рисуваш, ти крещиш, ти пишеш. Разполагаме с над 87 000  основни глагола. Само да се опитаме да изчислим клоко стават, ако прибавим различни представки  – пиша, преписвам, подписвам, изписвам, надписвам, описвам… Нашите дечица на 3 години вече започват да говорят този богат и сложен език. Те са прескочили едно огромно лингвистично препятствие, което аз наричам лингвистична благословия, защото то развива ума на детето още от неговото раждане. Щем – не щем, ние сме умен народ, а дали сме мъдър? Ако сме хора на бъдещето, ще се стремим основният компонент на постъпките ни да бъде спойка от достойнство и мъдрост и тогава не вярвам нещо да може да спре всеки един от нас. Нека бъдем индивидуалисти в доброто измерение на тази дума. С индивидуални високи знания, индивидуални високи умения, индивидуална почтеност, индивидуално достойнство. Тогава никой не би желал да бъде наш неприятел, може само да протегне ръка и да каже – хайде да работим заедно. Когато сме един до друг, когато установим сътрудничество помежду си, ще изпълним задачата най-добре.


Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!