Анджела Родел: Аз имам най-хубавата работа в света

Текстът е публикуван в бр. 2 (42) на сп. Business Global.

Кое е Вашето десетилетие, в което бихте потърсили времеубежище, г-жо Родел?

Мисля, че Георги Господинов е прав, че повечето хора избират за любимо някое десетилетие, когато са били млади. В детството си безгрижен, имаш чувство за сигурност, за удобство. Аз съм набор ‘74, така че съм дете на 80-те години, тогава бях дете и тийнейджър. И това беше едно хубаво време, имаше много интересна музика, култура. И като станеш по-голям, започваш носталгично да цениш невръстното си минало.

Ако можеше като в „Странният случай с Бенджамин Бътън“ на Фицджералд – да се раждаме стари и да умираме млади. 

Да, някак си би било по-добре. (Смее се.)

Падна ли окончателно културната Берлинска стена между Изтока и Запада, или сега, като сме един разширен Запад, сме я преместили вътре, в общото ни вече пространство?

Мисля, че зависи много от поколенията. Има цели поколения, които са родени след или нямат спомен от социализма и от това разделение между Изток и Запад тогава. А и в училище не говорят или рядко говорят за времето на социализма. Не говорят и бабите, дядовците и родителите на днешните деца. Но тези травми се предават и отзвуците от миналото се насаждат в днешната култура. Вземете например липсата на доверие в институциите и липсата на доверие към другия човек, който не ти е роднина или приятел. Ако сме съграждани, трябва да имаме някакво минимално доверие помежду си. Това според мен са травми от социализма, затова гражданското общество не е толкова силно, колкото би могло да бъде. Със смяната на поколенията това все повече ще се лекува, но няма да мине без говоренето за тези травми. Както когато и на Запад говорехме и говорим за расизма. 

Споделяме ли едни и същи ценности със Запада, или само ги развяваме декларативно и институционално? Може ли наистина да се каже например, че човешките права, зачитането на другия, толерантността са ценности днес в България, или само нещо от тях се е закачило на повърхността, а в същината си пак сме там, където сме били – в едно патриархално, затворено в себе си общество?

Във всяко общество има хора с различни ценности. Но като цяло българите исторически са толерантни. Да вземем спасяването на евреите във Втората световна война – вие сте единствената нация в Европа, освен Дания, която спасява своите евреи. Явно това стои в българската душа. Така че за мен съществува критична маса от хора, които искрено изповядват ценностите, за които говорите. Тези хора искат да живеят в Европа, припознават западните ценности, защото те са и български. Погледнете Васил Левски какви напредничави идеи е проповядвал – няма значение българин ли си, турчин ли си, ще живеете заедно в обща, свободна държава. Това е изключително западняшко сега, но то е българско, и то преди над 150 години. Въпреки цялата дезинформация, която днес ни облъчва, според моя опит повечето българи искат отвореност и справедливост и са толерантни към другия.

Но това не е ли и наследство от Османската империя, която въпреки негативния ни опит с петвековното владичество е била доста толерантна към различните религии. Неслучайно прогонените от Испания евреи се заселват на Балканите в рамките на империята, не сме имали кръвопролитни религиозни войни както по време на Реформацията и Контрареформацията, живеело се в условия на комшулук, поне в последните два века на владичеството. 

Да, това е много интересен въпрос за живота в мултиетническите империи. Имало е периоди на репресии в Османската империя, но има и предимства в по-спокойни времена – например това да търгуваш в една огромна империя. Има какво да учим от тези стари империи. Не е нужно една нация да бъде основана само на етническа основа. В ЕС вече се връщаме към идеята да бъдем много по-широка общност, включваща различни етноси и вярвания. 

Но сега сякаш светът се връща назад към един консервативен национализъм.

Силно се надявам, че не е така. Виждаме светлинки на надежда – като в Полша след изборите. Да видим какво ще стане в Америка наесен, но съм оптимист. Виждам, че в България има много млади хора, които силно искат да са част от Европа. 

В романа си „Случаят Джем“ Вера Мутафчиева сякаш за пръв път, поне за българската публика, поставя един голям въпрос на алтернативната история – дали Изтокът нямаше да е Западът, ако през XV век Византия бе оцеляла като една високо развита култура, а западноевропейците бяха спрели османското нашествие. Тогава може би Западът щеше да е на Изток, а ние – Запад.

Или пък щеше да има една Европа. Това е много релевантен въпрос и днес с войната в Украйна. Украинците са част от Европа и трябва да ги подкрепяме максимално. Ако навремето османците бяха спрени, може би цялата история на Балканите и на Европа щеше да е много по-различна. Така че за мен тази книга, издадена през 1967 г., е много актуална. А и в своето време тя сякаш поставя и въпроса защо Източна Европа е била отстъпена на Съветския съюз. 

Самият случай Джем сякаш е символ на фалша на религиозните и културните претенции за превъзходство, защото в крайна сметка се оказва, че движещата сила винаги е борбата за власт, политическите интриги, парите. 

Да, това е картината на човешката алчност, на хората, които играят на дребно и провалят голямата историческа картина. Джем е много интересна метафора, той е син на султан Мехмед Завоевателя, но е и полусърбин, т.е. хем европеец, хем османлия. Но европейците определено не се представят добре в този роман.

А поетът Саади, който не знам дали не е главният герой…

… за мен е главният герой, аз много обичам Саади…

… той казва нещо много мъдро – че светът е голям, но и враждебен. И е добре да се скрием в една родина, в един град, в един дом и да си оградим един малък къс от големия свят, за да го усвоим и сгреем. Това не е ли човешката мъдрост на оцеляването в големи, непосилни за отделния човек исторически преломи?

Аз си мисля, че Саади не защитава тази позиция, а се изкушава от нея. В края на краищата той избира Джем почти до края. Той е малко по-идеалистичен образ от този на човека, който иска да има деца и къща в родината си. Но позицията за принадлежност към нещо, към родина, народ и нация, или пък към друг човек – към партньор или към някого,  когото следваш, това е потребността за идентичност.

Романът буквално завършва с посланието, че едва ли има нещо по-общочовешко от страданието. Мислите ли, че историческата проза и литературата изобщо е по-добър учител и лечител за историческите ни грешки от цялото научно знание, което имаме за миналото и от което все не можем да се поучим?

Да, това е силата на литературата, че имаш емпатия, свързваш се емоционално с друго човешко същество и преминавайки през неговите проблеми и страдания, си съпричастен с него. Аз мога да чета за Холокоста, за 6 милиона избити – ужасни са числата, но това е само някаква суха статистика. Докато, ако прочета роман и вляза в ужасите, сполетели тези хора, на много по-дълбоко душевно ниво ставам ангажирана с тях.  Мнозина казват, че в училище децата трябва да се учат да смятат и да учат предприемачество – чудесно, но те трябва да знаят за какво са им тези умения. А те са както за тяхното собствено, така и за доброто на всички нас. И точно литературата и изкуствата развиват у тях емоционалната интелигентност, която ги прави повече хора.

А може би литературата дава и по-завършен, по-синкретичен израз на идеи, които, дори да ги прочетем в едно блестящо историческо изследване, няма как да обхванем изцяло.

Точно така, тя дава дълбочината на емоционалния заряд, която идва с идентификацията на читателя с героя от книгата. Аз преживявам с него, това е състрадание.

Изследванията на България по PISA, а и по гражданско образование показват покъртително ниски резултати. Дали проблемът обаче не тръгва от това, че децата не са приучени да обичат четенето, да свикнат да четат от малки. И то защото не четат това, което им е интересно, а са заливани от клас в клас със задължителна програма с тежки и често трудни за тях произведения.

Съвсем наскоро покрай работата си във „Фулбрайт“ бях в Министерството на образованието. Те имат страхотен екип и обсъждахме тези проблеми, за които много добре си дават сметка. Аз имам дете в 8-и клас. Но в 4-ти клас да четеш Иван Вазов – та те нищо не разбират, намразват дори книги, които се водят детска литература, защото са отпреди 50 години. Дай им Пърси Джаксън, дай им „Хари Потър“, дори „Дневникът на един Дръндьо“ (това беше единствената книга, към която дъщеря ми сама посягаше). Нека, докато децата са малки, сами да придобият култура на четене и да станат читатели. И едва когато придобият този навик и като са по-големи, може да преминат към по-тежки произведения. Да, Иван Вазов е много важен, но нека се учи в по-горен клас. В Америка ние чак в 11-и – 12-и клас стигнахме до Шекспир. И дори тогава беше трудно заради остарелия английски. Същото е и с математиката – децата се отвращават, не обичат и математика, защото за повечето от тях програмата е тежка.

Освен това четенето е за удоволствие – и възрастният чете за удоволствие, не защото е длъжен. Но защо американските деца могат да четат съвременни разкази като „Кръв от Къртица“ на Здравка Евтимова, а в България трябва да четат литература отпреди 100 години? Съвременните автори не са по-малко или по-ниска литература от старите. Трябва едва ли не някой да вземе „Букър“, та да разберем, че и днес имаме висока литература.

Да, според мен хората в МОН ще вземат решения в тази посока, но ще отнеме доста време за нови програми. Но наистина съм съгласна, че има нужда от по-различен подход към образователната система. 

Много хора си купиха „Времеубежище“ на Георги Господинов, след като романът взе голямата награда. Дано нещо подобно стане и със „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Но това не е ли комплексът на малката нация със затворен за нея си език – да получи първо признание отвън, за да се обърне към себе си?

Не, винаги съм се впечатлявала, че българите доста четат – тук има критична маса четящи хора. Има много хора в Америка, които не са пипнали книга, откакто са завършили образованието си. Толкова е хубаво след „Букъра“ на Георги, че хората ме спират на улицата и искрено се радват. Не, културата на четене не е изчезнала в България. Хубаво е, че тази награда дава някакъв тласък отвън, но като цяло литературата и четенето на литература са все още ценност в България. 

Какво друго искате да преведете от български на английски?

Имам доста задачи. С Георги Господинов искаме да направим сборник с разкази от всички негови сборници, за да има разнообразие. Искам да направя нов превод на „Естествен роман“, който аз много обичам, работя с романа на Йоана Елми – „Направени от вина“, с „Глина“ на Виктория Бешлийска. Така че има доста интересни неща, по които да работя, стига да имам време. 

Може ли „Случаят Джем“ да бъде преоткрит повече от половин век по-късно на английски и да има същия успех като „Времеубежище“?

Силно се надявам. Бях три седмици в САЩ за излизането на превода на английски и имаше голям отзвук, и то не само от българите в Америка. Имаше американски читатели, които бяха много заинтригувани, получихме добри отзиви и от професионалната критика. Интерес има и сред новото поколение, която не знае нищо за българската литература. Така че има публика, ще продължаваме да рекламираме книгата.

Още повече че тя е и приключенска. И с доста оригинален похват за времето си – повествованието да е под формата на показания.

Много е авангарден, дори след 50 години звучи много съвременно. Това е като съд на историята и читателят сякаш е съдията. А всички участници в разказа са като свидетели, които обясняват какво са видели и направили. Някои от героите говорят и от позицията на знаещите какво се случва после в цялата европейска история – като призраци са.

В XV век още нямаме понятие за Запад, тъкмо започват Великите географски открития, тепърва предстоят колониализмът и Просвещението. Но романът внушава, че още тогава започва това разделение на Запад и Изток.

Да, европейската история е можело да се развие и другояче. 

Играете ли още български народни танци?
О, да!

А как гледате на тези неделни танци пред Народния театър?

Много обичам българските хора. Но малко ме притеснява – и с Георги Господинов сме си говорили на тази тема, че демонстрацията на фолклора често се използва от дясно-популистки движения. А не бива, това е част от българската култура, и ми е жал да виждам, че едва ли не само такива хора се интересуват от фолклор, а други се отказват от него само защото той започва да се употребява политически. Надявам се да има обратно теглене на килима, защото фолклорът принадлежи на всички българи независимо от политическите им убеждения.

Вече десета година сте начело на програмата „Фулбрайт“ в България. Не ви ли омръзна, Вие сте доста динамична натура?

Напротив, това е точно работа като за мен. Защото всяка година е различна – та аз имам най-хубавата работа в света! Да финансираш интересни, интелигентни хора, запалени по свежи идеи – това е супер! И то двустранно, не само пращаме българи в САЩ, но и американци идват в България. От всякакви сфери – астрофизика, биотехнологии, визуално изкуство, социология… Това е такова обогатяване на интелектуалния живот! 

Кой е „най-шантавият“ проект или идея, които американци са искали да реализират в България? Освен че достатъчно шантаво е било през 90-те години да дойдете в България да учите българска филология и да пеете народни песни, и да играете хора?

Сигурно така изглежда. (Смее се.) Но и сега идват „шантави“ хора, като например хранителни антрополози – идват да изследват сиренцата, лютеницата и пр., на терен. Много хитро, защо аз не съм се сетила през 90-те? (Смее се.) Разбира се, това е сериозно занимание, те са антрополози – изучават какви ритуали има около храната и пр. Имаме също учители, които идват да учат на английски език деца в България като нейтив спикъри, както и българи, които преподават български език в САЩ, имаме проекти по медийна грамотност и т.н. Трябва да спомена и археологията, защото в САЩ България е непознато място като археологическа дестинация, а след Гърция и Италия именно тук има най-много археологически находки, България е просто археологическо съкровище. Още повече че вече не е много безопасно да се ходи на проучвания в Близкия изток. Така че вече успешно насочваме интереса към България. От 5 – 6 години имаме специални стипендии за докторанти по археология на български теми тук. Така създаваме нови специалисти по археология в САЩ, които са специализирали тук, а това е невероятна възможност да рекламираме България като научна и културна дестинация. 

Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!