Отмина времето, когато хората се радваха на всеки инвеститор

Текстът е публикуван в бр. 6 (58) на сп. Business Global.

Какво е влиянието на големите инвеститори в малките – и не толкова малки – общини? Темата отдавна е на фокуса на BGLOBAL, а един от поводите да я изследваме е специфичното и много ключово влияние на добивната индустрия. Регионите, в които минните компании развиват дейност, са в челото на класациите по доходи и стандарт на живот. Влиянието на инвеститорите отдавна не се измерва само през размера на заплатата, а промяната му се движи успоредно с промяната в очакванията на местните общности.


Може ли бизнесът да насърчава добродетели и какви? Може ли една компания да има собствени ценности? Компаниите все по-често говорят за свои ценности, които споделят, и за добродетели, които насърчават. Това не е ли прекомерна претенция, или наистина е в основата на това, което се нарича корпоративна социална отговорност?

Със сигурност компаниите имат свои ценности и йерархия от приоритети, които се овеществяват в това, което се нарича организационна култура. Добре изследвано е, че при корпорациите много често основната характеристика е лицемерието на тази култура по силата на това, че те са принудени, за да бъдат приети от обществото, да поддържат една фасадна версия на добронамереност, загриженост, добродетелност, филантропия, докато дълбинната цел на всяка корпорация, разбира се, е печалбата. И това твърде често създава едно специфично културно напрежение върху организациите, което обикновено се решава чрез развиване на това, което наричаме фалшив селф – имаш една фалшива версия, която се поддържа чрез различни ритуали и практики, обявяват си ценностите в самовъзвеличаващи документи, събират се, взаимно се уважават, а същевременно си провеждат политиката да бъдат щастливи собствениците и акционерите.  Харалан Александров    

е социален антрополог. Доцент в Нов български университет.Защитил е докторат по антропология в Института по фолклор на БАН. Специализира в множество чуждестранни университети. Дълги години извършва  теренни изследвания сред местни общности в различни райони на страната. 

Това не означава, че всички компании са еднакви, напротив, те са много различни. Има напълно безобразни компании, чийто психологически аналог съответства на характеристиките на психопата – напълно дезангажирани, които единствено ги интересува да изсмучат какъвто ресурс и плячка има на дадена територия и да си бият камшика. На другия полюс са дълбоко ангажираните с общността бизнеси. Много често такива социално ангажирани с общността бизнеси исторически се свързват с японски и германски компании от XIX и XX век, възникнали в епохата на индустриализацията, които имат почти феодален тип обвързаности с местното население – големите корпораци и банки трябва да бъдат харесвани от местното население и е прието да се грижат за общността.

 

Днес у нас има такива големи компани в съвсем нефеодални условия, които променят жизнената среда в малките региони, не само като голям работодател. Това глобалистка заплаха ли е за местните общности, или шанс те да се развиват приобщаващо, а не да се топят и капсулират?

Не виждам никаква заплаха за местните общности, напротив. И е напълно възможно да бъдат разпознати, критикувани и поправяни всички тези дефекти, преди всичко лицемерието и дълбоката дезинтересираност от територията, най-вече на глобалния финансов капитал, който се движи щастливо напред-назад и разрушава не просто общностите и нациите, а изсмуква ресурсите от националната икономика и се държи безотговорно с тях. Тъкмо това беше голямата криза от 2008 г., при т.нар. финансиализация, вместо да увеличаваме заплатите, осигуряваме лесен достъп до следващ кредит и съответната дълбока зависимост. В този смисъл у нас има много  примери за успешни, добронамерени бизнеси, свързани с територията. Аз изучавам очакванията и нагласите в малките общности и моите наблюдения са, че те предпочитат, колкото и да е странно, инвеститорите да са местни хора, иначе имат чувството, че напълно губят контрол, а не инвеститор да е компания от другия край на света и да станат тежко зависими от него. Героите на такива населени места са най-изненадващи хора. След Тодор Живов в Правешко-Ботевградския район например идва период на вакуум и страдание, на впиянчване и после започва епохата на Вальо Златев.

 

Той пак следва стъпките на Тодор Живков.

Да, това е моделът на патронизиращата фигура, на местния патрон. На много места директно така наричат тези инвеститори. Като обикалях по ковид-пандемията  Делиормана да им обясняваме, че могат да получат няколко милиона да си развиват малки бизнеси, бедни и работливи хора, турци предимно, казваха – вижте, ние не сме предприемчиви хора, намерете някой голям патрон, дайте му ги всичките тези пари да направи един цех тук, и ние ще работим добросъвестно в него. Това им беше мечтата. Т.е. тази култура на зависимост от комунистическата държава се пренася много лесно към местния или дошъл отнякъде индустриалец, който е добре дошъл, ако се грижи за потребностите на хората. Подобна е и връзката с големите политически фигури – харесват си някого като „нашия човек“ и е много е важно да имат лична връзка с него, да го виждат, да не е абстрактен. И много по-лесно се прави такава връзка с дебел човек с голяма и скъпа кола, нежели с някаква абстрактна идеология или програма от ценности.

 

А местните власти предпочитат да разчитат на стабилна компания като крупен социален инвеститор, отколкото само на субсидии от държавния бюджет?

Категорично. За съжаление, на много места общината е почти единственият работодател. Имам много добър пример от Свищов, където съм работил на терен. Там има стара буржоазна култура, после има един безутешен период, в който „Свилоза“ е почти единственото голямо предприятие, плюс някакви малки бизнеси, сега започва период на голям проект, който много ентусиазира всички начело с кмета. Спечелили са проекти по ПВУ за индустриален парк и започват да се появяват инвеститорите. Идва китаец, на когото му казват, че му дават 500 декара земя, но на него му  трябват поне 1000. Местните обаче предпочитат да имат няколко по-малки инвеститори. И са много щастливи, че някакъв германец е дошъл със следобеден полет, сутринта рано се видял с кмета, който още се разсънвал, и си тръгнал веднага щом си свършил работата. Знаел всичко – капацитета на ферибота, статистиката за работната сила, всички икономически показатели на общината. Казал, че като направят инфраструктурата, ще доведе още един-двама германци, и всички са много доволни и щастливи. У нас има почти религиозна вяра в германеца.

Така че не може да се каже, че хората не искат да има чужди инвеститори, по-скоро очакват те да влязат в разговор с местните власти, доколкото все пак те са легитимен представител, поне по дефиниция, на местните общности. Слава богу, местните власти като цяло не са идиоти и наистина искат нещо да правят за общините си. Но процесът е много повлиян политически – не икономиката, политиката е проблемът. Но това не е новина, нито е само българско явление – да погледнем само как Тръмп прави търговия като политически сделки.

 

Само за образование и умения ли говорим по отношение на работната сила у нас? Има ли и други дефицити, или пък скрит потенциал на работната сила в България?

Качеството обикновено идва, след като се реши проблемът с количеството. За жалост, има територии, които са толкова обезлюдени, че въпросът е изцяло количествен – дали работодателят ще си намери изобщо хора, които сам да си обучи, и които да искат – защото може и да не искат. Има десетки хиляди българи, които нито работят, нито учат и някак си оцеляват. Но основният въпрос, който според моя опит най-категорично поставят всички инвеститори – малки, средни и големи, е има ли хора за работа. В някои случаи има предложения инвеститорите да дойдат с част от работниците си. В Свищов например има пустеещи студентски общежития, които след неголеми ремонти могат да поемат около 1000 работници.

 

Работници от трети страни вероятно.

Да, това е новата голяма тема за пазара на труда. Имам много наблюдения специално върху украинци, които по трагични причини са в България и които добре са  интегрирани. А у нас има някакво изразено предпочитание към бели и руси хора. Наблюдавам най-невероятни явления, например в Ивайловградско се появи почти колония от германци, които са ню ейдж, по-скоро хора от средната класа, които бягат от големите градове и сега гледат биволи в изоставени села до границата. Те много бързо се организираха и в момента в училището за свирачи има 15 – 16 германчета. Учителят е много доволен, учели се добре, били дисциплинирани и давали добър тон и на българчетата. Предприемчивостта в района не е изчезнала, но няма хора. И като им кажеш на местните – дайте да вземем турци, ей го Одрин къде, те викат – не, искаме германци. Смята се, че германецът, освен всичките си други достойнства, ще е добронамерен – може би защото в две войни сме били съюзници.

 

Докато окрупняваме регионите според стандартите на ЕС за регион, у нас в същото време не се ли увеличават микрорегионите? Какво виждате Вие като изследовател на локалното, което избягва от погледа на централната власт и на националната публичност?

Много различни стават малките региони, понеже са оставени сами на себе си. Големите политики са разпределителни, от една страна – ресурс от силно развитите места отива към слабо развитите, но хората бягат от слабо развитите към силно развитите селища. И възникват напрежения. Смолян например е особено застрашен от обезлюдяване, много хора от Смолян се изсипаха в Асеновград, въпреки че не е областен център. Около Пловдив е чудо на чудесата, този район в последните години силно се развива. Предстои много интересна динамика, която смятам да изследвам, около добивната индустрия. Имаме още неразкрити ресурси, но продължава масовото убеждение, че отвън идват да ни вземат нещо. Само че и инвеститорският подход невинаги е комуникационно правилен. В Трън беше организиран референдум, който изгони инвеститора. Но той направи много наивна кампания, обещавайки неща на местните хора, които те не искат истински. А и се оказа, че определящата сила в Трън е ловната дружинка, чиито членове обаче живеят в София, Перник и други градове, но искат районът да си остане като резерват и да си го ползват.

 

В Сърбия ги гонят по същия начин.

На други места обаче не ги гонят. Примерно в Крумовград не ги изгониха и хората са доволни. Сега чужда компания е плъзнала към Ивайловград да търси ценни метали. Мисля, че компаниите са започнали да се усещат как да водят разговор с местните хора. Защото отдавна отмина времето, когато те се радваха на всеки инвеститор. Отношението към потенциалните инвеститори е много подобно на еволюцията на отношението към ЕС и към Запада – на тях вече не се гледа като на универсален спасител, отношението е много по-критично и диференцирано, с елементи на локален патриотизъм. И то само защото в малките райони са останали малко хора, които обаче имат много роднини, работещи в „лошия Запад“ и които им пращат пари да поддържат определен стандарт. А стратегиите за оцеляване у нас са толкова устойчиви и толкова добре работят, че тези хора наистина могат да си позволят да минат и без инвеститор –  просто няма да умрат от глад.