Векторът на успелите отвъд отсечката на живота

Текстът е публикуван в бр. 61 – „Променящите хора“, на сп. Business Global.

Автор: Маргарита Петкова

ОЩЕ ОТ ВРЕМЕТО НА ХЕРАКЛИТ, а сто на сто и преди него, но той го е изказал и доказал пръв, всичко в този свят се променя.МАРГАРИТА ПЕТКОВА е родена в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Автор е на книгите: „Дива къпина“ (1983), „Ненаписани стихотворения“ (1990), „Писмени показания“ (1993), „Решавам аз“ (1995), „Окото на урагана“ (1996), „Б.а.“ (2000), „Ивановден“ (2003), „Втори балкон“ (2005), „Бермудски триъгълник“ (2006), „Хвърлен камък“ (2008), „Всичко!“ (2009), „Щастлива, лекомислена и слаба“ (2011), „Подсвирквайки – към Голгота“ (2012), „Абсурдни времена“ (2013, в съавторство с Добромир Банев), „Абсурдни времена 2“ (2014, в съавторство с Добромир Банев), „Зад огледалото“ (2016), „Болката отляво“ (2016), „Тъй рече Виктор“ (2018), „Шест етажа без асансьор“ (2021), „Белите ми нощи“ (2023).

Носител на много награди за поезия, сред които Националната награда „Димчо Дебелянов“ за цялостен принос, Официален почетен статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка „Златна книга“ за принос в развитието на българската култура от Съвета на Европейската и научна общност, Голямата награда „Евтим Евтимов“ за цялостен принос в българската поезия.

Автор на текстовете на над 200 популярни песни, сред които „Болката отляво“, „Бермудски триъгълник“, „Балкански синдром“, „Не ми пука“, „Иване, Иване“, „Нова годино“.Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, тя тече и водата не е същата като преди минута, не можеш да откъснеш едно и също цвете два пъти, вече си го откъснал, не можеш да го залепиш за стъблото му, и една ябълка няма как да откъснеш два пъти, примери много, както

не можеш и да се родиш втори път,

не можеш. Нещата се повтарят, но не като едно и също време, действие, място, малко като театъра е това житейско триединство. Всъщност театърът като изкуство е отражение на големия театър на живота. Действията се развиват, героите се развиват към добро или лошо, и въпреки цялата статичност Земята се върти и нещата вървят напред. По принцип и в съвкупност. Най-малкото целта на всички хомо сапиенси е да успеят в целите си, дори когато тези цели не са им съвсем ясни над нивото храна – дом – семейство чрез труд. Ами няма как без труд, въпреки че лелеяната мечта на достатъчна критична маса през вековете е била някак да подминат това задължително условие. Човещинка, нали? Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо, тази констатация на Публий Теренций се използва и като своего рода извинение въпреки плакатното съпричастие към всички аспекти от живота на целокупното човечество, което му придават тълкувателите, някак ни сплотява около мисълта, че това е положението, такива сме си, какво да ни правиш. Нещо като примиренчество, което обръщаш в своя защита и в нападение на другите. Според ситуацията. Защото всички ние живеем според ситуацията. Но във всяка конкретна ситуация

всеки от нас има своята перспектива

Реална или не, няма значение, привидната ни статичност живее с перспективата да промени или да застопори нещата, средата, живота си в конкретното време, на конкретното място, чрез конкретните си възможности. Или, надхвърляйки ги – къде реално, къде нереално амбициозно. Пак човещинка, нали? Прав е Публий Теренций. Това, че и Братя Стругацки са прави, когато го парафразират в „Човек съм и нищо животинско не ми е чуждо“, е също добре да бъде взето под внимание. Човекът е човек, когато е на път, според Пеньо Пенев, и това негово съждение не бива да се разглежда просто като изречение – хайде да отидем до морето или до Гърция. Пътят на човека е всъщност неговият живот, едно дълго пътуване, в което имаш право да си избираш посоките. Имаш право да са грешни. Имаш право да ги сменяш. И винаги с една цел – да поемеш в правилната. Правилната за теб, която не е в разрез със закона и морала, а ще бъде правилна и за обществото. И трябва да я извървяваш успешно. Или така, че да стигнеш до успеха.

Щекотлива работа е това що е успех

наведнъж ли се дава, или на час по лъжичка, кой и кое го определят, какво е мерилото му. А що е то успех? Етимологически думата е книжовна заемка от руски, при старобългарски иде от спѣхъ свързана с руски спесь „успех“ и латински spēs, множествено число spērēs „очакване, надежда“, литературно spėkas „сила“. 

Вероятно има такива, които ще разберат обяснението в Уикипедия за етимологията на думата. Аз съм филолог по образование, тоест изучавала съм старобългарски език, но спѣхъ, ми звучи повече като спящо състояние. За сметка на това от латински води към очакване, надежда и сила. И това е ясно – очакваш усилията ти да успеят, ерго успехът е, когато реализираш надеждата си да постигнеш дадена цел. Нали така? Не самоцелно се занимавам с езиковите значения, в крайна сметка ние чрез езика се изразяваме – и устно, и писмено, и ментално. Тоест смисълът е чрез думите. Преди доста години си мислех, че на Успение Богородично отбелязваме успяването на Светата Дева да се възнесе в Царството Небесно. Защото успял и успивам са с почти еднакво звучене. Подсъзнателно съм отхвърляла, че Майката Божия може да се успи, затова съм си намерила друго обяснение.

Апропо аз и сега мисля, че Тя успява да се възнесе там, където и`ѝ  е мястото. 

Всеки човек се стреми към успех по своя земен път. В област, която си е избрал.

Не всекиму е съдено

защото се изисква правилен избор, много усилия, креативност, иновативност, постоянство, нравственост и морални устои. Не говорим за низки домогвания в противоречие с морала и закона, те не изпълват съдържанието на думата „успех“. Успехът е цел и труд да постигнеш целта. И като я постигнеш, да я задържиш и да продължиш нататък. Да се стремиш напред. Бавно, постъпателно, защото с подскоци не става. Не че не са опитвали и ще опитват, ама успехът изисква търпение и постоянство. Питайте успелите хора, които са всъщност хората на нашето бъдеще. А настоящето ни е плод на също такива хора. Няма друга открита формула досега и няма как да има. Мисъл, знание, работа, впрегнати в осъществяването на една цел. Не да си купиш вила на Малдивите и да прибереш бугати в гаража, богатият човек влага парите си в разрастване на постигнатото и реализиране на нови цели, свързани с него. Успелият човек не лежи на стари лаври, защото знае, че лавърът, ако не го поливаш, изсъхва и се превръща в дафинов лист, който служи единствено за подправка на яхнията. Успелият човек не желае да променя живота си, а да го подобрява.

И без да ви звучи помпозно, защото е така – в полза не само на собственото си благоденствие, а и на, както е прието да се казва, това на хората. На обществото. Тоест на бъдещето. Затворихме веригата на размишленията ми, нали? Просто тези хора са наясно със себе си и не се лутат по страничните улички на битието, а следват собствената си магистрала. Защото според мен Животът е отсечка. Успелият човек е вектор. Той продължава напред чрез това, което е постигнал в полза на другите. За него тирето между двете дати е писта за излитане на следващите поколения. Когато си успял да хванеш посоката, когато я следваш и продължаваш, защо ти е да я сменяш, даже не си го и помисляш, през ум не ти минава, защото знаеш какво си постигнал дотук и какво искаш да постигнеш занапред. Векторите не криволичат, не се въртят в кръг, не спират самодоволно, те са насочена стрела.

Умът ти е опънал тетивата на възможностите ти

и ти летиш по вярната траектория. Коя летяща стрела иска да цопне в блатото на битието? Успението е възнасяне, успехът е въздигане. Индивидуалната отсечка на живота не може да ограничи човешкия разум. Хората вектори ни прокарват пътя към бъдещето.