От Букъра до Нобела

Текстът е публикуван в бр. 3 (31) на сп. Business Global.

Митко Новков

„Романът Времеубежище на Георги Господинов влезе в късата листа на наградата Букър за преводна книга“. Когато преди месец съобщиха този факт, той беше една най-обикновена новина сред другите новини, че дори не и най-важната на фона на усилията за съставяне на правителство и на войната в Украйна. На 24 май обаче, в Деня на българската писменост, образование и култура, редът на новините беше коригиран: Букър стана първа новина, най-важната новина. Просто защото Георги Господинов и Времеубежище заедно с преводачката на романа Анжела Родел спечелиха наградата. Безапелационно я спечелиха! 

С тази великолепна вест, която съвсем уместно изпълва с гордост и възхита всяко българско сърце (тия на копейковците не ги броим – те не са български, те са руски сърца, имперски), сякаш се възвърнаха стародавните времена, когато романът Под игото на Иван Вазов се сдобива със своето първо цялостно книжно издание тъкмо на английски, с предговор от авторитетния по онова време литературен критик Едмънд Гос. Тогава в изящната колекция Международна библиотека на издателство Хайнеман Патриарха стои редом с руснака Лев Толстой, французина Ги дьо Мопасан, испанеца Хуан Валера. Георги Господинов също беше нареден до авторитетни имена, които чак изпревари: каталунката Ева Балтасар, пишещата на френски гваделупка Мариз Конде, южнокореецът Чхон Мьон-гуан, котдивоарецът Патрик Арманд-Гбака Бреде-Гааз и мексиканката Гуадалупе Нетел (която единствена е превеждана на български, романът Тялото, в което се родих). 


Конкурентите

Успехът на Георги е забележителен, защото признанията на конкурентите му не са едно и две. Ето някои само: Мариз Конде получи алтернативната Нобелова награда през 2018 г., когато връчването бе отменено заради разтреслия комитета секс скандал; Гуадалупе Нетел е сред 50-те най-значими мексикански писатели, заемайки престижното 12-то място пред познати у нас имена като Лаура Ескивел и Хорхе Волпи; Чхон Мьон-гуан е в момента може би най-популярният южнокорейски автор, който не се ограничава само с писане на книги – през 2022 г. излезе негов филм, освен това е сценарист на сапунен сериал; Ева Балтасар е най-прочутата писателка, пишеща на каталунски (прочее, каталунският език също дебютира на Букър, както и българският), а котдивоарецът Бреде-Гааз е широко известен във Франция освен с литературните си творби и с документалните си филми, разкриващи патилата на африканските имигранти в метрополията. 

Книгите на тези автори, влезли в късия списък на Букър, в известна степен очертават проблемите, които вълнуват света в момента: Кит на Мьон-гуан разказва за силни и упорити жени, преборващи живота и предразсъдъците на своите сънародници – женски фигури доста необичайни за по принцип строго патриархалното южнокорейско общество; Конде с Евангелие на Новия свят поставя на изпитание вярата не само в Бог, но и в собственото Аз; Бреде-Гааз в Здраво дръж описва съвсем не луксозния живот на имигрантите от Кот д’Ивоар във Франция; Скала на Ева Балтасар е типичен куиър-роман за любовта между две жени, които тепърва трябва да напасват помежду си навици, бит, характери (романът е втори поред от трилогия на същата тема); Мъртвороден на Нетел поставя въпроса за майчинството – едната от героините възмущава всичките си близки с нежеланието си да има деца, другата е бременна, но пък лекарите установяват, че детето е с неизличимо генетично заболяване. 

На този фон Времеубежище бе като че ли най-внимателен и грижовен за общоевропейските ни проблеми – нещо, което безспорно му даде предимство. Лейла Слимани, носителка на Гонкур и председател на тазгодишното жури на наградата Букър, посочва: „Георги Господинов успява чудесно да се справи както с индивидуалните, така и с колективните съдби и именно този сложен баланс между интимното и универсалното ни убеди и докосна“. Докосва, разбира се, всекиго, включително и нас – неговите читатели…    


Романът

Георги Господинов притежава невероятната способност да прелива произведенията си едно в друго, оформяйки цялостен конгломерат от свързани съчинения. Това е една от уникалните черти на таланта му – Иван Вазов например е един в Епопеята, съвсем друг – в Люлека ми замириса. Може би единствено Лапидариум – първата книга, с която Георги Господинов печели конкурса Южна пролет в раздел Поезия през 1993 г. (заедно с Бойко Пенчев), си е някак сама за себе си. 

Иначе от стихосбирката Черешата на един народ – за мен лично най-вълнуващата му творба, има сума ти неща, пренесени както в Естествен роман, така и във Физика на тъгата, и във Времеубежище. От двете полу-документални Аз живях социализма и Инвентарна книга на социализма, създадени заедно с Диана Иванова, също солидно количество материал е прехвърлен в двата романа, да не споменавам Гаустин, главния герой във Времеубежище (освен разказвача), който се появява най-напред в поетичната книга Писма до Гаустин (2003). Това е не просто умението на Жоро да сплотява и съединява произведенията си в единен корпус, това е всъщност талантът му да оформя цялостен свързан разказ, независимо какво пише – стихове, разкази, есета, романи, комикси, драми или теоретична монография (той има изключително важно и интересно литературно-историческо изследване – Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век). 

Времеубежище – освен с Гаустин, тегли енергия и от Физика на тъгата, където в края се появява едно историческо селище, в което подпъналите се от копнеж и мерак по социализма се заселват, за да си четат на воля „Работническо дело“, да се редят на опашки за дефицитния салам „кучешка радост“, да се озъртат страхливо за някоя „кука“, както и да донасят с радост и с чувство за изпълнен дълг за неблагонадеждни елементи. Номинираният за Букър роман е целият изграден върху тази основа: за някои от своите обитатели настоящето се оказва непосилно за издържане, те изпадат в нещо като кататонна деменция и се налага – за да не си отидат преждевременно от този свят, да им се организират кътчета минало; тоест онова време, в което са били млади, жизнени, щастливи. Първоначално тръгнало като индивидуална терапия, движението се разраства из цяла Европа и всеки народ настоява да избере своето си време, в което се е чувствал най-силен народ, най-горд и достоен със себе си. 

Конкретно в България се оказва, че помежду си си съперничат две носталгии – социалистическата и националистическата. Едната вее червени знамена, хвърля каскети във въздуха и празнува 9 септември и 9 май, другата вее зелени байраци, удря калпаци в земята и пука с черешови топчета и пушки кремъклийки. После соцът и нацът подмолно си подават ръка – различията им, излиза, са били само парлама за заблуда на наивниците, и България изведнъж се превръща в място, където всяко инакомислие е изключено, а предателите се преследват с цялата суровост на закона. Георги Господинов описва една анти-утопия без сякаш да си дава сметка, че тя е на път да се случи, но не у нас, а в Русия – прочее, бленуван Голям брат както от соцносталгиците, така и от нацносталгиците. Накрая и Путин поема на справедлив анти-европейски поход, за да накаже цялата гадна пасмина от либерасти и гейропци. Времеубежище излиза през 2020-а, но 2023-а изглежда му е най-таман. 


Европата

Таман му е и Европата – Жоро притежава тънкия нюх да усеща какво вълнува уморените и посърнали жители на Стария континент, и им го предлага с цялото си душевно съчувствие и съпричастие. Той много говори за емпатията и не просто говори – сетивата му на пишещ човек са настроени безпогрешно емпатично: Аз сме. Рожба е на постмодерното българско време като писател, но никога не е изпадал в крайностите на постмодернизма – нещо, което не можем да кажем за други автори от неговото поколение. Почеркът му е разбираем, читателят няма нужда да се напъва, докато свикне с текста – съвсем различно от Милен Русков, да речем, чието Възвишение настоява за специална нагласа, за да се настроиш към квази-възрожденския му сленг. Преди време отбелязах, че ако Възвишение е световен роман, написан на български, то Физика на тъгата е български роман, написан за европейци. С Времеубежище Георги Господинов продължава с това прелъстяване на другите по един изключително успешен начин – където и да бъде преведен романът, превръща се в събитие. Разбира се, за това трябва да благодарим и на преводачите, на прекрасните преводачи от български език, които са не само негови верни (по)читатели, но и негови безкористни агенти. Като италианеца Джузепе дел’Агата например, или датчанката Хеле Далгор, или хърватката Ксения Банович, или полякинята Магда Питлак, или сръбкинята Ѝвана Стоичков… Да не споменавам американката Анжела Родел, на чието изкусно преводаческо перо спечелването на награда Букър дължи много, извънредно много.


Авторът

Дължи се и на личността на Георги Господинов, който е внимателен слушател, добър изразител на настроенията на объркания и поошашавен днешен човек, изразявайки страховете му в прости и разбираеми езикови формули. Едва ли някой помни, но преобразилото се вече в пейоратив определение за умните и красивите тръгна от негово изречение: той перифразира една своя мисъл за четящия човек („Четящият човек е красив“) по отношение на протестите („Протестиращият човек е красив“), с което възмути цялата пасмина ретроградни и тесногръди охранители на статуквото. Тези му писателски умения го правят отлично приет в Европа, ала в България, за съжаление, срещу него летят не просто критики, а и пълни отричания: Кирил Кадийски преди време саркастично орева Милен Русков – „Бедний, бедний Русков, защо не умря на Гредетин!“, че не бил успешен навън като Георги Господинов, който се грижил за творбите си като „овчар за стадото си“. Няма-няма и отнякъде изникне поредният „Кинжал“: по повод скандала в Литературен вестник Георги го отнесе от Румен Леонидов, Едвин Сугарев и Ани Илков, в по-скорошно време във фейсбук Недялко Славов за пореден път му отказа каквото и да е писателско майсторство (и предизвика Силвия Недкова да си спомни за Елин Пелин и едничкия български гений). Александър Секулов също изригва понякога (макар отдавна вече да не), а съвсем скоро поредният книжен разбирач надълго и нашироко ми обясняваше как бил зачел Времеубежище, ама тотално му доскучала и я зарязал. 

Всички тия „колегиални“ остроти биват посрещани с недоумение и негодувание от феновете на Георги Господинов. Проф. Джузепе дел’Агата е доволно прям: „За отрицателното приемане на неговото творчество от страна на едно малцинство на колеги и критици в България аз, като прост човек, виждам едно съвсем човешко и разпространено чувство - завистта, че някой друг получава награди и признание. Голямото мнозинство от читатели в България го приема обаче, доколкото знам, съвсем безрезервно“. Това е напълно вярно – макар и да има професионалисти литератори, които упоително и неуморно могат да ти обясняват защо Георги Господинов не заслужава славата си, то четящата българска публика хич не дава ухо на тия приказки, а си го чете с удоволствие, както препоръчва Ролан Барт, и му се кефи, и му се радва, и го обича. 

Обича го и журналистическото братство: той не отказва участие (стига да е в България) и е един прекрасен и извънредно умен събеседник. С меко поведение, ненатрапчиво, без агресия и напън – думите му се леят като планински поток, край който седиш, гледаш как тече и в душата ти настъпва умиротворение и покой. Прочее, такова е и писането му: то не наежва, а успокоява и усмирява. Писане-терапия, писане люлчина песен: не да те настръхва, а да те погалва…


Признанието

Георги Господинов обаче не винаги е бил такъв, особено в началото на своята вече доволно дълга литературна кариера. Започна през 90-те като част от група нахъсани и амбициозни млади поети – той, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов, които редакторстваха в Литературен вестник, играеха в АЛТ (Авторския Литературен Театър) и мистифицираха почерците на българските писатели в Българска христоматия (1995) и Българска антология. Нашата поезия от Герова насам (1998). Трябва да отбележа, че 90-те години на ХХ век са важен период от развитието на българската литература, може би един от най-важните: през периода се смени езика, на който дотогава се пишеше художествено и това предизвика огромна съпротива от по-консервативните и котловинно настроени представители на писателското братство. Провокацията към тях извираше от всяка буква в Литературен вестник и Жоро беше един от тези, който най-силно дразнеше старото овехтяло поколение. Какъв вой например беше, когато четиримата се снимаха в позите от известната снимка на кръга Мисъл?! Там Георги се яви в образа на Пейо Яворов и дори си беше сложил черни очила – да не стане някоя обърквация. 

Предишните корифеи и признати авторитети като Любомир Левчев, Николай Хайтов и Евтим Евтимов бяха подложени на отричания, иронии и подигравки, своите предшественици поколението на 90-те намираше, от една страна, във Възраждането, а от друга – в потулваните, остракирани и цензурирани по време на социализма автори: Константин Павлов, Биньо Иванов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Иван Пейчев, Екатерина Йосифова… Малко по-късно Михаил Неделчев заедно с Пламен Дойнов конструираха един великолепен литературоведско-исторически мит за тримата големи поети от времето на социализма – Константин Павлов, Биньо Иванов и Николай Кънчев. Смяна на парадигмата, тотална смяна на литературната парадигма и Георги Господинов взе активно участие в това революционно дело. 

Постепенно обаче сякаш разбра, че в битките със старите овни от Съюза на българските писатели само напразно изразходва творческата си енергия, която може да вложи доста по-смислено в други начинания и той неусетно се оттегли от бойното поле, за да инвестира в произведенията си и в тяхното популяризиране. Случи се това някъде след спечелването на конкурса Развитие с Естествен роман (1999), за който веднага тръгна да работи да бъде преведен в колкото се може повече страни. Успя, категорично успя и стана най-превежданият съвременен български автор, което обаче се дължи не само на неговите, на Георги Господинов, усилия, но и на качествата на произведенията му – съпричастни, дишащи, свободни. Хеле Далгор ми е разказвала например как един от всепризнатите копенхагенски критици, мастит професор, започва рецензията си за Естествен роман в най-големия (жълт) вестник в Дания: „Искате ли да четете роман за външни тоалетни с клекала? Ще отговорите с не, разбира се, и ще сбъркате. Искате ли да четете роман за мухи и други инсекти? Ще отговорите с не, разбира се, и отново ще сбъркате. А искате ли да четете роман от Източна Европа, написан на български? Ще отговорите с не, разбира се, и вече ще сбъркате фатално“. 

Естествен роман проправи пътеката, Физика на тъгата изгради пътя, та да забръмчи Времеубежище устремно по магистралата на световната литература. Първият роман накара за името му да се говори, вторият започна да получава признание като влизането в късата листа на престижната италианска награда Стрега, а третият просто вече нямаше спирка – спечели не само Стрега, но и големи награди в Полша, в Швейцария… Други негови книги също получиха награди, включително в упоменатата Дания. 

За да се стигне до най-голямата, наградата Букър, която – след като я печели, като нищо може да му отвори вратата към толкова бленуваната от българската литература Нобелова награда. Каквато без съмнение щяхме да имаме, ако не беше преждевременната смърт на Пенчо Славейков в Брунате, Италия. Прочее, миналата година българският ПЕН Клуб го номинира за Нобел, а като прибавим към това и че неговата добра полска приятелка Олга Токарчук я получи през 2018 г. – а думата на лауреатите тежи пред шведския комитет, като нищо може да се окаже, че Времеубежище най-после ще запали фитила на шведския динамит. И Георги Господинов да изпълни най-сетне тази толкова френетична българска мечта – Нобел, та Нобел. 

От Букъра до Нобела – разстоянието хич не е чак толкова голямо. Но дали ще гръмне динамитът в Стокхолм, както в Лондон Тауър проговори на български, фундаментално е едно – в лицето на Георги Господинов българската литература получи най-сетне толкова дълго чаканото свое заслужено международно признание.

Крайно време беше, въздъхвам с щастливо облекчение аз…


Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!