Текстът е публикуван в бр. 3 (31) на сп. Business GlobalВ последните две години доц. д-р Мартин Иванов от катедра „Социология“ на Софийския университет заедно с колегите си икономисти Ралица Ганева и Калоян Ганев от Стопанския факултет работят върху изследване на потребителските цени от последните три века, за да създадат своеобразен калкулатор, с който те да се приравняват в днешни пари. Иванов е изследвал около 1000 търговски тефтера, запазени в музеи, библиотеки и архиви у нас в 58 места. Събрани са 46 000 наблюдения на стотици стоки и услуги. Стартовата година е 1750-а, откогато има данни. Ползвана е официална статистика, откакто имаме такава.Мартин Иванов е роден през 1970 г. във Велико Търново. Магистър по история от Софийския университет, по право от Югозападния университет, доктор по история от БАН, доктор на социологическите науки от СУ, където преподава в катедра „Социология“. Автор на над 150 научни публикации и 9 монографии. Председател на държавна агенция „Архиви“ (2011 – 2013), секретар на президента Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност (2013 – 2014) и служебен министър на културата в правителството на Георги Близнашки (2014 г.).Получаваме ли адекватна представа за промените в жизнения стандарт на българина с вашето изследване, доц. Иванов?С този инструмент могат да се правят всякакви други изследвания, не просто да се съизмерва стандартът на живот. С тези индекси може да се надникне в кухнята и спалнята на хората от миналото, вместо да се стои само в кулоарите на парламента или в чакалнята на царския дворец.
Да започнем сравнението със социализма, че много хора имат спомени от тогава.Избрахме хипотетична потребителска количка от 10 стоки, всяка от по 1 кг или 1 литър – хляб, брашно, захар, олио, вино, ракия и пр., и тази съвсем малка потребителска кошница делим на средната заплата за страната според официалната статистика при социализма и в наше време. Оказва се, че при „златните години“ на социализма – края на 80-те, средният гражданин може да си позволи 14 колички месечно, а през 2020 г. – 22 колички. Най-вероятно в цялата ни история сега е най-богатото време на българите. Това може да се види и през БВП на глава от населението.
Но има и носталгия по 30-те и 40-те години. В интернет отдавна текат сравнения на заплати и кебапчета от тогава. Дали например с учителска заплата тогава наистина е можело спокойно да ядеш и пиеш по кръчмите?И аз съм виждал всякакви бомбастични твърдения за тези времена. Или как България била сред най-развитите страни в Европа тогава. През нашето изследване сега не може да се види, но през други наши изследвания личи, че през 30-те години има пречупване на някакви тенденции. До този период българското общество е доста статично. Поне от 70-те години на XIX век, за който имаме някакви османски данни, та чак до 30-те години на XX век нямаме някаква съществена промяна на основните икономически индикатори. През 30-те започва тенденция на увеличение на доходите и подобряване на живота и бита на селянина. Според етноложките изследвания едва тогава селяните започват да седят на маса и на стол. Особено през 40-те селяните получават много по-висок стандарт. Има едно интересно изследване на Ървин Сандърс, американски професор по аграрна социология, който идва да преподава през 1933 г. в Американския колеж у нас. Живее тук до 1937 г. в Драгалевци. Показва как селяните от близкото до София село нямат никакъв контакт с града. Отиват на Женския пазар, продават или купуват, пият една ракия в близката кръчма и може би дори не виждат отблизо златните кубета на „Александър Невски“.
Има снимки как в селските си дрехи контрастират в центъра на града.Да. Но този професор се връща като експерт в американската част на следвоенната Съюзна контролна комисия през 1945 г. и самият е изненадан колко е прогресирал битът и съзнанието на селяните само за 7 – 8 години, в които не е бил в България. Обяснява как селяните са си построили нови къщи, немалко от тях вече могат да си позволят радиоапарати – което е айфонът на 30-те. Да, през 30-те – 40-те се случват важни промени в българското село, а доколкото обществото ни тогава е доминиращо селско, значи се случват в цялото общество. Докато при модернизацията до Балканските войни промените се случват главно в градовете.
Голяма част от инфлацията и преди, и сега у нас се усеща болезнено заради това, значителна част от доходите на домакинствата отиват за храна. През този показател как можем да сравняваме минали периоди?
Това е един от относително добрите, макар и не много точни, индикатори за стандарта на живот. За да можем да изчислим индекса, освен от цени се нуждаехме и от това да определим каква тежест да придадем в тази потребителска кошница на различните храни, предмети и услуги, които е потребявал българинът. За наше щастие двама френски изследователи през 1848 г. описват много детайлно бита на едно занаятчийско семейство в Самоков. Съвсем подробно е описано какво притежават – колко дрехи, предмети, килограми от една или друга храна, на каква единична цена. По данните на статистиката от 20-те – 30-те години на миналия век и на тази при социализма се оказва, че до края на 80-те, дори до края на 90-те години, 45 – 48% от разходите на всяко средно българско домакинство отиват за храна. Като добавим и разходите за облекло, режийни – отиват 75 – 80 на сто от дохода. Но тези 45% за храна са чак до края на XX век. Едва в началото на XXI век, около 2003 – 2005 г., тенденцията започва да се пречупва и делът пада на 33% към 2020 г. и на 30% през 2022-ра. На Запад разходите за храна са 15 – 20%. Продължаваме, поне през този индикатор, да сме по-бедни, но за пръв път от поне век имаме оптимистична тенденция. А аз мога да се подпиша, че най-вероятно от 1300 г.
.jpg)
Каква е причината все да не успяваме да догонваме развитите страни в модернизацията си – на липсата на инвестиции, на нещо друго?Ако имаме точен отговор на този въпрос, ще имаме минимум Нобелова награда.
Или пък националните катастрофи, спънали националния подем?Да, всякакви причини още – експлоатация под формата на колонизация или постколониализъм… Аз от известно време работя върху голямо изследване на българското село. Цялото време от създаването на българската държава го разделям на три части. В първата – докъм Възраждането, до началото на XIX век, има минимални промени в обществото. Ако използваме терминологията на Иван Хаджийски – това е епохата на първобитния селяк, на патриархалното, традиционно село. След което имаме 100 – 150 години, които наричам „селянинът на кръстопът“. Той се чуди дали е по-важно да се развива, или да остане стабилен, дали да тръгне на Запад, или да остане на Изток. Историкът Фернан Бродел прави интересно културологично наблюдение на различните цивилизации: европейците са единствените, които седят на стол, останалите са долу на земята. Ние, с нашите трикраки столчета, явно сме някъде по средата. И дълго време стоим така.
Това не е ли османско?И да, и не, защото западните пътешественици от XVI век, описвайки бита на османците, казват, че по-скотски и кучешки народ не са виждали – хвърлят една кожа на земята, която наричат синия, и ядат, седнали на земята със сплетени крака. Така са и всички други източни култури, най-вероятно и българите са се хранели така. Нямаме данни кога се появява масата, която пак е нисичка, над земята. Съвременните столове се появяват по селата у нас малко преди 1900 г., но навлизат масово в селските къщи през 1930-те. По 300 – 400 години отнема да навлязат бобът, доматите, картофите. Включително османският костюм, който знаем като български възрожденски – с потурите и пр., а това са османски модни тенденции – дори за него трябват 400 години. Българинът се носи полусредновековно, доколкото можем да преценим от пътешествениците, от турските портрети, от тук-таме запазени стари дрехи. Българският костюм става провинциална версия на византийския костюм едва след като идват турците. И всъщност възприемат турския едва в края на тези 500 години.
А фесът идва едва през XIX век.Фесът вече е съвсем модерен елемент и предимно интелигенцията го носи по нашите земи. Логиката ми е, че може би фактът, че ние сме едно затворено аграрно общество твърде дълго време, е и отговорът защо не успяваме да постигнем много дълго време някакви радикални промени. А защо сме такива толкова дълго време – моят хипотетичен отговор е свързан повече с географията и с демографията. Нямаме никакви точни данни, но е много вероятно до XIX век българите, в рамките на днешната българска територия, никога да не са надминавали 1 – 1,5 милиона души. 8 – 9 души през Средновековието, 14 – 15 през XV – XVI век са живеели на квадратен километър. Това е изключително ниска гъстота на населението, сравнима само с европейския Север. Второ, в тази територия селищата са средно на разстояние 15 – 20 км. Докъм XV век в селищата има по 40 – 50, докъм 100 души. В къщи тип землянки, групирани по 3 – 4 на близко разстояние, най-вероятно живеят само роднини. Т.е. малко хора, разпръснати, живеят в малки общности, предимно с роднини или съседи приятели, възприемани като квазироднини, далеч от останалите. Външният свят идва под формата на данъчен, на търговец или като събирач на войници за средновековната българска войска. Т.е. всичко извън селската межда е много негативно, подозрително. В малката общност има подчертан алтруизъм и безкраен антагонизъм спрямо всичко външно. Това можем да го проследим и до наши дни.
Това как определя обществото?Това е общество, при което хората са безкрайно притеснени за бъдещето. Имаме много висока раждаемост, но и много висока смъртност. Населението расте едва с 1% на 100 години. Подобен е ритъмът и в промяната в храната, облеклото, бита. Хората са склонни да се придържат към един познат минимум, който не искат да рискуват да надвишат, за да не загубят сигурност. А могат да го надвишат само ако променят нещо, ако рискуват, ако има някаква иновация, нова технология и пр. Но те не са склонни да поемат тези рискове, защото опасността от глад и смърт е много голяма. Цялостната култура е построена около запазването на наличното – малко, но сигурно. Така че селският модел, формиран при ниска гъстота на населението и конкретни климатични, почвени, исторически и пр. дадености, някак си обяснява мудността на промените, което виждаме и до днес. Правим крачка напред – две назад, или две напред – една назад. Ще се гласува с машина – няма да се гласува, ще контролираме главния прокурор – няма да го контролираме, ще свалим Паметника на Съветската армия – няма да го свалим.
С формирането на българската нация и появата на националната българска държава не се ли ражда прекомерна самоувереност в бъдещето?От гледна точка на елитите – да. Но елитите са тънки – както и „жълтопаветниците“ сега. Захари Стоянов безспорно е колос в историята и литературата, но той е един овчар, когото синовете на баба Тонка са учили да срича в русенското читалище. След Освобождението той става следовател и съдия просто защото няма други. Така че имаме много тънък просветен елит, а масата е инертна и селска. А доколко тя се е докоснала до националните идеи, може да се дискутира. След Освобождението селяните са изключително разочаровани от държавата, около 1900 г. имаме дълбоки кризи.
Защото не искат държавата да им взема данъци.Не само, а защото очакват друго – имаме си собствена държава, пък живеем по-зле, дори се появява дълбока носталгия към Османската империя. Сега носталгията спрямо социализма е същото нещо. Но колкото и да са консервативни българските селяни, успяват благодарение на селската интелигенция да формулират своя програма, да създадат своя партия, да дойдат на власт през 1919 – 1923 г. и в крайна сметка убийците на Стамболийски да не променят неговите закони. В периода до Балканските войни протекционистки се насърчава местната индустрия, а периодът между двете световни войни се характеризира с мерки към селото и подобряване на живота на село. Разбира се, това е мотивирано и от идеологически страх – видяхме ги тези оранжеви земеделци със сопите, трябва да ги държим кротки, но нали не може само с тояга, трябва и с морков. През 30-те и 40-те години има и страх от олевяване и болшевизиране на селото. А селяните са огромната маса – дори чак през 1946 г., както сочи преброяването на населението, 75% живеят на село.
Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене! 
