Краят на лятото, 2019-а. Три имена застинаха завинаги в историята на българската култура. От живота си тръгнаха един поет и двама професори (един доказан във времето и друг, оспорван от „времената и нравите”) – мъже легенди на епохата, белязали я по различен начин с проявленията на собствената си същност. Проф. Никола Георгиев, Юлиян Вучков и Любомир Левчев бяха ярки посвоему, приемани и неприемани в изминалите повече от 80 лета в живота им.
Твърде малка съм, за да им давам оценки. Но съм достатъчно голяма, за да знам, че всеки от тях придаваше собствен щрих на българската култура, будеше различни страсти в обществото ни преди и след 10 ноември 1989-а. Знам, защото съдбата ми даде късмета да живея в тяхното време.
Едва бях навършила 18, когато отидох на първото си упражнение по литературознание в Софийския университет. Влезе мъж на около 40, започна да крачи от едната до другата стена и тихо, леко приведен напред с ръце, прибрани на кръста, направи анализ на Яворовото „Арменци“. След тези 45 минути си казах: „Не съм за тук“. Аз, фръцлата, приета с висок успех и самочувствие, разбрах, че всичко започва отначало. Тогава професурата беше още мечта за Никола Георгиев, но той ни отвори очите за словото по начин, който никой от нас не бе чувал в гимназиалната си битност.
Пораснах. И едва когато наистина събрах увереност като журналист, го помолих за интервю. „Има литературоведи, които се обвързват с политика, други, които я наблюдават отстрани насмешливо, и трети, които направо са ѝ обърнали гръб. Аз съм между вторите и третите”, призна в интервюто професорът. Той никога не се обвърза с партия, затова и червени, и сини му пращаха по някоя и друга стрела. Но Никола Георгиев не измени на вярването си, че „управниците ни не желаят да се скарват с учениците – бъдещите гласоподаватели, с шофьорите, с хомосексуалните, с всякакви други хора... зависимостта на партиите от гласоподавателите се превръща в зло за едно общество”. И имаше мечта: „Да видя свободна и независима България със справедливо общество – най-невъзможното, най-най-донкихотското пожелание”. С този блян си и отиде, малко преди да навърши 82.
На другия полюс в публичното говорене бе Юлиан Вучков. Колкото проф. Георгиев беше деликатен, премерен и аристократично ироничен, толкова почетният професор на УниБИТ беше ръкомахащ и шумно всекритикуващ. Услужлив (според свидетели) на социалистическата литературна мисъл и разкрепостен в говоренето си през новия век, културологът, който си отиде на 83, всъщност бе ерудиран, но невъздържан самотник. В пространното ни интервю преди десетина години разгроми всичко – и медиите, и киното, и театъра, и политиците, но след като изрече следното признание: „Още от 4 – 5-годишен започнах да се градя като професионалист, защото блестящо имитирах. Особено слабите актьори, свръхпатетични, гръмогласни, с едни южняшки жестикулации”. Може би затова и медийните му изяви на зряла възраст бяха полярно ярки – хулен и възвеличаван, носещ някаква особена вяра, Вучков също е емблема на времето.
След двамата критици си тръгна и поетът Любомир Левчев, който изживя своите 84 лета между „осанна” и „разпни го”. Беше бохем, аристократ на духа, остави великолепни стихове, но и романи, в които описа преживяното от човека, познал меда и жилото на властта. Когато се смениха партийните знамена, не измени лицемерно на своите, но се затвори при думите. Не ми отказа двете покани за интервюта, затова пазя светъл спомен от срещите с поета Левчев, натрупал цялата мъдрост на отминалото време. Още помня автошегата му „стар поет си и е направо жалко”, но и съждението му, че „глобалното мислене замени планетарното съзнание, смени идеите, както се сменят валути”. А днес съм сигурна, че с тях, тримата, избледнява цяла епоха и романтиката все повече отстъпва пред прагматизма.
Текстът е публикуван в брой 39/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя
