На книга с кино

Текстът е публикуван в бр. 11 (39) на сп. Business Global.

Автор: Митко Новков

Някога Рихард Вагнер мечтаел за gesamtkunstwerk – тоталното произведение на изкуството, което трябвало да съдържа в себе си всички изкуства, от литературата до архитектурата. Според него с тъкмо такава непрестанно изригваща и естествено, гениална концепция било редно да бъде изпълнено, че и задействано с яки мишци и с мъдра глава т.нар. „изкуство на бъдещето“. За тази своя блестяща идея Вагнер си подсигурява мнозина привърженици, сред които имена като Ференц Лист, Матилда Везендонк, Ханс фон Бюлов (докато не открадва съпругата му Козима, дъщерята на Лист). А под покровителството на баварския крал Лудвиг ІІ и със самоотвержената помощ на Козима той създава театъра в Байройт, който трябвало да въплъти в действителност неговите визионерства. Байройт и досега е място за поклонничество на вагнерианците от цял свят, макар те отдавна да са се освободили от илюзията, че тъкмо неговите опери са бъдещето на изкуството. По-скоро ги възприемат като здрава традиция. Пък и ако говорим за gesamtkunstwerk и изкуство на бъдещето, те съвсем не са в операта, а в киното. Въпреки че и двете спадат към т.нар. „синтетични изкуства“, смятам, че киното определено е по-синтетичното от двете. Дори само поради това, че е по-възприемчиво към новаторства. ChatGPT отдавна е влязъл във филмите на естетическо въоръжение, неслучайно холивудските сценаристи треперят от него…

Gesamtkunstwerk Cinema

Няма нужда тук да привеждам доказателства като мегапродукциите „Аватар“, „Хобит“ или „Междузвездни войни“, достатъчно е да погледнем историята на киното. Цялото развитие на Десетата муза, особено след като проговаря, свидетелства за силното присъствие на gesamtkunstwerk-а и на новаторствата в него: танцът се съчетава с художество, литературните произведения с песни, архитектурните съоръжения с актьорска игра. Звукът сякаш преражда филма, превръща го във всеобхватен спектакъл. За рожден ден на звуковото кино е приета датата 6 октомври 1927 г. с прожекцията на „Джаз певецът“ (филм на компанията Warner Brothers), макар германците да излъчват публично звуково кино още по-рано – на 17 септември 1922 г., филмът се казва Der Brandstifter („Подпалвачът“). Първата екранизация на литературно произведение със звук също е създадена преди „Певецът“, излиза на 6 август 1926 г., изработена със системата Vitaphone. Лентата е пълнометражна (112 минути) и е по прочутата поема на лорд Байрон „Дон Жуан“. Разпространявана отново от Warner. И е пълен финансов крах. Може би точно поради това „Джаз певецът“ си спечелва славата на първи звуков филм – никой не иска да свързва появата на такова епохално събитие с грандиозен и шумен провал. Друго си е, когато чуеш знаменитата първа реплика на звуковото кино: Wait a minute, wait a minute, you ain’t heard nothin’ yet! („Чакайте, чакайте, още нищо не сте чули!“), да знаеш, че е от филм, обрал овациите на публиката. И тъкмо поради това станал легенда. 

Прочее, нямото кино в годините на своя разцвет също бързо-бързо се обръща към по-старата си посестрима литературата – все пак филмът до голяма степен ѝ прилича, и той е линеен като романа, следователно може да се възприеме като книга с движещи се картинки. Първата екранизация се нарича „Смъртта на Нанси Сайкс“, продължава седем минути и е адаптация на известна сцена от романа на Чарлз Дикенс „Оливер Туист“. В образа на погубената Нанси се превъплъщава американката Мейбъл Фентън, ролята на злодея Феджин, предводител на просяшката шайка, изпълнява нейният съпруг, канадецът Чарлз Рос. Звуковото кино първоначално набляга на песните, нямото обаче черпи с пълни шепи от литературата. А филм с глас по книга – това си е вече същински gesamtkunstwerk, mot à mot. Литературата не само проговаря, но и се движи…

Cinelibri Fest

Знаменита реплика стои и в основата на тръгването на „Синелибри“ – един от най-авторитетните български кино фестивали днес. Репликата е на рано отишлия си непрежалим филмов програматор и киноексперт Владо Трифонов, който се обърнал към Жаклин Вагенщайн, създателката на киносъбитието: „Жаки, не мога да поместя толкова много от твоите филми в „Киномания“, що не вземеш да си направиш ти един фестивал?“. Жаклин искала да оформи отделен панел в „Киномания“ с филми, снимани по книги: „Закуска в Тифани“ на Труман Капоти например, или „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Само че заглавията се оказали твърде много, затова и Владо Трифонов ѝ препоръчал да си направи свой фестивал. Ръкавицата била хвърлена, Жаклин Вагенщайн я поема и се ражда „Синелибри“. Самата тя разказва, че го измислила покрай един свой несбъднал се проект. Било преди десетина години. Дотогава много пъти европейски писатели, публикувани от „Колибри“, известното издателство, идват в България да представят не само книгите си, но и филмите, създадени по тях. Като Паоло Джордано, автора на добилия изключителна популярност роман „Самотата на простите числа“. Владо Трифонов ѝ помагал с организацията и „Синелибри“ изведнъж се оказало изключително успешно предприятие. 

Режисьорът Йоргос Лантимос създаде с "Клети създания" постмодерен прочит на историята на д-р Франкенщайн.

Владо Трифонов стои в началото и на друг впечатляващ проект на издателство „Колибри“ – поредицата „Амаркорд“. Негова е идеята, която споделя с Раймонд (Рони) Вагенщайн, да се тръгне с поредица от автобиографии на големи имена в киното. Аз си спомням някои: „Невидимият филм“ на Жан-Клод Кариер, „Анархията на фантазията“ на Райнер Вернер Фасбиндер, „Снимам, следователно живея“ на Микеланджело Антониони, „Латерна магика“ на Ингмар Бергман, „Аз, Фелини“ на Федерико Фелини, „Хичкок и Трюфо“ на Франсоа Трюфо, „Киното и останалият свят. Двоен поглед“ на Анджей Вайда… Но филмовите автобиографии, най-врязали се в съзнанието ми, са три: „Нещо като автобиография, или потта на жабата“ на Акира Куросава (тя не е издадена от „Колибри, а от „Наука и изкуство“ през далечната 1989 г.), „Последен дъх“ на Луис Бунюел и „Аз харесвам насилието в киното“ на Куентин Тарантино. Първата, защото Акира Куросава е един от любимите ми режисьори и ми беше безкрайно любопитно да надникна в главата на този гениален японец, който събуди интереса към автори като Акутагава Рюноске, Кобо Абе, а в по-късни времена – Харуки Мураками. Втората, защото в нея Луис Бунюел разказва не само за филмите си, но и за знаменитите си срещи с папите на сюрреализма – Андре Бретон, Пол Елюар, Луи Арагон… И най-вече с неистовия, но и пресметлив Салвадор Дали, с когото създават една от иконите на модернистичното и шокиращо кино, „Андалуското куче“. А третата, защото с нея Куентин Тарантино препотвърждава една моя отдавнашна интуиция – че киното е най-вулгарното изкуство, но не в смисъл, че e просташко и неприлично, а че има най-силния потенциал да грабва масите и да ги заразява с майсторство. Не напразно другарят Ленин е твърдял, че „за нас, болшевиките, най-важното изкуство е киното“.          

За Жаклин Вагенщайн киното също е важно изкуство, съчетано обаче с литературата. Трябва да ѝ признаем: идеята е страхотна, изпълнението ѝ – още повече. Може би защото тя сама избира кои филми да бъдат показани, макар да има в ума си и вкуса на публиката. Над 500 са произведенията, излъчени в рамките на фестивала от всякакви държави, жанрове, теми, стилове. Преди време Поли Желева, един от водещите оперативни кинокритици в България, нарече „Синелибри“ „демократичен фестивал“. И той наистина е демократичен: тазгодишното издание предложи на зрителите цели осем категории най-различни филми: международен конкурс, биографично кино, различни тематични галавечери, посветени на Итало Калвино, на екранизацията на „Процесът“ на Кафка от Орсън Уелс (смятан от него за най-добрия му филм), на Умберто Еко и Цветан Тодоров, късометражен и документален конкурс, кино за деца, обособена паралелна програма, кино с кауза… Видяхме и нашумелия „Убийството на цветната луна“ на Мартин Скорсезе, макар че – поне на мен – ми се стори, че майсторът малко е взел да се повтаря. Публиката обаче беше доволна. 

По време на протичането на фестивала се случи ужасяващият погром, устроен от терористите от „Хамас“, срещу мирни израелци – възрастни, млади, жени, деца, старци, и фестивалът откликна мигом: в Дома на киното във Вечерта на Израел на 23 октомври бе излъчен филмът по романа на Амос Оз „История за любов и мрак“ с Натали Портман като режисьор, сценарист и изпълнителка на главната роля. Една разтърсваща история за млада жена, видяна през очите на дете – чест похват в киното, но почти винаги работещ безотказно. Други държави също бяха удостоени със свои вечери – Дания, Полша, Испания, Япония, Унгария, Франция… „Синелибри“ не е само кино, „Синелибри“ е също познание и хуманизъм.    

Cinelibri Films

Една от запазените марки на фестивала „Синелибри“ са гостите, които Жаклин Вагенщайн успява да навие да дойдат в България. Тази година председател на журито бе американският актьор Уилям Болдуин, по-малкият брат на Алек Болдуин. Оказал се изключително забавен човек, засипвал домакините си с най-различни пикантни историйки от Холивуд. Друго голямо име, присъствало на фестивала, е големият чешки режисьор Иржи Менцел – носител на „Оскар“, но иначе скромен и непретенциозен. „Най-даровитите и награждавани творци са най-скромните“, споделя Жаклин. Статуетката „Оскар“ на Менцел например – признал си той – стояла в тоалетната, може би да му напомня колко преходна е славата. Незабравими събития бяха, когато италианската актриса Лоредана Каната изпя „Хубава си, моя горо“, а френският писател Фредерик Бегбеде обяви от сцената на Зала 1 на НДК „Аз съм пиян“ на чист български език. Това са едни от характерните черти на „Синелибри“ – свободата и непринудеността. Разбира се, всеки фестивал е свобода, нали затова е и фестивал, но „Синелибри“ в това отношение сякаш служи за пример. Може би защото е попил от свободата на друг български фестивал – „София Филм Фест“, родил се като форум за музикални филми, но станал един от най-авторитетните в Европа.

"Убийците на цветната луна" на Скорсезе се хареса и на българската публика.

В „Синелибри“ се състезаваха 13 пълнометражни филма, сред които и последният на Роман Полански, „Дворецът“. Той обаче не успя да ме грабне: не особено убедителна пародия на богатите и известните, които, както всички отколе знаем, са порочни и безнравствени. Все едно Ваня Григорова го е правила, толкова са изтъркани посланията. Ако говорим за такива филми, класиките на Луис Бунюел „Дискретният чар на буржоазията“ (1972) и „Голямото плюскане“ (1973) на Марко Ферери са непостижими висоти за „Дворецът“. Изглежда, и на журито в състав Уилям Болдуин, Леа Тодоров, Бруно Розато, Карла Нието и Иван Бърнев лентата също не е направила особено впечатление, защото избраха да наградят испанската драма „Една любов“ на режисьорката Изабел Койшет по едноименния роман на Сара Меса. Филм за буйстващи чувства, за това, че не можеш да избягаш от себе си, където и да отидеш, че понякога онова, което мислиш, че вършиш за добро, може да се окаже съвсем не такова. 

Филмът обаче, който мен най-много ме впечатли, бе продукцията на САЩ, Ирландия и Великобритания „Клети създания“ на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос. Определят кинотворбата като своеобразен постмодерен прочит на историята на д-р Виктор Франкенщайн, но в сюжета има вплетени елементи и от мита за Пигмалион, че донякъде и от този за амазонките (Пентезилея). Бела Бакстър (Ема Стоун) е странно произведение на странен учен (Уилям Дефо), която трябва да усвоява един свят,  съвсем не най-добрия от всички възможни. Лантимос е известен със своя нестандартен и откачен на моменти поглед и тук е повече от верен на себе си. Една кинофеерия, която хем забавлява, хем и замисля. Много замисля… 

Документалният филм на Милена Фучеджиева "Ваймар експрес" разказва за колаборационизма на известни писатели, създали Европейския писателски съюз, който да пропагандира нацистките идеи.

Както замисля и документалният филм на Милена Фучеджиева „Ваймар експрес“, който е за отговорността на писателя и изобщо твореца. Разказва за колаборационизма на мнозина известни писатели, изкушили се от Гьобелсовата пропаганда и създали Европейския писателски съюз, който да пропагандира нацистките идеи. Сред тях – освен норвежеца Кнут Хамсун и французина Робер Бразийяк, е и българката Фани Попова-Мутафова. За нея през 2021 г. режисьорът Станислав Дончев извади друг филм, „Малката маркиза“, който набляга обаче съвсем не върху този епизод на нашата авторка, а на блестящия ѝ живот преди Девети и окаяния ѝ след Девети. Би било интересно да се сравнят двете ленти, могат да изскочат любопитни неща за това например как четем историята… И ето – освен че събира всички изкуства, Десетата муза примамва и Клио – музата на историята…         

Gesamtkunstwerk – мисля, че този Вагнеров израз съвсем точно би паснал на Cinelibri. Защото на този фестивал отиваме не просто на кино, а отиваме на книга с кино… 

Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!