Инвестирайте в образование и здравеопазване, за да върнете младите българи

Текстът е публикуван в бр. 6 на сп. Business Global.
Ксавие Рише е професор по икономика от Сорбоната. Предмет на неговите изследвания са икономиките в преход от социализъм към пазарна икономика от Източна Европа, както и нововъзникващите пазари в Азия. Изучавал е стратегиите за интернационализация на компании от тези региони и придобиване на сравнителни предимства, върху които да градят конкурентоспособността си. Особен интерес на изследванията му представлява Китай. Интервюто с него е част от медийното партньорство на BGlobal с Института по икономика и политики към УНСС, в чийто консултативен съвет участва и проф. Рише.

Днес, 30 години след падането на комунизма, има източноевропейски държави, които се доближиха повече до богатите западноевропейски страни, и други, включително България, които още не са постигнали сближаването, желано от техните общества. Кои са ключовите фактори за това сближаването да е толкова бавно според Вас, проф. Рише?
На първо място е миналото: индустриалната структура, специализацията в България по времето на социализма, слабата капитализация на фирмите след смяната на режима, бавното изграждане на нови пазарни институции, късното осъзнаване на приватизацията, което обяснява слабата привлекателност за чуждестранни инвеститори в сравнение с това, което се случи с други държави в региона. 

Преките чуждестранни инвестиции, мерени като процент от Брутния вътрешен продукт, износът, подготвената работна ръка бяха в някои страни двигател за растежа. България обаче е сред най-слабо индустриализираните региони на Европа преди социализма и постигна слаба индустриализация по времето на социализма, с големи, но непродуктивни конгломерати, повечето от които не устояха на трансформационните процеси.

Често бизнес организациите в България се оплакват, че работниците имат ниска производителност, но е факт, че ако същите работници се преместят и „продадат“ на Запад в ЕС, производителността им се покачва в рамките на денонощие (дори след като се вземе предвид покупателната способност на валутите). Дали не пропускаме отговорността на работодателите да инвестират и иновират, ако желаят увеличаване на производителността?
Въпросът е свързан с нова структура на секторната специализация в българската икономика. Какви работни места доминират? Какво как се разределя, каква е работната сила според нейната квалификация? Какво е естеството на инвестициите, направени от местни и от чуждестранни компании? В някои сектори, при това от тези, които са се развили най-силно в България  (услуги, търговия, финанси), производителността не се увеличава значително. Което е по-важно, големите чуждестранни компании разполагат с организационно ноу-хау, с което старите български компании, но и новите български постсоциалистически компании не разполагат. Причина за това са ниската индустриализация и управленските практики в социалистическите предприятия. 

В сравнение с други страни от региона как ще коментирате равнището на инвестиции в България, което е около 20% от Брутния вътрешен продукт?
Наистина това е едно от най-ниските равнища на инвестиционна активност в Европейския съюз, както и сред страните от региона. Въпросът обаче не опира толкова до нивото на инвестициите, а до тяхното естество и разпределението им по сектори. При равни други условия намираме подобна ситуация и в развити пазарни икономики (като Франция), засегнати от глобализацията. Индустриалните дейности се пренасят в държави с ниски доходи, а индустриалната база страда. 

В условията на бавен икономически растеж перспективата за бързи и високи доходи при ниска производителност и добавена стойност в някои сектори се предпочита за сметка на вложенията в индустрия, които се възвръщат по-бавно. Това, което трябва да се постави в центъра, е естеството на инвестициите, тяхното качество, продуктивността на работната ръка, близостта до пазарите и бариерите пред тяхното напускане. Тук трябва да се разглежда и способността на българските компании да се интегрират устойчиво в регионалните вериги за създаване на стойност. Привлекателността на страната като място за инвестиции не трябва да се базира само върху данъците, но и върху мобилизирането на активи. Пример за това е провалът на китайско-българското начинание „Литекс Моторс“, което произвеждаше автомобилите Great Wall.

Днес почти всяка източноевропейска държава предлага ниско данъчно облагане и това прави данъците регионално, а не национално предимство. Какво още трябва да направи отделната държава, ако желае да привлече инвеститори, местни и чуждестранни?
Това е коварният кръговрат на политиките по структурно приспособяване. Намалението на данъците с цел да се привлекат инвестиции води до спад на приходите и автоматично понижава нивото на публични разходи в ключови области и сектори като образование и здравеопазване, чиято възвръщаемост обаче не се вижда толкова директно. 

Емиграцията на младите е най-директното последствие. Най-образованите заминават за Германия. По-малко квалифицираните се насочват към подразделения на германските фирми в Словакия и Полша. Икономическата политика трябва да преоцени важността на държавните разходи в областта на образованието, здравеопазването и сигурността. Те също са компоненти на привлекателността на една държава като място за бизнес. 

В допълнение в близкото бъдеще привлекателността на страни като България ще варира, но с предимство ще бъдат не секторите с ниски заплати, а тези, които инвестират най-силно в изкуствен интелект.

През изминалите две десетилетия данъчната ни система беше приспособена да стимулира натрупването на капитал, но ниските данъци оставиха с ниско заплащане цели, и то важни, професии като учителите, медицинските сестри, полицаите и военните. Какво би могла да стори малка и отворена икономика, ако желае да инвестира в своите хора, да направи България привлекателно място за младите българи?
Чиста трагедия е да се наблюдава как млади хора напускат държавата си. Със сигурност е необходимо да се приложат обхватни политики, които да целят подготовка на работната ръка за качествени и устойчиви работни места. 

Това обаче не може да се постигне, без да се предприеме амбициозен регионален план и той да мобилизира значителни финансови ресурси. 

Един от най-големите недостатъци на европейските политики по интеграция и приспособяване на новите страни членки е, че не се обърна внимание на миграционния аспект. Стратегията „един размер пасва на всички“ – отваряне на пазарите, отпускане на структурни и кохезионни фондове – предизвика изчезването на така наречените „куци патици“. Например хърватските корабостроителници, които имаха видимо конкурентно предимство, вече са ликвидирани. 

Европейският съюз трябва да има предвид тези рискове занапред, когато работи с новоприсъединяващите се държави от Западните Балкани. Да, това не е проблем само на България. Тя на свой ред трябва да възприеме план, който забавя емиграцията и промотира завръщането на квалифицирани специалисти. 

Инфраструктурата и плащанията за фермерите абсорбират европейското финансиране за България (почти три четвърти). Как може да се подобри тази формула?
Това отново е политика, свързана с разширяването и интеграцията. Ясно е, че България като други страни от региона се нуждае от инфраструктура, за да развива търговията и превозите си (както виждаме, и Китай инвестира средства в подобни проекти в Европа).

Европейските политики трябва да са по-широкообхватни и да стимулират провеждането на supply-side политики (стимулиращи предлагането), които да подкрепят секторите с голям потенциал за растеж и недоразвитите конкурентни предимства на всяка отделна нация. 

Реалистично ли е да се смята, че Зелената сделка на ЕС може да се случи в държава като България, без да се намалява нейната конкурентоспособност?
Не е задължително да се намали. Зелената сделка е компонент на политиките по предлагането, планирани от ЕС като част както от климатичното споразумение, така и от плана за възстановяване от кризата, причинена от коронавируса. В този смисъл трябва да се измисли нов подход, който да отчита и деглобализацията. В момента се разгръща една фрагментирана глобализация и превключване на растежа от „Азиатския полюс“. Този процес включва стратегии за преместване на производства в Централна и Югоизточна Европа, както и в Южното Средиземноморие. Остава само да се види как на практика може да се реализират такива стратегии и с какви средства.