Големият дебат, който не се води

Текстът е публикуван в бр. 11 (27) на сп. Business Global.

Автор: Иван Михайлов

Известна е формулата, че за прогреса на една страна е нужен конструктивен институционален диалог, който да включва основно държавата и бизнеса. Разбира се, в него трябва да участват и други заинтересовани страни – синдикати, потребители, неправителствени организации. Но за да бъде диалогът поставен на добри основи, отношенията между държава и бизнес трябва да са прозрачни, да отговарят на законови и морални устои и в техния фокус да стоят подобрения на процеси, на благосъстоянието на гражданите; решенията да коригират грешки от миналото и да водят към устойчив растеж. Нещо повече – балансът на интересите (защото винаги има дадена група, чиито интереси се опитват да се наложат в дневния ред на обществото) да не ощетява интереса на отделния човек или на обществото като цяло.

Звучи идеалистично, но е постижимо, а гласът на инвеститорите може да бъде чут и разбран – както от политици, така и от партньори, и от гласоподаватели. Гласът на бизнеса често се разбира като сбор на представените в дадена организация бизнеси и лидери. Понякога това е и най-малкото общо кратно на техните конкретни бизнес интереси, което включва серия от компромиси. Но има и примери за принципни позиции, които целят дългосрочни резултати и дори системни промени в средата и условията за правене на бизнес.

Подобрения на инвестиционния климат

В работата ни при срещи с институции и потенциални инвеститори често изтъкваме, че конкурентните предимства на България включват мантрата „ниски данъци, квалифицирани  специалисти, високоскоростен интернет и четири сезона“. Но всички знаем, че тези предимства не са достатъчни, за да може България „да дръпне“ като икономика, да ограничи зависимостта си от европейските фондове и да изгради предприемаческа среда, която да генерира и да привлича достатъчно капитали, за да расте брутният вътрешен продукт, както и да бъде конкурентна в регионален аспект.

Затова бизнесът трябва да говори и да предлага решения за подобрения на институционалния капацитет на администрацията; да се убеждават партиите, че предвидимостта в средата води до подобрения в инвестиционния климат, че върховенството на закона означава спазването на законите, навременно правосъдие и изкореняване на зависимости от всякакво естество. Нужни са реални измерители, по които да се правят държавният бюджет, дългосрочните стратегии и по които да се оценяват постиженията на правителствата. Това днес сякаш липсва от публичния дебат.

Институциите, които отговарят за бизнеса у нас – реално това е цялото правителство, неговите агенции и Народното събрание, в което се „коват“ законите – трябва да работят в посока на премахване на ненужните регулации, бърза дигитализация на процесите. И да се насърчават към качествени резултати, а не до палиативни мерки и псевдорешения с неясни цели.

Нещо повече – инвестиционният климат в България „се лута“ между нуждата от повече децентрализация за общините (тоест повече от изработеното в тях да остава за хората по места) и прекомерното овластяване на определени общини. Защото пословични са примерите за привлечени международни инвеститори, които получават нужното внимание от министерства и агенции и накрая се удрят челно в местната администрация, която иска да прекрои бизнес плановете им по свое разбиране.

Бизнесът от своя страна трябва да има инициативата, да не чака наготово или да се оплаква за нуждата от реформи или частично подпомагане при кризи и трудни ситуации. През последните години бяхме свидетели на няколко мащабни примера: Всички пострадахме от пандемията от COVID-19, чиито последици тепърва ще бележат нашия живот, икономика, образование и отношения. Войната на Русия в Украйна – наред с всички геополитически и хуманитарни щети и измерения – показа явни зависимости от руските фосилни суровини.

Нуждата от спешни мерки бе породена от липсата на реална енергийна стратегия на България (в този ред на мисли страната все още има шанс да диверсифицира своите доставки на газ чрез умела енергийна дипломация в първото полугодие на 2023 г.). Енергетиката е част от националната сигурност и когато основният ти доставчик на суровини от години използва природен газ, ядрено гориво и нефт като оръжия, ние трябва да изградим стабилна защита в регионалната шахматна дъска от тръбопроводи и договори за доставки.

Сред най-стойностните разработки за възможната декарбонизация на електроенергийния сектор в България е и доклад, разработен по поръчка на Американската търговска камара в България. Целта не е да се похвалим, а да боравим с факти: подобен анализ не е направен нито от държавата, нито от друга бизнес асоциация и е предоставен за професионално обсъждане и бъдещо целеполагане. Благодарение на компетенциите и репутацията на консултанта Compass Lexecon се обследват три основни сценария за начините, по които България би могла да постигне целите на Зелената сделка на ЕС до 2030 и до 2050 г. Нещо повече, анализът цели защита на националния интерес и енергетика чрез плавна трансформация на наличните мощности и прави предложения за подобрения на регулаторната рамка у нас.

Наред с макропроцесите нужно е да погледнем и конкретните тежнения на бизнес средата.

Подобрение на бизнес средата

Когато говорим (пак) за върховенство на закона, темата за обществените поръчки се набива на очи. Защото държавата е най-големият възложител на проекти и задачи в (почти) всички сектори у нас. И когато държавата не спазва собствените си правила, тогава защо и другите играчи на пазара да го правят. Примерите за зле изхарчени публични средства могат да се открият от конкретни журналистически разследвания (все по-малко за жалост), през конкретните случаи, описани от серията „Черна книга на разхищението в България“ на фондация „Фридрих Науман“ до казусите, осветлени от Антикорупционния фонд. Изсветляването на корупционните практики и взаимозависимости ще доведе до обществена нетърпимост, ще накара институциите да работят пълноценно, прилагайки правото, и не на последно място – ще подобри бизнес климата у нас.

Мащабната дигитализация на процесите в държавната администрация не е просто панацея за скритите договорки и манипулациите на процеси или отношения. Тя е начинът, по който държавата трябва да започне да функционира per se. Нейният мащаб и всеобхватност трябва да се вграждат от черновата на даден закон до реализацията на големи инфраструктурни проекти. 

Тя, разбира се, върви и с нужните мерки и инвестиции в киберсигурност. И наред със сървърите, „облаците“, обучението на кадри и облекчения достъп от потребителите, държава и бизнес трябва да говорят за ползите от нея и да разбиват всякакви митове и мантри за нуждата от хартия или от процеси от XIX век. Вече има редица добри практики и примери в държави от ЕС, които лесно могат да бъдат приложени и с това да се постигне желаната от години, от бизнеса и обществото, дигитализация в услугите.

Бизнес средата ще се подобри и когато говоренето за „работодателската марка“ престане. Това според мен означава, че бизнесите ще са вградили принципите за добро управление (в т.ч. и ESG стандартите) в своята основна работа. И това ще е видимо за търсещите работа, които реално ще оценяват сектора, ползите от него, какво те могат да дадат на организацията и какъв ще е статусът на техния собствен wellbeing, ако започнат работа там.

Бизнес средата в България страда от няколко мита. Има сектори, които страдат от наслоените от социализма лоши практики, от липсата на достатъчно публична информация от времето на прехода и от липсата на стабилна позиция на държавата по отношение на   индустриалната база. Това е частично разбираемо, защото част от компаниите от тези сектори са пример за устойчиво развитие, за грижа за природата и за хората, те имат своя дял в българската икономика с години и дори обучават своите бъдещи кадри от гимназиалните стаи или от университетските скамейки. Но заради единични негативни примери тяхната репутация и публичен образ страдат. Такива сектори са „Енергетика“, „Минна индустрия“, „Аутсорсинг”, „Строителство“, „Здравеопазване“ и др. Тук бизнесът не очаква от държавата да брани добре работещите, а по-скоро да е справедлива спрямо неспазващите закона, погазващите правата на служителите и на местната общност, замърсяващите природата и т.н.

Икономиката на България през XXI век

И тук достигаме до важния въпрос – каква реална икономика искаме да има в България. Това е големият дебат, който не се води у нас. Не, не говоря, че ни трябва някаква суперзвезда като Уорън Бъфет или Илън Мъск, за да ни каже да правим ракети или да скъсяваме веригите на доставки. Тук говорим за впрягане на обществения разум и за стратегическо целеполагане с хоризонт до 2035 или дори 2050 г. И ключов ресурс в него е образованието – от детската градина до специализациите на докторанти в множество области. 

Това, което безпокои бизнеса обаче, е нуждата от повишаване на грамотността, критическото мислене и ценностната ориентация на няколкото поколения, чийто живот се пресича в икономиката ни.

Разговорът за икономиката на България през XXI век включва и нуждата от политическа стабилност, от работещи и дигитализирани институции и от будни и мислещи граждани, които искат да работят. Всичко това се възпитава и трябва да е вплетено в нашата култура като част от Общия пазар на ЕС, като част от най-значимия отбранителен съюз – НАТО, и като фактор за икономически растеж и добросъседски отношения в Югоизточна Европа.

Добрият пример тук идва от ролята на България в Трансатлантическата икономика. И това е мястото да посоча един мит, който броди из бизнес средите и обществото. Чуваме, че Америка е далеч и няма кой да потребява нашите стоки, ИТ продукти и услуги. Това въобще не е така. И няма нужда да се отиде на място (въпреки че ще е обогатяващо да се пътува до Мейн, Ню Йорк или до Чикаго), за да се убедим в обратното. България присъства от години убедително на американския пазар. Последният доклад „Трансатлантическата икономика“, издаден от AmChamEU и от Търговската камара на САЩ (с над 3 млн. членове), сочи, че износът от България за САЩ представлява 2% от общия внос в Америка, но след като се преизчисли вътрешносъюзният износ на ЕС, този дял достига 6,2%. Това е повод за национална гордост според мен.

Догодина ще представим актуалните данни за реалните инвестиции на САЩ в България. Дотогава ще стъпя на последните известни от 2018 г. Те сочат, че САЩ са шестият най-голям външен инвеститор у нас в стратегически сектори като енергетика, производство, селско стопанство и ИКТ. Общият обем американски инвестиции са поне 4,5 млрд. лева в посочените сектори с висока добавена стойност.

Защо оставям тези числа за финал? Защото те показват един невидим, но важен факт за България: че нашата икономика, благодарение на чужди и местни капитали, на местна предприемчивост, се е развила до ниво на важен търговски партньор за ЕС и за САЩ. Нещо повече, това е добра основа за последващ устойчив растеж, който обаче има нужда от грижа, от добра среда, от справедливост и от кадърни хора, за да може да се реализира.

Това трябва да говори гласът на бизнеса у нас. Или да е началото на един дълъг, неотложен и сериозен разговор по темата.