Материалите на бъдещето

Текстът е публикуван в бр. 6 (58) на сп. Business Global

Минната индустрия винаги е била двигател на човешкия прогрес и индустриалните революции. Не е възможно да си представим къде бихме били сега без добива на суровини. Положението не е много по-различно и с днешната дигитална революция. Затова е важно да се огледаме и видим къде е позиционирана България в новата ситуация, при която всяка иновация изисква определени материали, добивани чрез минни дейности, а актуалната геополитическа обстановка прави вноса на тези суровини несигурен. 

Европа най-накрая разпозна суровинната си зависимост от трети страни и прие Закон за критичните суровини (CRMA), който влезе в сила на 23 май 2024 година. Конкретните цели на този закон предвиждат към 2030 г. ЕС да добива поне 10% от необходимите си стратегически суровини, да преработва 40% от стратегическите суровини и да е развил капацитет за рециклиране, чрез който да може да осигурява поне 15% от годишното потребление на всяка отделна суровина. Европейската асоциация на минната индустрия изчислява, че за да се постигне всичко това, трябва да се разкрият най-малко 10 нови мини, 15 нови съоръжения за преработка и 15 нови съоръжения за рециклиране. Звучи невъзможно, но не съвсем – според закона административният период за одобрение за започване на добив трябва да се съкрати до 2 години. 

Къде сме в момента. Казано накратко, ЕС твърде дълго отхвърляше минното дело като нещо, което никой не иска в задния си двор. Бурното развитие на глoбалната икономика позволяваше подобно отношение, защото нужните за икономиката материали можеха да се внасят безпроблемно от всяка точка на света. Добивът на критични суровини в Европа и България се срина през последните 30 години, намалявайки наполовина в резултат на различни политики и липса на индустрия. По същата причина почти не се правеха и нови проучвания. 



Но с развитието на технологиите се промениха и нуждите. Основните разработени и разработвани находища със суровините за дигиталната революция се оказаха в няколко държави, които не се притесняват да ги използват като геополитическо оръжие. В момента ЕС е зависим на 95% от Китай за вноса на стратегически суровини. 

Ситуацията не се променя и ако вземем България за пример – за последните 40 години е разкрита едва една мина („Ада тепе“ в Крумовград), за която бяха нужни почти 20 години, за да получи разрешение за добив. За сравнение през периода 1938 – 1965 г. в страната започва масово проучване за метали, което води до отварянето на 140 нови рудника, над 10 обогатителни фабрики и 3 металургични завода. Всичко това е в миналото, включително и липсата на екологични изисквания към тези производства. И всичко трябва да започне отначало. За радост българската минна индустрия не е загубила рефлексите си. 

Капацитет има. Българският добивен сектор е сред най-развитите на европейско ниво. Да, европейското ниво само по себе си не е високо в глобален мащаб, но за сравнение, средният дял на добивната промишленост в добавената стойност на икономиката за 27-те страни, членки на ЕС, е 0,4% през 2021 г. (последната с официални обобщени данни), докато в България е 2,6 на сто. 

Българската индустрия е доминирана от компаниите за добив на метални руди, от които се извличат материалите на прехода. Въпреки че в този подсектор функционират само 23 от общо 336 предприятия в добивната промишленост в страната, реализираните приходи от продажби от тях са устойчиво над 60% от общите в бранша. Произведената продукция в стойностно изражение е 61% от общата за добива, а добавената стойност – 68%.

Въпреки малкия си размер България заема много важно място в глобалния пазар на мед – най-важната суровина за електрификацията и NetZero. Благодарение на минно-металургичния клъстер в Средногорието, където са концентрирани трите големи мини на „Асарел-Медет“, „Елаците-Мед“ и „ДПМ Челопеч“, както и металургичният комбинат на „Аурубис България“, страната е на трето място в Европа по добив на медни руди. Металургичният комбинат между Златица и Пирдоп обаче има толкова голям капацитет, че въпреки местния добив България се нарежда сред топ 6 на вносителите на медни концентрати в света. Т.е. заводът на „Аурубис“ може да преработва местна суровина, стига да се разреши допълнителен добив, който да го захранва. 

Какви са възможностите. Европейската комисия обяви още миналата година, че иска от държавите членки списък с минни проекти, които да стимулира с облекчени процедури. Бяха предложени едва няколко и нито един от България. „Проблемът е, че заради дългодишното бездействие в проучвателната дейност няма готови проекти, защото няма проучени територии. В националния геоложки фонд има информация за потенцални находища на различни руди, но за да стане ясно дали са икономически изгодни, са необходими сериозни проучвания“, обяснява Добри Митев, председател на Българската минно-геоложка камара, в която членуват добивните предприятия. 

Основните причини за липсата на проучени територии е бавната административна процедура по одобрение на проектите, необоснованите настроения срещу добива и понякога враждебната политика на държавници в миналото срещу сектора. Десетки са случаите на съмнителни протести не само срещу потенциален добив, но и срещу проучване. И проблемът не е в самите протести, а в реакцията на държавата, която безучастно гледа как инвеститори си тръгват, въпреки че са изпълнили всички законови норми, които гарантират безопасна дейност. Понякога зад провалените проекти стоят партийни интереси, друг път местни интереси пречат на работата. Проблемът е, че това се случва и с изрядни проекти на дългосрочни инвеститори, което стопира възможностите за икономически ръст и ръст на доходите сред населението на определени региони, а и за страната като цяло. 

„Това отблъсква потенциалните желаещи да инвестират в България. Което е жалко, защото работещите у нас предприятия от рудодобива са еталон за отговорен добив в световен мащаб. Те въвеждат най-новите иновации и покриват стандарти за околната среда, много по-стриктни от изискванията на законодателството“, казва Митев. 

В геоложкия фонд на страната се съхраняват данни за наличието на полиметални находища, включително с потенциал за литий и други редкоземни елементи. Международни компании проявяват интерес към проучвания в райони като Божурище, Сакар и Странджа. Има доказани площи с мед, злато (в концентрат), манган, олово, цинк, кварц, каолин, фелдшпат. Доказани находища на волфрам и уран. Но те не се разработват. 



Според председателя на браншовата камара в последните години е било изключително трудно да се комуникира с държавната администрация заради перманентната политическа криза, но ситуацията се подобрява. „През последните 5 – 6 месеца имаме много добър диалог с властите и ще предложим държавата да обяви петгодишен проучвателен план. Когато това се оформи като национална стратегия, инвеститорите ще имат сигурност и ще участват в процедурите“, смята Митев. Той отива и по-далеч, като казва, че държавата трябва да обяви добива на критични материали за национален приоритет. Което означава освен стимули за добива и преработката, и за производството, за да може колкото се може повече добавена стойност да остава в българската икономика и общество. „Няма нищо по-логично от това, защото вече имаме капацитета, ноу-хау за отговорен добив по най-високи стандарти, висококвалифицирани кадри и категорично повишаване на стандарта на живот навсякъде, където тези дружества оперират. Колко други сегмента от икономиката могат да го кажат?“, е реторичният въпрос на Митев. 

Ако някой беше казал преди пет години, че ЕС ще стимулира добива, щеше да получи само доза присмех. Но времената бързо се промениха и Брюксел вече създава по-благоприятна среда за развитие на нови находища и за нови рециклиращи мощности. И няма нищо по-логично, след като стана европейски, рудодобивът да се превърне и в национален приоритет. Със своите традиции, с медната и златодобивната промишленост минното дело в България има хоризонт за растеж, осигурявайки материалите за дигиталната икономика.