Текстът е част от приложение "Добивна индустрия", публикувано в брой 1 на списание BusinessGlobalБългария не се различава особено от останалата част на ЕС, с изключение на Полша и скандинавските държави, донякъде и Германия, в умишленото или неумишлено забавяне на добивната индустрия през последните десетилетия. А когато говорим за запаси от природни богатства, има неща, които знаем, но още повече, които не знаем за наличностите по нашите земи.
Колкото повече проучваме, толкова повече знаем, защото цялата информация на частните инвеститори се предава в Националния геоложки фонд. Едно проучване трае 7 – 8 години и струва средно около 10% от предвидената инвестиция. Или, ако една минна компания планира да инвестира 100 млн. лв., за да добива в дадено находище, трябва да изхарчи 10 млн. лв. за проучвателни дейности. „Проблемът е, че от 8 – 9 проучвателни проекта само един е позитивен, т.е. може да се започне добив. Освен това, дори и да имаш суровините, трябва да бъде икономически, социално и екологично обосновано започването на добива, за да получиш разрешение“, обрисува рисковете пред индустрията Ина Михайлова от проучвателната компания „Рич минералс“.
Спънки от самото началоПроблемът в България е, че спънките започват още на фаза проучване, далеч преди да стане ясно дали има икономическа логика изобщо да се мисли за разработка и добив. За да проучи един терен от нулата, инвеститорът минава съгласуване с всички министерства, включително с ДАНС, като за произнасянето не е предвиден срок. След това се публикува обявление в „Държавен вестник“, с което се дава възможност на други желаещи да проучват същата площ, и ако има такива, се прави конкурс. Има случаи на подадени искания от 2015 г., за които още се чака. По време на самото проучване също не е лесно, обяснява Ина Михайлова. „Процедури и разрешения се изискват от всякакви възможни служби – общински, земеделски, Агенцията по горите и др. За една площадка от 100 кв. м се вадят разрешения за строеж като за изграждане на фабрика. Всичко е направено, за да е възможно най-трудно“, казва Михайлова, която е виждала и друг подход, тъй като е работила в Комитета по геология, който е бил нещо като one stop shop преди промените.
Основните суровини, които се добиват в България, са лигнитни въглища, оловно-цинкови, медни и полиметални руди, гипс, варовик, бентонит, каолин, кварцови пясъци, огнеупорни глини, мрамор (виж проучените ресурси в графиката). Страната може да се включи в суровинната обезпеченост на ЕС с критични материали, нужни за високотехнологичните отрасли, по два начина. Те могат да се произвеждат както от първични рудни суровини, така и да бъдат извличани попътно при производството на други традиционни продукти като мед, олово, цинк и др. Според Националния баланс има регистрирани находища на барит, флуорит и волфрам, по които има концесии за добив, но такъв не се извършва по различни причини. Едни са свързани с отказ на концесионерите – италианската „Н и Н Трейдинг“ прекрати през миналия декември договор за флуорит, сключен преди 14 години, а българската „Целзиан“ не намери инвеститор за изграждането на комплекс за преработка на рудата от рудник „Кремиковци“, в която освен високо съдържание на желязо има и други ценни съставки като барит, манган и олово. Твърде различен е случаят с волфрамовото находище „Грънчарица“, за което „Ресурс 1“ (от групата на КЦМ) има 35-годишна концесия за добив от 2009 г. След протести от хотелиери от Велинград, който се намира на 20 км от находището, държавните институции започнаха да правят спънки на инвеститора. Басейнова дирекция – Пловдив, учреди нови санитарно-охранителни зони около водохващания, които обхващат 75% от концесионната площ, след като процедурата за изготвяне на ОВОС беше започнала. И това се случи, след като концесионерът вече бе променил проекта си, за да се съобрази с притесненията на хората, и остави само добива на място, като премахна от него изграждането на обогатителна фабрика и хвостохранилище. По време на една среща с граждани от региона през 2017 г. тогавашният председател на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов директно обеща управляващите да не позволят добива на волфрам на всяка цена. Преди месец пловдивският Административен съд определи заповедта на Басейновата дирекция за нищожна, но това решение може и сигурно ще се обжалва.
Какъв е потенциалътВ момента се извършват проучвания и оценки на няколко залежи на магнезий, които се очаква да приключат с положителни резултати. Но нов преглед и преоценка на ценни за новата икономика суровини е повече от задължителен, смята Ина Михайлова. Според нея има геоложка логика да се проучва за редкоземни елементи. „Минералите от редкоземната група вървят с уран, със злато, с петролни елементи. Преди в България имаше предприятие „Редки метали“, което се занимаваше предимно с урана. Аз съм работила 4 години в групата за редкоземните елементи и мога да ви кажа, че преди 30 години сме получавали концентрат от неодим например“, обяснява Михайлова. За това време геоложката техника и технология се е развила – сега се използват изкуствен интелект, дронове, сателити; развиват се начините за извличане и преработка, което позволява обявявани за безперспективни находища по света да бъдат разработвани. В България например може да се актуализира оценката на възможностите за добив на първични суровини на молибден в Средногорието и на манган в село Оброчище край Балчик.
За нов ресурсен преглед на възможностите е необходима воля, защото пари ще има. Фондът за справедлив преход на ЕС е един от инструментите, които ще подпомогнат декарбонизацията на икономиката и постигането на европейската дългосрочна цел за нулеви въглеродни емисии към 2050 г., които, както стана ясно, са невъзможни без суровините. „Планът за действие по критичните материали“ и „Планът за действие по кръговата икономика“ на Брюксел са другите вероятни източници на финансиране. Конкретните мерки, които ще бъдат стимулирани по тези инициативи, все още не са приети, но че такива ще има, е вън от съмнение.
Българското Министерство на енергетиката ще изчака приемането на европейските рамки, за да каже дали и как ще стимулира собствения добив на нужните за Индустрия 4.0 суровини, стана ясно от отговор до BusinessGlobal. Но и извън парите има много, което може да се направи. Оптимизиране на процедурите и сроковете не изисква особени усилия, смята Ина Михайлова. Най-важното според нея е държавата да застане стратегически зад добивната индустрия. Защото примерът с „Грънчарица“ е само един от многото, в които с действие или бездействие държавни и общински органи пречат на многомилионни и дългосрочни инвестиции. Последният случай е с „Дънди прешъс метълс“, която се отказа от сключване на договор с Министерството на енергетиката за проучване на залежи от метални полезни изкопаеми върху площ от 155 кв. км в Старозагорско, след като кметове на общини в региона излязоха с протестна декларация, прочетена в присъствието на депутати от ГЕРБ. Като мотив се използва „безпокойство и несъгласие на хората относно проучвателните дейности“, при положение че технологията за проучване не предполага увреждане на околната среда. А ако след нея се установят залежи, то започват съвсем различни процедури, докато се стигне до добив.
Тази роля на страничен наблюдател на държавата е абсурдна не само защото подземните ресурси са национално богатство и би следвало централната власт да има активна роля в управлението им, а и защото същата държава няма план какво ще прави със 7000 служители в нейните „Мини Марица-изток“ в същия регион, които ще затворят, защото тя не защити удължаването на въгледобива пред ЕС. Вместо да подпомагат добивната дейност в региона, която ще поеме част от подлежащите на съкращение миньори, управляващите оставят фирмите да се спасяват сами. Същото стана през 2017 г., когато компания от групата на „Асарел-Медет“ обяви, че оттегля проекта си за добив на злато в района на Трън след провеждане на местен референдум, който по същество нямаше нищо общо с добива. Той бе предшестван от протести на местна инициативна група, която се обяви против проекта, независимо че той бе преправян, отразявайки изказаните притеснения.
Обичайно в такива случаи има две групи хора – едните, които са „за“, защото се разкриват много и добре платени работни места (заплащането в сектора е 42% над средното за страната и е на четвърто място от икономическите дейности след IT сектора, финансите и енергетиката) в бедни региони, а другата е „против“ въпреки всичко. Традиционно вторите са по-гласовити, което очевидно е решаващият фактор за управляващите. Разбира се, има легитимни опасения за околната среда, които трябва да се защитават. Има злонамерени активисти, има и алчни компании, които искат да си спестят някой екологичен разход, за да повишат печалбата си. В много случаи хората просто нямат необходимите знания, за да преценят дали нещо е безвредно, или не, след което се задейства механизмът на сляпото недоверие. Именно тук е ролята на държавата – да прецени обществения интерес, да го комуникира с местните по разбираем начин и да следи за спазването на регламентите и регулациите. А за това се иска само желание.
