”Die Welt”: Путинизма - съвкупност от идеологии

Автор: Рихард Херцингер/ немският в. " Ди Велт"

Към какво се стреми Владимир Путин? Така звучи ключовият въпрос в международната политика днес. От момента, в който Кремъл започна да заплашва със световна война, а договореностите на Русия със Запада (като настоящото със Сирия) са само маневра на фона на реалните военни действия, западното общество започна наистина да изпитва страх. Може би подценяваме намеренията, волята и средствата, с които разполага руският президент?

Често чуваме различни западни аналитици и политици да твърдят, че Путин се държи на международната сцена като досаден нарушител на спокойствието и че скоро ще му свърши горивото, най-вече заради отслабващата руска икономика. Тогава ще му се наложи да намали националистическите си стремежи и да се върне към сътрудничество със Запада.

Но на тези актове на самоуспокоение стопанинът на Кремъл всеки път отговаря с нова крачка във все по-твърдия курс на конфронтация. Нарастват съмненията дали действията на Путин могат да се впишат в рамките на образа на обикновения властолюбив държавник или преминават отвъд и имат идеологически характер. Защото където има идеология, сметките не важат.

Книгата на френския философ и журналист Мишел Елчанинов изгражда една гледна точка, която има за цел да легитимира господството на властващия човек, на Владимир Путин. В произведението си французинът се противопоставя на разпространеното мнение, че за Путин идеите са само предлог, зад който се крие неговият личен интерес към властта. Колкото и отвлечени да са понякога призивите му към идейно мислене, те отдавна се превърнаха в заразителна кауза, която вече е неделима от стремежите му към властта.

От прагматик към пропагандист

Елчанинов детайлно описва превръщането на Путин от псевдолиберален прагматик, изпитващ носталгия към съветските времена, в циничен военен владика и пропагандист на новата великоруска имперска идея. Авторът изброява философските, политическите и културно-теоретическите източници към които се обръща Путин и дори назовава тези, които го снабдяват с материали за изграждането на идейната му конструкция. Това е защото бившият офицер на КГБ не е самодостатъчен читател, нито пък интелектуалец.

Най-важното е, че в началото на третия си мандат през 2012 г. на Путин му стана ясно, че апарат на властта, който се основава на неговата личност като ръководител, има нужда от духовна надстройка, която не може нито да бъде просто копиране на старата съветска идеология, нито реконструкция на концепциите от царската епоха или „белия“ антиболшевизъм от революционните времена.

Също така Путин успява да смеси основополагащи елементи на съветското мислене с великоруски националистически идеологии като панславизма и евразийството.

Направеният от него консервативен завой в последните години се случва без да има отслабване на лоялността към съветското наследство. Защото Путин напълно приема главната ценност на съветското общество – „любовта към Родината“, смята Елчанинов. Освен това президентът на Русия е усвоил още два много проблематични елемента от съветската система.

Моралното право да защитава позицията си

Първият елемент е КГБ, преименувана във ФСБ, на която Путин гледа като на „елитен корпус на руското Отечество“. Вторият е „военната култура“, която пронизваше целия съветски живот и която достигна кулминацията си в култа към героичната победа във Великата отечествена война. Това позволява на Путин да съчетае обожествяването на военната сила с моралните стремежи на Русия към превъзходство. Не бива да имаме кой знае какви очаквания от отношението му към международното право.

„Русия има великото морално право да защитава позициите си по света“, заяви той през 2012 г. по време на годишнината от капитулацията на нацистка Германия. „Тъй като нашата страна пое главния удар на нацизма и донесе освобождението на народите по целия свят“.

Антифашизмът като стратегия за получаване на пълномощия.

Ролята на западните съюзници в това дело е пренебрегната, както и тъмният договор между Сталин и Хитлер или фактът, че след победата на Червената армия последваха десетилетия на тоталитарно потисничество из цяла Европа от страна на Съветския съюз. Неотдавна украинците почувстваха на собствения си гръб думите на Путин за „моралното право на Русия“. Агресията срещу съседна страна бе оправдана с борбата срещу фиктивната „киевска фашистка хунта“. „Антифашизмът“ легитимира руския неоимпериализъм и му позволява да се извиси над международното право

Но според Путин, за да бъде господстващата система стабилна, а Русия духовно готова да възстанови ролята си на велика държава, не е достатъчно само прославянето на някогашната комунистическа държавна идеология. Обръщането на Путин към арсенала от идеи на великоруския национализъм се случи през 2007 г. В началото Путин представяше себе си като политик с поглед на Запад.

Сега обаче той търси в руското минало интелектуална опора, която да подкрепи неговите разбирания за света, да защити Русия от западния либерализъм, който уж иска да я лиши от същността ѝ, да я разруши. За своя крепост Путин избра руската православна църква, която той превръща в носеща колона на държавната система.

Владимир Путин с патриарх Кирил / архив

Близкото доверено лице на Путин, национално-консервативният режисьор Никита Михалков, съветва президента да се обърне към работите на Иван Илин, който Михалков все по-често цитира. Става дума за мислител на „бялата“ антиболшевистка емиграция с определени симпатии към фашизма, който се обявява далеч не само срещу „формалната демокрация“ на Запада.

Още през 20-те години Илин е говорил за „поставянето на най-качествените хора на върха“ като за „основна задача на националното руско спасение и изграждане“ след сриването на комунистическия режим: „Хората предани на Русия, национално чувстващи, държавно мислещи, волеви, идейно творчески, носещи на народа не мъст и разпад, а дух на освобождение, справедливост и свръхкласово обединение“.

Спасител и възкресител на руската нация

Звучи сякаш Владимир Путин сам би дал на себе си тези названия – спасител и възкресител на руския народ. Той се обръща и към трудовете на антизападните философи от 19 век, такива като Константин Лебедев, руския предшественик на Освалд Шпенглер, който е вярвал, че Западът влиза в своя залез заради отдалечаването си от християнските ценности.

Или пък Николай Данилевски, който е призовавал към обединение на всички славяни под водачеството на Русия. Руският президент получава подкрепа в тези концепции от сайта „Руската идея“, чийто ръководител е Борис Межуев, също част от приближените на Путин.

В стила на постмодернистичния еклектизъм Путин избира онова, за което смята, че ще помогне за имунизацията на руското съзнание против западните съблазни. Арсеналът му далеч не е чисто руски. Той включва и наследството на немската „Консервативна революция“ на Карл Шмит, Ернст Юнгер, Ернст Никиш, което придава на путинизма крайно десен европейски привкус.

„Философските източници на путинизма, колкото и да са разнородни, се основават на две тенденции – имперската идея и култа към войната“, обобщава Елчинанов.  Нека всички, които все още подценяват предизвикателството на Путинова Русия да се замислят за това и да се боят.