Текстът е публикуван в бр. 10 (50) на сп. Business GlobalВлизате в най-обичаното театрално столично мазе, избрали сте си премиерния спектакъл, с който Театър 199 откри 60-ия си сезон, и притаявате дъх, защото още не подозирате какво ви очаква в „Тортила Флет“. Е, ако вече познавате предишни постановки на Нина Димитрова и нейния Театър „Кредо“ („Шинел“, „Каквото направи дядо, все е хубаво“, „Дневникът на един луд“, „Ревизор“), със сигурност сте подготвени за нещо щуро и нестандартно, за усмивка и сълза. И ще бъдете прави, но не съвсем. Вярна на своя поглед към света с примижало око, актрисата режисьор надминава всичко, създадено от нея досега. В ръцете ѝ вдъхновяващият текст на Джон Стайнбек намира не просто сценичната си адаптация, а и като че ли нова душа. Режисьорска фантазия, адреналин и актьорство на висока скорост, непрекъснато преобразяващ се декор, сред който шестима скитници си говорят за простички истини – за приятелството, за богатството, за всичко, около което се върти животът ни. Много шум, но за… НЕЩО.Разговаряме с Нина дни преди Театър „Кредо“ да поеме към Китай за участие в Международния театрален фестивал в Далианшан, провинция Сечуан (7 – 17 ноември, с „Каквото направи дядо…“ по Андерсен, на английски), и за гастрол в „Южния театър“ на Гуанджоу. Както винаги, задъхана между куп задачи, тя е заразяваща с леко тъжната си усмивка, но и с прямотата, с която изрича това, което я вълнува.Нина, правите скок от Гогол и XIX в. към Стайнбек и Голямата депресия от ХХ в. – текстове, актуални и за нашето столетие. Спомням си ваши думи от предишен наш разговор и се питам защо режисьор, верен на „човеколюбивия смях“ на руския класик, поема към другия край на света? Може би за да подскаже, че „вятърничавото човешко племе“ си е едно и също навсякъде?Не правя скок, следвам верността си към „човеколюбивия смях“ и правя разходка между двама любими автори, майстори на „светлия смях“, които се опитват – единият от Изток, другият от Запад – да вразумят „вятърничавото човешко племе“, заклещено от векове в „печалната реалност“ на парите и притежанието.
Хуморът ли е магнитът за Вас? Ако не беше смехът, щяхте ли да сте „обсебена“ от Гогол, а сега и от Стайнбек? Обсебена съм не само от удивителната дарба на тези „гиганти на словесността“ да разказват за печалните житейски абсурди с чувство за хумор, но и от огромното им състрадание към човека, колкото и жалък, нищожен или отхвърлен от обществото да е той.
Проектът „Тортила Флет“ е в мислите Ви повече от 30 години – как се променяше във времето той и доколко фактът, че самата Вие станахте по-опитна като професионалист и по-зряла като човек, повлия на днешното послание към зрителите?Темата на разговор със зрителя не се промени във времето, промени се Времето. До 1989 г. не познавах „печалната реалност“ на парите и притежанието, срещу която Стайнбек казва, че отправя „директен протест“ с романа си „Тортила Флет“. След като поживях последните 30 години в такава реалност и видях колко несвободни хора произведе свободният пазар, проумях, че диктатът на парите е по-страшен от всеки друг диктат. И много по-коварен. Изпитах коварството му на гърба си и протестът на Стайнбек стана и мой. С годините все повече се възхищавах на ловкостта на скитниците от „Тортила Флет“ да заобикалят „системата на американския бизнес“, която се оказва безсилна да подчини тези волни „деца на земята“, защото няма какво да им отнеме, понеже „те нямат нищо, което може да бъде ограбено или ипотекирано“ и поради това са истински свободни.
"
Не е ли крайно време да се сложи край на диктата на парите, наложен от шепа алчни и безскрупулни хомоЛУДенси, които ги имат в достатъчно количество, за да подпалят света заради проклетите си парични знаци?!
Независимостта и свободната воля в изкуството са абсурден лукс, когато са ти празни джобовете. Но който има дупце да понесе отговорността на свободния си избор, може да си позволи този лукс.
Правя театър, който или се играе на 1000 волта, или изобщо не се играе.
Ако днес държавата и обществото ни са опорочени до краен предел, то е, защото целокупният български народ се юрна да мери Времето с пари и забрави удоволствията за душата.Днес абсурдният бунт на скитниците от „Тортила Флет“ срещу „печалната реалност“ ми изглежда още по-очарователен, а желанието да споделя този бунт със зрителите стана неудържимо. И ето, последвах порива си да разкажа „историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани“ в сегашната „печална реалност“, която толкова прилича на онази, срещу която протестира Стайнбек преди век. Разказвайки днес историята за групата очарователни скитници и къщата, „която се намърдва между тях, както жена се намърдва между мъже“, аз разказвам за изпитанието на приятелството и свободата в недружелюбния свят на парите и притежанието, за изкушението на нямащия да има и за бремето на собствеността, което се превръща в наказание. Разказвам тази великолепна история с дъх на вино с надеждата да припомня на зрителите казаното от Стайнбек, че „всичко, което струва само пари, не струва нищо“. Спектакълът „Тортила Флет“ е наздравица за неопитомените хора, за скитниците със студени крака и горещи сърца, които гледат „печалната реалност“ през дъното на бутилка вино. С този спектакъл призовавам зрителите да надникнат през дъното на бутилката. И ако на излизане от театъра изпитат желание да теглят майната на реалността, за кураж сме подсигурили вино (смее се). От нас е виното, от публиката – желанието.
Поетът Кирил Христов възкликва „Жени и вино, вино и жени!“, а в „Тортила Флет“ виното се лее на воля, но вместо жени има… къща, тоест собственост? Като че ли за (не)свободата в крайна сметка става дума – възможен ли е баланс между свободата и ѝмането? Един от героите в „Тортила Флет“ казва: „Ти се издигна над приятелите си. Стана собственик. Вече няма да чупиш чужди прозорци, защото ще си имаш свои“. Мисля, че това е отговорът на въпроса за баланса между ѝмането и свободата. Стайнбек дава и друг отговор: „Кажи ми колко пари имаш в джоба, да ти кажа колко си свободен“. Ако е така и свободата зависи от джоба, значи балансът е възможен само за тези с пълните джобове. Ако изобщо е възможен. Аз лично предпочитам да следвам девиза на скитниците от „Тортила Флет“: „Любов, побоища и малко вино – и човек винаги е млад и щастлив“.
Казвате, че това е спектакъл за „млади хора, които могат да кажат майната му на всичко“…На всичко, което струва само пари.
И ако всички го направим днес, докъде ще го докараме?До по-добър живот. За всички. Не само за онези с пълните джобове.
Това не е ли твърде крайно?А не е ли крайно време да се сложи край на диктата на парите, наложен от шепа алчни и безскрупулни хомоЛУДенси, които ги имат в достатъчно количество, за да подпалят света заради проклетите си парични знаци?!
Дълга тема е това, но ако се върнем към театъра, пред очите ми все още са шестте момчета на сцената, заредени и зареждащи публиката с огромна енергия – трудно ли беше да ги изберете от общо 27-те, с които работихте в Лабораторията на Театър „Кредо“? Артистичната банда на „Тортила Флет“ се заформи някак естествено по време на двете лаборатории през 2021 и 2022 година, в които започна подготовката за този спектакъл. У шестимата шеметни млади артисти, които летят на сцената в тази постановка, възбудата от първата среща със скитниците на Стайнбек не угасна в продължение на три години, а Времето и „печалната реалност“ не можаха да сломят предаността им към каузата на този скитнически спектакъл. Мисля, че не аз, а скитниците от „Тортила Флет“ си избраха артистите. И тези вълнуващи момчета приеха съдбите на своите герои като лична съдба. А това е повече от актьорско майсторство, това е творчески летеж, който прави спектакъла заразителен, обаятелен и смайващ.
Изисквахте ли от тях да са и в добра физическа кондиция, за да „оцелеят“ в подобно представление? Не се сещам за друго подобно освен, да речем, вашият „Ревизор“, където актьорите преодоляваха непрекъснато местещи се талпи…Един от актьорите в „Тортила Флет“ се пошегува, че моите спектакли са „вредни за здравето“. Правя театър, който или се играе на 1000 волта, или изобщо не се играе. Поклонник съм на карнавалната култура, на празничния и жизнерадостен „плебейски“ театър. А жизнерадост и празничност не се постигат лесно на сцената. За това се иска специален талант и раздаване до краен предел. В спектаклите си прилагам методология на клоунадата. Тя диктува изискванията към артистите – безгранично въображение, пълна вяра и наивност, неподправена искреност, чувство за хумор, вътрешна пластичност и способност за бързи обрати в логиката и поведението, импровизационно майсторство и физическа издръжливост да натискаш педала на спектакъла до ламарина от начало до край. Артисти с такива качества са рядкост. Те трябва да се възпитат. В продължение на три години това и правих– възпитах артисти съмишленици, които два часа и 15 минути се раздават на сцената без остатък.
Ваша запазена марка е да превръщате декора в действащо лице: от няколкото пръчки в „Шинел“, през бухналите бели кадели от вата в „Каквото направи дядо…“ и лентите от велкро в „Дневникът на един луд“, до трансформиращите се щайги/сандъци от „Тортила Флет“ – „мъртвата“ материя живее редом с актьорите. На куклениците ли е присъщо подобно умение, или трябва и още нещо?Трябва въображение. За мен то винаги е било най-ценната валута. Въображението на артиста превръща сценографията от изразно средство в действащо лице и партньор в играта. Моята задача като режисьор е да измисля интересна играчката, наречена сценография, с която на артистите да им е забавно да си играят, а зрителите да се забавляват, докато гледат играта им.
На какво са метафора трансформиращите се щайги в „Тортила Флет“? А полуизгорената книга от началото на спектакъла?Идеята за щайгите ми подсказа моят баща. През 1988 г., когато за първи път се замислих колко хубаво би било да поставя „Тортила Флет“, нямаше щайги под път и над път, както е сега. Баща ми си ги ковеше сам. В тях се съхраняваше не само реколтата, която семейството произвеждаше, за да се издържа, но и куп други полезни неща. За какво ли не се използваха тия щайги в тогавашната оскъдица. Те бяха, в пълния смисъл на думата, мултифункционални. Оттогава свързвам щайгата с нямането и бедността. Към това се добавя и смисълът ѝ в контекста на времето, в което разполагам историята на Стайнбек в моя спектакъл – Голямата депресия в САЩ през 30-те години на миналия век, която засича и периода на сух режим в Америка. Всички знаем в какво се транспортира контрабанден алкохол по това време – в сандъци.
Щайгите/сандъци в „Тортила Флет“ са обвързани смислово и с историята, която разказвам. В тях Дани и неговите приятели, които Голямата депресия, по моя сценарий, заварва в държавен приют, получават необичаен подарък по време на сух режим – вино. Виното споделят с другите бездомници в приюта, тоест със зрителите в залата, а от празните щайги и бутилки изграждат всичко в историята, която разказват. Що се отнася до полуизгорялата книга, идеята ми подсказа крилатата фраза на Булгаков: „Ръкописите не горят“. Книгите и да изгорят, историите остават и винаги могат да бъдат разказани. Както се случва и в моя спектакъл.
Казвате, че героите в „Тортила Флет“ са „синдикат от безделници, които мерят времето с удоволствия, а не с пари – те са всичко онова, което ние не можем да бъдем“. Колко хора днес мерят времето с удоволствия и има ли този факт връзка с това, което сме като държава, като икономика, като общество?Малко хора днес мерят Времето с удоволствията, които имам предвид, говорейки за скитниците от „Тортила Флет“. Не визирам елементарните удоволствия, които „струват само пари“, поради което „не струват нищо“. Имам предвид оня специален род удоволствия, които Гогол нарича „храна за душата“. За жалост, казаното от Стайнбек преди век, че „духовната храна е опакована така, че прилича на обикновената“, важи и днес. Хората днес тъпчат душата си с евтини, застрашаващи духовното им здраве полуфабрикати, опаковани в амбалажна хартия евроатлантическо производство и безмълвно зяпат със затъкната уста „маймунството“ на „отцепродавците и богопредателите“ по високите етажи на бизнеса и властта, безропотно преглъщат пладнешкото им разбойничество и тихо роптаят вкъщи, преди смирено да захъркат под юргана на удобството. Единици са тези, които не правят така. Обществото ни се е превърнало в „кошер от неврастеници“, гъмжащ от ненаситно консуматорство, необуздана лакомия, бясната гонитба на печалба, грозна меркантилност, престъпна безнаказаност и тотално опростачване. Животът у нас стана second hand удоволствие. И ако днес държавата и обществото ни са опорочени до краен предел, то е, защото целокупният български народ се юрна да мери Времето с пари и забрави удоволствията за душата.
Вероятно не Ви се коментира актуалният театрален скандал*, но все пак – защо стигнахме дотам и от културата да се краде?Защото може. Системата на финансиране на държавните театри провокира алчност и ламтеж за печалба и това доведе до грозните последици, на които сме свидетели. Така става, когато изкуството се превърне в продукт. Порочната система, която някои хора измислиха, обслужва продукта, а не изкуството. Трябва да се промени системата, но това няма да се случи, защото като всяка система и тази в културата не се измисля за благото на всички. Онези, които добре печелят от нея, ще се борят със зъби и нокти да запазят статуквото.
Преди време Ви попитах за истините, до които стигнахте през 30-те години на Театър „Кредо“, Вие споделихте десетина, две от които бяха: „Независимостта и свободната воля в изкуството са скъпоструващ лукс; Свободата е отговорност, която малцина могат да понесат“… Днес какво бихте добавили? Независимостта и свободната воля в изкуството са абсурден лукс, когато са ти празни джобовете. Но който има дупце да понесе отговорността на свободния си избор, може да си позволи този лукс. С „Тортила Флет“ аз си го позволих, защото имах съмишленици, готови да платят цената на независимостта и да поемат отговорността за свободата, която избраха за свое творческо кредо. Благодаря на великолепния екип на „Тортила Флет“ за предаността към каузата на този спектакъл – на сценографа Юлияна Войкова-Найман, на художник-изпълнителя Мартин Кирилов и на артистите Денис Хаят, Венцеслав Димитров, Живко Джуранов, Ангел Калев, Ивелин Николов и Тодор Лазаров, с които дружно си казахме: „Майната им на парите! Да си доставим удоволствие за душата!“. Към нашия духовен пир се присъедини и екипът на Театър 199 „Валентин Стойчев“ начело с дългогодишния директор Анна Монова, която даде сцена на скитническия спектакъл на Театър „Кредо“. Ани не доживя премиерата му и не можа да се радва заедно с нас на успешното начало, което дадохме с нашата премиера на 60-ия юбилеен сезон на Театър 199. Но тя винаги ще е с нас и шумните аплаузи за „Тортила Флет“ ще кънтят за нея след всяко представление на бунтарския ни спектакъл, който тя подкрепи.
Можете да купите списанието в павилионите на Inmedio, големите вериги бензиностанции, търговските вериги "Фантастико", "Кауфланд", "Билла" и др. 
