Фруктозата е най-сладката от всички натурални захари. Както показва името ѝ, тя се съдържа най-вече в плодовете. Фруктозата обаче често се добавя от производителите на храни и напитки, за да подсладят продуктите си и да ги направят примамливи за човека. А това може да е проблем, тъй като твърде много фруктоза в храната, изглежда, се свързва с болест на черния дроб и диабет тип 2.
Същността на това влияние се дебатира от години. Някои твърдят, че ефектът е непряк. Те смятат, че тъй като сладкият вкус потиска чувството на ситост (затова десертите в края на храненето са сладки), консумацията на богати на фруктоза храни насърчава прекомерното хранене и причинените от него болести. Според други ефектът е по-пряк. Те подозират, че причината е в начина, по който фруктозата се метаболизира. Трудно е да се открият обаче доказателства в подкрепа на която и да е хипотеза.
Миналата седмица метаболичната хипотеза получи тласък от проучване в „Сел метаболисм“ на Джош Рабинович от Принстънския университет и негови колеги. По-специално то подсказва, че когато е консумирана в достатъчно големи количества, фруктозата претоварва механизма в тънките черва, които са еволюирали да се справят с нея. Така те ѝ помагат да влезе непреработена в кръвообращението заедно с други смлени молекули и да стигне до черния дроб, където част от нея се превръща в мазнина. А това е процес с потенциал да причини дългосрочни увреждания.
Рабинович и колегите му стигнали до това заключение, проследявайки фруктозата, а също и глюкозата, най-срещаната натурална захар, в организма на мишки. Постигнали са го, като са създали захарни молекули, съдържащи рядък, но не радиоактивен изотоп на въглерода – 13C. Някои мишки са били хранени с такава фруктоза, а други с глюкоза, също съдържаща изотопа. Наблюдавайки и в двата случая пътя на 13C, те са могли да проследят съдбата на двата вида захар.
Черният дроб е основният център за метаболична преработка на организма, така че те очаквали фруктозата да бъде преработена там. Но изотопите показали друго. При глюкозата 13C бил отведен бързо до черния дроб от тънките черва през чернодробната портална вена. Тя е пряка връзка между двата органа, създадена за този трансфер на смлени хранителни молекули. После те се разпределят в целия организъм чрез кръвообращението. При фруктозата, давана в малки дози, изотопът обаче останал в тънките черва, вместо да стигне до черния дроб. Изглежда, че самите черва имат функцията да се справят с фруктозата и така това вещество никога не стига до черния дроб.
След като установили, че двата вида захар се преработват различно, учените увеличили дозите. Намерението им било да имитират в мишките пропорционалното количество от всяка захар, която човек приема, когато консумира малка безалкохолна напитка с повече фруктоза. Както очаквали, цялата глюкоза в дозата била ефикасно транспортирана до черния дроб и после разпределена чрез кръвообращението в целия организъм. Също според очакванията фруктозата останала в тънките черва за преработка, но не завинаги. Около 30% от нея се измъкнала и била отведена непреработена до черния дроб. Тук част от нея се превърнала в мазнина.
В краткосрочен план това не е проблем. Черният дроб може да складира известно количество мазнини без дразнения. А експериментите на Рабинович са само краткосрочни опити. В дългосрочен план обаче хроничното производство на мазнини в черния дроб често причинява болести – и трябва да се избягва по възможност.
© 2018 The Economist Newspaper Limited. Всички права запазени от The Economist, преведено от S Media, публикувано по лиценз. Може да намерите оригиналната статия на английски на www.economist.com
Текстът е публикуван в брой 7/2018 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.
