Ток от покрива

Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global.

Защо българските домакинства не пестят за ток със собствени панели на покрива? Географското разположение на страната е благоприятно за усвояване на енергия от слънцето, а цените на фотоволтаичните панели спаднаха 10 пъти за последното десетилетие, следвайки бурното развитие на технологиите. Въпреки това не наблюдаваме процес на масово поставяне на малки ВЕИ централи, които да задоволяват собствената консумация на семейства и малки бизнеси. Подобна „независимост“ от електроразпределителните дружества не е забранена, но както се оказва, е бюрократичен кошмар. 

В страната са прилагани няколко програми за енергийна ефективност, но там никога малките фотоволтаични централи (с мощност до 30 кВт) не са били приоритет. Те не намират място и в стратегическите документи на държавата за развитието на енергетиката. Въпреки че България е сред страните в ЕС с най-висока енергийна интензивност на икономиката, а за около 40% от енергийния микс се разчита на въглищни централи. А стимулирането на този процес ще донесе две много важни ползи – от една страна, ще спести финансов ресурс на семействата и фирмите, който може да бъде насочван за нещо друго, а от друга, ще помогне да се постигне целта на Зелената сделка, която е въглеродна неутралност до 2050 г. 

Изчисленията показват, че със спестеното от сметките за ток инсталацията на една еднофамилна къща ще се изплати на осмата година от действието си. Експлоатационният срок на един слънчев панел е 25 г., като в първите 15 г. той е в гаранция. Т.е. след осмата година се излиза на печалба. Същевременно, съгласно ангажиментите по Зелената сделка, България ще трябва да увеличи четирикратно дела на фотоволтаиците в общия си енергиен микс от сегашните 6 – 7% на 27%. Отпушвайки процеса за малките играчи, това може да стане плавно, дори и без преки субсидии, тъй като пазарната логика е налице. Освен това е наличен и предишният горчив опит за постигане на европейски цели за ВЕИ – тогава, заради липсата на планиране, ударно бяха стимулирани с преференциални цени огромни проекти, което впоследствие доведе до хаос в системата и още пречи на пълната либерализация на пазара на електоренергия.  

Не е забранено, но ...

В България има ред за присъединяване на малки ВЕИ мощности, но той е така разписан, че го преминават само най-ентусиазираните и търпеливи желаещи. Административните процедури са описани в Закона за енергията от възобновяеми източници и съответната наредба за присъединяване и са толкова тежки, че отказват останалите. На първо място стои изискването подателят на искането за инсталиране да бъде съществуващ потребител на електроенергия към съответното ЕРП. Оттам започват серия нормативно вменени със съответните срокове действия, като крайният резултат е средно 97 дни за документални действия и още 262 дни в процедури за присъединяване към мрежата, които са общо шест на брой. На практика семейната централа покрива същите изисквания, каквито се искат и от големите компании, без да разполага със същия административен капацитет, юридически и счетоводни отдели и финансови ресурси. 

Въпреки че основната точка за контакт на инвеститора в процеса е съответното ЕРП, то е нужно взаимодействие и с общинската администрация по местоположение. Практиките в различните общини се различават като срокове, а на места и като изисквания. 

Гневът на разочарованите се стоварва върху електроразпределителните дружества, но системата е така устроена, че те не само че нямат стимул да забързат процедурите, но и губят пари от присъединяването на домакинствата. От една страна, токът, който ЕРП-тата продават, си има фиксирана цена от Комисията за енергийно и водно регулиране, а от друга, те правят разходи по поддръжка на мрежата си, които може да останат непокрити, ако всички потребители се окажат енергийно независими и намалят потреблението си.

Дори след като една малка ВЕИ централа се присъедини към мрежата, проблемите не свършват. „Енергията, която се отдава към мрежата, се отдава на цена „излишък на енергийната система“ – например 1 или 4 стотинки, а в същото време към мрежата се плащат 5% такса „Стопанска сигурност“ и още няколко такси. В резултат на целия процес и таксите, които се плащат – между 4 и 6 лева на месец за всеки отдаден към мрежата ват, излиза, че за да отдаде електроенергията си, производителят плаща много повече, отколкото получава за нея“, твърди Малинка Николова, председател на Българската соларна асоциация (БСА). 

Какво може да се направи

С конкретни идеи как да се стимулират малкият бизнес и домакинства да инсталират ВЕИ мощности, за да задоволяват собственото си потребление, наскоро излязоха от Експертния клуб за икономика и политика (ЕКИП). На първо място в доклада си те посочват опростяване на процедурите за издаване на разрешително за строеж и присъединяване към електроенергийната мрежа, така че да се оптимизира срокът им, без да се поставя под риск качеството и безопасността на изпълнението на проекта. След като в Европа и Централна Азия процесът отнема 99,6 дни, а в страните, членки на ОИСР – 74,8 дни, то у нас лесно може да се постигне поне двойно намаление от сегашните 262 дни. Уеднаквяване на процедурите на различните общини също не би трябвало да е труднопостижимо. Според ЕКИП трябва да се премахне изискването обектът, в който се изгражда централата, да бъде присъединен като потребител, т.е. клиентът да има сключен договор за доставка на електроенергия. По този начин ще се отпуши възможността да се създават енергийни общности, в които малките ВЕИ инсталации са собственост на един потребител, но съседни потребители да могат да използват произведения от него ток.  По груби сметки инсталация от 5 кВт е достатъчна за 4 – 5-членно семейство, т.е. инсталация от 30 кВт може да се използва от шест домакинства, или около 30 лица, които живеят в близост. Логиката зад подобен ход е, че ако по макроикономически и социални причини държавата не е готова да насърчи рязко преминаване към възобновяеми енергийни източници, то това може да стане на индивидуална база чрез сдружаване на съседи в жилищни кооперации или съседски къщи.

Специалистите настояват и за подобряване на процеса на ценообразуване на мрежовите услуги, така че ЕРП да разполагат с достатъчно средства за безпроблемно и бързо присъединяване на малки ВЕИ инсталации. Заедно с това трябва да се работи и по нов модел за определяне на регулираните цени за мрежови услуги, който взема предвид новата роля на т.нар. потребители-производители. Според Илиян Илиев от Обществения център за околна среда и устойчиво развитие, който има опит с поставянето на фотоволтаик на вилата си, фигурата на потребител-производител трябва да залегне в закона. В тази категория да влязат всички тези, които ще си сложат фотоволтаици за собствени нужди. Той предлага и въвеждането на Net metering, което означава отчитането да става един път в годината. Собствениците на малки ВЕИ централи имат тритарифни електромери – за дневна, нощна и енергията, която се връща в мрежата. Сега всеки притежател на фотоволтаична инсталация трябва да ходи всеки месец до  енергийното дружество да подписва протоколи и всеки месец да издава фактура. През зимните месеци е нормално да се очаква да консумира повече, отколкото произвежда, но през лятото става обратно и годишното отчитане ще спести много време, а и средства, защото дори и да дължите 20 ст. за това, че сте консумирали повече енергия, банковият превод е 2 – 5 лв. Net metering балансира консумацията на годишна база и цялата информация е автоматична. 

Икономистите от ЕКИП смятат, че процесът трябва да се стимулира, но внимателно. Така например според тях подходът с преференциалните цени за изкупуване на енергия от ВЕИ може да няма търсения ефект, а да изкриви пазара, тъй като той води до свръхинвестиции, които се правят само заради усвояване на субсидиите. Друга възможност е предоставяне на безлихвен или нисколихвен кредит под формата на гаранция от Българската банка за развитие, предоставена на търговските банки. Този модел наподобява характеристиките на ЕСКО договора, при който инвестицията се финансира от трето лице, което получава право на фиксирани плащания от бенефициента на услугата – собственика на ВЕИ инсталацията. Предоставяне на данъчен кредит за направената инвестиция е друг възможен стимул. Той може да се изчислява на база на размера на инвестиционните разходи и да представлява еднократен трансфер от бюджета към съответния инвеститор – физическо или юридическо лице. Данъчният кредит може да бъде структуриран и като амортизационните разходи при компаниите – приема се амортизируем период и схема за актива, с които се намалява годишният размер на данъчната основа на лицето. Това може да се отнася както до преки данъци, като данък печалба и данъка върху доходите на физическите лица, така и до местни, като данъка върху недвижимите имоти. Обхватът му може да бъде допълнително разширен и до разходи за наем. 

Собствениците на малки ВЕИ инсталации могат да получат допълнителен стимул и чрез получаване на сертификати за произход от Агенцията за устойчиво енергийно развитие, които след това могат да търгуват. За целта е необходимо създаването на ефикасен и ликвиден пазар за такива сертификати, както и за възможности за продаването им в други страни от ЕС. Това ще е трудно за отделни физически и юридически лица с малко производство, затова следва да се проучат възможностите за сдружаването им в по-големи общности, за да могат да участват ефикасно в този механизъм.

Потенциални ползи за икономиката

Малинка Николова от Българската соларна асоциация посочи и няколко допълнителни ползи от диверсифицирането на енергийния микс чрез малки фотоволтаици. Преди държавата да се намеси през 2014 г. и да сложи край на стимулите чрез ангажименти за изкупуване при гарантирани цени, соларните паркове се изграждаха почти изцяло от чуждестранни компании. Това означава, че те са докарвали собствени панели, строителни бригади и след това са изнасяли печалбата, която правят в България. 

За стимулиране на големи ВЕИ проекти правителството беше избрало гарантирано изкупуване на производството им за период между 12 и 25 г. на фиксирана преференциална цена. От всички стимулирани мощности малките проекти до 30 кВт в периода 2006 -2021 г. са 261, или едва 16,5% от общо 1580 проекта.

Стимулирането на малките централи означава домакинствата да станат производители на електроенергия. Те пак ще търсят най-добрата цена за инвестицията си, което може и да означава внос на панели, но ще разчитат на български работници за инсталиране на мощностите. Парите, които спечелят, също ще останат в България. Миньорите и инженерите, които загубят работата си при затваряне на мините и ТЕЦ-овете, също биха могли да останат в енергийния сектор, като се реализират в сферата на инсталация и поддръжка на ВЕИ-та.

БСА дава пример с български фирми, които строят соларни паркове по всички континенти на света – от Чили през Африка, Саудитска Арабия и дори Китай. 

Само за последните 17 години инвестициите в соларна енергия са нараснали 14 пъти по данни на Statista.com (виж графиките), а 40% от тях са направени от малки електроцентрали. Друга справка показва, че търсенето за соларна енергия е нараснало 2,5 пъти. 

Всичко това може да създава огромна несигурност в бизнеса и най-вече в производителите и доставчиците на електроенергия, защото страната ни няма план как глобалните тенденции да се реализират и на национално ниво. Промените обаче се случват и страната ни няма да може да ги спре. Или, както Малинка Николова илюстрира проблема: „Зелената сделка може да ни излезе през носа, но може и да спечелим. Към момента сме само пасивни участници“.

В случая с малките ВЕИ централи дори няма нужда от държавни пари, защото пазарните сили, заради прогреса на технологиите и поевтиняването им, са достатъчни за развитие на процеса. Клишето, че е по-добре държавата не да помага, а да не пречи, важи с пълна сила за тях.