От самото начало на европейското председателство, та до самия му край на обществото се поднасяше един блян, заради който съществуването на това правителство изглеждаше не просто оправдано по силата на конституцията, но и желателно. Кандидатстването в еврозоната и задължителният мониторингов период, познат у нас като „чакалнята ERM-2“, беше лайтмотив на управлението и единствена национална цел наред с интегрирането на Западните Балкани.
Цялото говорене за това дали трябва страната първо да влезе в еврозоната и след това да отстъпи банковия си надзор, или надзорът би трябвало да се отстъпи още с влизането в нейната чакалня, обсеби дебата и стана кауза, в името на която трябваше да се прощава всеки правителствен провал.
Затова не е изненадващо, че в седмицата, когато председателството приключи, на обществото се подхвърлиха две нови дъвки – средна заплата от 1500 лева в края на мандата (нещо, което бе обещано преди изборите миналата година) и допускане в чакалнята на еврозоната в рамките на 12 месеца от този момент.
Това не трябва да буди изненада, защото е потвърждение, че кабинетът „Борисов-3“ управлява предимно в бъдеще време. Резултатите от неговата политика рядко са очевидни. Често постиженията му се базират на някой предходен кабинет. Магистралите, с които премиерът Борисов се хвалеше през първия си мандат, бяха до една проектирани от тройната коалиция, а борбата с контрабандата, превърнала се в маслинова клонка на втория мандат, бе подета от кабинета „Орешарски“. Дори и политиката за примиряване с дефицитите и засилените публични инвестиции бяха модифицирани от инициативите на предшествениците му, но умножени по четири, за да видим програмата за саниране за 2 млрд. лв. Яхнал вълната на ускоряващия се икономически растеж, вторият кабинет „Борисов” беше в комфортна ситуация. Третият обаче наблюдава забавяне на икономиката заради изчерпване на производствените фактори и поради това отчаяно се нуждае от обещания за светло бъдеще, с които да си купи време.
Не трябва да се изненадваме, ако след срещата на финансовите министри на еврогрупата на 12 юли научим, че имаме пътна карта за чакалнята на еврозоната и обществото не трябва да клати стабилността. Най-малкото с вотове на недоверие и искания за оставки. Обратно – ако това не се случи и загуби властта, свикналият все друг да му е виновен Борисов лесно ще каже: „ето, паднахме от власт и еврозоната се отдалечи“.
Замазването на гафове с обяснението, че са жертви в името на европейското бъдеще, също е утвърдена практика.
През 2011 г. тогавашният финансов министър Симеон Дянков започна да обяснява как вдигането на акцизите от 1 януари 2010 г. било с цел да се създаде инфлационен шок в една конкретна година, та в следващите да няма административно повлияно покачване на цените и това да помогне за влизането ни в еврозоната.
Изказванего му обаче не издържа и най-простия тест за истинност. Ако се зададе въпросът защо през 2009-а се преследваше самоцелно балансиране на бюджета, ако не именно с цел през през 2010-а да поискаме включване в чакалнята на еврозоната, ще стане ясно, че някой в Министерството на финансите сам е саботирал приоритетите си или говори, както му е удобно.
Ако след 12 юли финансовият министър Горанов или премиерът Борисов подемат песента, че допускане в чакалнята може да се случи в рамките на следващите 12 месеца, последното, което обществото трябва да възприеме, е пасивното поведение на безкритично изчакване. В това време животът ще върви, както и правителствените действия, които ще се нуждаят от критичен надзор. А че това няма да пречи на финансовата стабилност, е повече от сигурно. За нея работят всички кабинети, управлявали България след 1997 г. (може би без първия на ГЕРБ, при който пирамидата КТБ доби чудовищните си размери).
Самият призив на ГЕРБ да се пази финансовата стабилност пък ще изразява и крещящо лицемерие. Историята много добре помни как не друг, а лично премиерът Борисов едва не провали най-успешната в новата ни история облигационна емисия на международните пазари (от 27 юни 2014 г.), като заяви, че България рискува банкова криза в дните между записването на книжата и реалния им сетълмент. В този едноседмичен период всеки инвеститор можеше да отмени поръчката си, оправдавайки се с форсмажорни обстоятелства, а клатенето на банковата система най-спокойно можеше да създаде такова.
Вършейки това, днешният премиер наруши десетилетна традиция – в месеците преди излизане на международни дългови пазари да не се създава паника и дори опозицията да се снишава. Избирайки нагледно и с личен пример да покаже какво в действителност е „клатене на стабилността“, Борисов сам заложи най-лошия стандарт на поведение. Доста по-лош от това, което ще представлява всеки опит на опозицията да попита каква е цената на евентуално допускане в чакалнята на еврозоната. Не на последно място, опозицията ще има пълното основание да претендира, че може да постигне целта с по-малко жертви. А защо не и да я отхвърли? Защото концесия на банковия надзор далеч не е гаранция за стабилност и най-малко трябва да се приема с лека ръка и без подготовка.
Текстът е публикуван в брой 27 /2018 г. на списание "Икономист" от 6 юли, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.
