Не знаех как точно да им го река. А когато човек не знае как да каже неприятната новина, най-добре е да измисли заобиколен начин.
– Извинете – казах, - вие нали сте от политическата менажерия?
Ония ме изгледаха мрачно. Излишен въпрос – виждаше се с просто око, че са от менажерията.
– Що? – попитаха.
– Щото вашият лъв, онзи, синият, е опънал петалата – изплюх камъчето.
Странно нещо са хората – човек никога не знае как ще реагират.
– Млади момко – рече снизходително най-възрастният, - лъвовете нямат петала, те не са нечифтокопитни. Лъвовете, моето момче, имат лапи.
– Е, значи е опънал лапите – поправих се.
– Невъзможно – вчера още рипаше!
В ъгъла един се разплака.
– Що не ме слушахте! Аз нали ви казвах!
– Какво ни казваше?
– Казах ти, ама не помниш – рекох “Иване, кажи си”, пък ти нищо не каза и ей ти го резултата!
– Аз ако бях си казал, тука щяхме да сме останали само двамата! Или – още по-зле – тия всичките щяха да са тук, а нас да ни няма никакви!
Оставихме двамата да се дърлят и отидохме при клетката. Лъвът наистина беше изпружил не само лапите, ами и опашката и макар и съвсем умрял, изглеждаше почти внушително.
– Поизбледнял е – отбеляза менажерията. – Преди беше по-син. И ей тук се е попроскубал малко, драпкал се е – да не би да е хванал бълхи? Кой носеше политическата отговорност за обезпаразитяването на нашия лъв?
И се вторачиха в най-дребничкия. Така стоят нещата в нашата менажерия с политическата отговорност – като в лодка с корабокрушенци – избира се най-хилавият и се излапва.
– Щом ще си играем мръсно – каза заподозреният, - аз държа преди да поема своята част от политическа отговорност, да си получа моята си част от лъва – от залъка си съм късал, за да му нося кокали, така че имам право на дял!
– Аз пък се снимах с него – въздъхна мила дама. – Беше толкова сладичък и пухкав, и всички много ме харесаха на снимката... Получих четири цяло и шест процента... Ако може – за мен – малко от гривата, ще си напълня възглавничка с нея, за да сънувам сладки сънчета за милото минало...
– За мен опашката – рипаше един отзад. – Иде лято, ще излязат мухи – трябва да ги трепя с нещо!
– Що не вземеш да се гръмнеш – опънаха му се.
– А, сега – да се гръмна, а когато трябваше да се гръмне капището насред града, всички се изпокрихте, та аз трябваше да ходя да му паля фитила! Тая опашка съм я заслужил с риск на живота си!
– В Испания – отбеляза един от менажерията, - когато тореадорът е разказал играта на бика по най-елегантен начин, така, че на публиката да й хареса, накрая, като го заколи, му подаряват ухото на добичето и му викат "Оле!". Да помислим кой от нас заслужава най-много ушите на нашия покоен син лъв.
Лоша идея. Ще вземат да се избият за едните уши. Добре че в компанията има женско присъствие – жените винаги действат умиротворяващо, когато стане дума за рязане на уши и опашки.
– Да опитаме нещо като реанимация – предложи милата дама. – Малко изкуствено дишане... И сърдечен масаж – чувала съм, че понякога помага. Може пък да стане левът наш балкански и от него пак вятър да повей...
– Ама той е умрял, ма – компетентно възрази плешивец. – Какъв вятър, каква реанимация, какви пет лева!
– Къде – пет лева? – оживи се менажерията.
– Къде, къде – под опашката – тросна се плешивецът. Предполагам, че опита нещо като ирония, но кой ти разбира от иронии в тоя напрегнат и отговорен политически момент!
Рекъл-неизрекъл, цялата менажерия се втурна в клетката да дири петолевката.
– Политически интригант – казаха възмутено. – Тука няма нищо! Като е тъй, не само лъвът – и ти вече ще си политически труп!
– Кой ми го казва – озъби се оня, - я се вижте вие на какво мязате!
И в това време стана реанимационно чудо – докато течеше политическият диспут, лъвът изведнъж размърда лапи, плесна с опашка и се изправи.
– Кои сте вие, бе – попита, – и какво дирите под опашката ми? Аз що ли не ви...
Уместен въпрос, само че кой ще си направи труда да отговори на умрял лъв! И
Текстът е публикуван в брой 18/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още можете да прочетете в броя.
.jpg)
