Кой ще гледа „Времето е наше”?
Вместо да се трогне, публиката трудно приема новия филм на Петър Попзлатев за годините на прехода
Финалистите LUX 2018
Един режисьор, който бавно и дълго снима филмите си, откри тазгодишното издание на „Киномания” в Зала 1 на НДК. Най-новата творба на Петър Попзлатев – „Времето е наше”, е лента с трудно минало и настояще и с неизвестно бъдеще.
Обикновено на филмите им личи с каква емоция са произведени. Личи и лекотата на процеса, личи и тегобата. Във „Времето е наше” всичко е бавно и тежи. Двата часа минават трудно. И вината не е на темата, която връща зрителя към неприятни времена. Двата часа минават бавно, защото режисьорът се е лутал в опита да преодолее трудно преодолимото.
Накратко, сценарият ни потапя във времето след 10 ноември 1989-а. Време, когато маските, вместо да паднат напълно, просто сменят формата си. Една папка стои между ченгето от ДС Боян Тилев (Рушен Видинлиев) и писателя Мартин Сестримски (Леонид Йовчев). Стои и една жена, само че има ли я Невена (Елена Телбис), няма ли я? Има обаче мръсни пачки, мръсен бизнес, има генерал (Ивайло Христов), има жена, която, хм, изобщо не е жена (Ицко Финци)...
Много са маркерите за времето, което след 10 ноември милиони българи смятаха за свое и едва след години осъзнаха, че е принадлежало на други. На екрана се прокрадват образи и думи, прокрадват се Тодор Живков, Петър Дертлиев, Желю Желев, Николай Генчев; зад кадър част от публиката разпознава гласа на Блага Димитрова и площадния шум. Разпознава и „партийните куфарчета”, разпознава всичко, което отне на милиони щастието да са притежатели на времето. Маркерите за него обаче са разпознаваеми само за зрителите около и над 50-те. Останалите се опитват да прозрат какво се случва във филма.
Романът „Разруха” на Владимир Зарев, определян като най-доброто отражение на прехода, не е бил достатъчен за сценариста Станислав Семерджиев и режисьора Попзлатев, затова в сюжета се преплита и криминална нишка от разкази на Димитър Шумналиев. Работили са години наред, търсейки изход от лабиринта, определян сега като политически трилър. И поднасяйки го на публиката, трудно ще получат „браво” от нея. Действието тече мудно, объркано, претенциозно.
Не е лесно да се прави филм за 90-те, особено за българското им проявление. Виждали сме много опити (включително на Попзлатев), все малко или повече неуспешни. За това разтърсващо време е нужен простичък, но разтърсващ публиката разказ. Когато го няма или когато е обвит в излишна претенция за интелектуалност, зрителят просто си отива. Жалко за прекрасните актьори. За пореден път в киното ни след 10 ноември те са жертвите на режисьорската обърканост. А Попзлатев е объркан и за бъдещето на новото си произведение – една-единствена премиерна прожекция, а после… някой ден, в някоя друга година. И
Отличниците на LUX 2018 на български екран
Няма българско заглавие сред тазгодишните финалисти за наградата LUX на Европейския парламент, но най-доброто от конкурса идва на български екран. „Филмови дни LUX” започват на 30 ноември и ще продължат до 12 декември в Благоевград, Бургас, Варна, Плевен, Пловдив, София и Стара Загора. Входът е свободен.
На първо място в програмата е тазгодишният призьор – исландско-френско-украинската копродукция „Жена на война”, реж. Бенедикт Ерлингсон. Критиката я определя като „политически филм, феминистка сага и басня, разказващ историята на учителка по музика, която живее двоен живот на екоактивистка”. Сред финалистите на 12-ото издание на LUX са германско-австрийският „Стикс”, реж. Волфганг Фишер, и сръбският „Другата страна на всичко”, реж. Мила Турайлич.
„Различни по жанр и тема, трите филма имат важна обща черта: разказват истории за силни жени, решени да променят статуквото”, коментира председателят на Европейския парламент Антонио Таяни, преди да обяви носителя на LUX 2018.
Абонирай се!
Абонамент за списание BGlobal може да заявите:-във фирма &bd...
.jpg)
