не е готова още

„Разбирах, че ще ни застрелят“

Мария Ролникайте разказва за живота в концлагерите и гетото във Вилнюс.

Мария Ролникайте преживява всички кръгове на нацисткия ад - концентрационните лагери в Щрасденхоф и Щутхоф. Във фашистките крематориуми загива майката на Мария, в Париж разстрелват дядо й. През 1945 година Маша Ролникайте става на 17 години. Като се връща във Вилнюс, разбира, че от голямото семейство, освен нея е оцелял баща й, който е воювал на фронта. Още тогава тя знае, че ще разкаже всичко това. Съвременният свят четеше вцепенено дневника на Ане Франк, докато документалната повест на Маша Ролникайте "Длъжна съм да разкажа" събира прах в чекмеджетата на партийните функционери. Изстраданият текст автобиография се оказва политически неграмотен и се налагат "корекции". Записките на вилнюската Ане Франк публикува руското списание "Звезда" през 2000 г., съобщава в. "Стандарт". Книгата е издадена и на български език от "Народна култура" през 1968 г.

Днес Мария Ролникайте е на 88 г. Често я наричат литовската Ане Франк. Когато е едва 14-годишна тя и семейството ѝ се озовават в гетото на Вилнюс. Следват два концлагера. Това, което започва като невинно детско увлечение – навикът да си води дневник – се превръща във важен документ, в който е записано всичко, което се е случвало с литовските евреи от 1941 до 1945 г. Момичето запомняло всичко, което виждало и което близките ѝ разказвали, записвала го на листове хартия, на парчета от чували, зубрила го наизуст. А когато всичко свършило още веднъж преписала дневника си на чисто. През 60-те години на минали век за първи път е публикувана книгата ѝ „Длъжна съм да разкажа“, описваща живота в гетото и концлагерите Щразденхоф и Щутхоф. Неотдавна руското издателство „Самокат“ публикува пълната авторска версия на текста от дневника. По този повод от руското онлайн-издание „Лента“ са провели интервю с Мария Ролникайте.

Какво беше детството ви?

Мария Ролникайте: Родих се в еврейско семейство. Майчиният ми език е идиш (германски език, говорен от около 4 млн. евреи ашкенази, бел. ред.). Родена съм в Клайпеда, а живях е малкия литовски град Плунге. Там е роден баща ми. Когато бил на 12 г. напуснал дома, за да завърши гимназия. Неговият баща, дядо ми, бил силно религиозен и пратил сина си в хедер (еврейско начално религиозно училище, бел. ред.) Баща ми на 12 г. се разочаровал от вярата и си тръгнал – решил да отиде в Рига, за да завърши гимназия там. Родителите нямали възможност да му помогнат с пари, единственото, което можели – звучи като виц – било да му купят черен костюм с вратовръзка. И той много се радвал на вратовръзката, защото когато панталонът му се скъсал я използвал за кръпки.

Баща ми завършил рижка гимназия, искал да стане юрист. Такъв и станал. Но решил да учи в Германия. Там имало двадесет висши учебни заведения. Подал документи във всяко едно от тях и от всички получил отказ. Но баща ми бил трудолюбив и смятал, че никога не бива да стоиш със скръстени ръце. И отишъл при ръководителя на един от тези университети. Казал, че е от Литва и иска да учи. Онзи го слушал равнодушно, но когато баща ми казал, че е от Литва събеседникът му се оживил и казал: „Вчера с един приятел спорихме, че Литва и Латвия са една и съща страна“. Баща ми отвърнал: „В никакъв случай, това са различни държави“. И се сетил, че в джоба си има писмо от родителите си, на което има литовска марка. Той показал писмото, изрязали марката, ръководителят на университета спечелил баса и баща ми бил приет като екстернант в университета. Излиза, че тази марка е предопределила съдбата му.

След това усърдно учил и дори сам се издържал: бил е както възпитател, така и хамалин. Неговото верую било: „Кой казва, че всеки ден трябва да се обядва?“ Хапнеш си комат хляб с кисела краставичка и стига толкова. Така завършил университет и защитил докторска дисертация. Когато вече в наши дни няколко пъти посещавах Германия и се срещах с читатели – в Хамбург след срещата ме заговори един доста възрастен, но вече невоюващ човек. Той посочи от кой град е, близо до Лайпциг, и каза: „При нас е дисертацията на баща Ви. Разбирам, че при Вас тя не се е запазила“. Той ми даде три екземпляра: един за по-голямата ми сестра, втори за мен и трети за Еврейския музей.

За да бъде призната германската му диплома, баща ми трябвало спешно да се яви на изпит в гр. Каунас (Литва, бел. ред.). По това време му предложили да стане директор на еврейско училище в град Расейняй. Той обичаше да си спомня как е било там. Косата на баща ми посивя много рано. дори не си го спомням с черна коса – само по снимките. И тогава си пусна мустаци – те бяха черни. По тях се виждаше, че той все още е млад. Изправял се пред училищния съвет, задавали му въпроси. Веднъж един стар евреин станал и казва: „Има три неща, които носят нещастие – кокошка, която кукурига като петел, гой (народ, бел. ред), който говори на еврейски и еврей, който има мустаци, но не и брада“. Баща ми се разсмял.

Маша (в бяла рокля) със семейството си 

По време на войната с баща ми бяхме разделени. Той бе в литовската девизия.

Майка ми се казва Тайбе – в превод от еврейски означава „гълъб“. Тя наистина имаше характера на гълъбица. Занимаваше се с нас – бяхме четири деца.

Татко постоянно си мечтаеше да напусна това място, но първо трябваше да получи разрешение да практикува. Известно време работи като адвокат. Мечтаеше аз и сестра ми да учим в Париж. Там живееше брат му – също юрист, много значителна личност. Той бе разстрелян. На сградата, в която бе живял има паметна плоча. Сестра ми е три години по-голяма от мен – тя също се надяваше да замине, когато завърши средното си образование, а аз – прогимназия. Но тогава дойде съветската власт и взе решенията вместо нас.

Правилно ли да разбирам, че по онова време в Литва много хора са говорили на литовски, полски и на идиш?

На полски само във Вилнюс. Обикновено на еврейски или литовски. А на полски, когато Сталин върна Вилнюс на Литва. Носеше ме от един език към друг. На руски никой не ме е учил. Литовски учих в училище – това беше отделен предмет. В концлагера не чувах нищо друго освен команди и обиди на немски. Често ме питат на какъв език писах дневника си. На идиш. Разбирах, че ще ни разстрелят.

Писах чернова на това, което се случваше, което миразказваха, това, което все още не бях записала. Тоест след това почти веднага вече пишех на белова. Вилнюс беше полски. В училище висеше карта на Литва. С пунктир бе отделено голямо парче от Вилнюс и областта и пишеше: „Временно окупирано от поляци“. Каунас  стана столица за известно време. А след това, когато Сталин влезе в Полша, Вилнюс бе върнат на Литва. Но Вилнюс пак си беше полски град – еврейски и полски. Знаех, че ако намерят тези листове на литовски език – ще ги скъсат, а ако са на еврейски – ще ги запазят.

Оказахме се в район, от койот всички или бяга прогонвани, или разстрелвани, и се преместихме в чужди жилища. Подариха ми голяма счетоводна книга. Аз зачертах „дебит“ и „кредит“ и пишех в нея. и всички постоянно ме питаха: „Маша, това записа ли го? Записа ли, че днес през нощта стана еди-какво си?“ Да си на 14-15 години и да разбираш, че всяка нощ могат да дойдат и да те отведат – не е никак лесно.

Как преодолявахте това на емоционално ниво?

Първата заповед беше, че всички трябва да работят. Нямаш ли удостоверение – през нощта те отвеждат на разстрел с цялото ти семейство. След това Франз Мурер, главният ни палач, реши, че са нужни занаятчии. Занаятчиите трябваше да живеят в първото, тоест в нашето гето, а всичко останали – във второто. На удостоверенията за работа на занаятчиите се поставяше специален печат. Който няма печат – задължен е да се премести във второто гето, а живеещите там занаятчии да се преместят тук. Постоянни проверки. Как можеше да не мислиш за смъртта, когато отведат едните ти съседи, след това другите… Но имаше и съпротива. Хората с различни възгледи – комунисти, ционисти – всички се обединиха в името на борбата срещу общия враг, а противоречията помежду си отложиха за след това.

Всички работеха. Аз също работех. Първо в градините – имаше силно развито градинарство. Техника нямаше. Аз сметнах: мъкнех по около 108 кофи на ден. Натам и обратно. Когато кофата беше празна – бягах.

Някой друг водеше ли си подобни записки?

Имаше още един човек, който си водеше дневник – той работеше в библиотеката. Може би дори е издаден някъде. Вижте, в литовската гимназия всички бяха много сантиментални. Беше прието да си водим дневник и да си пишем един на друга неща за спомен. по-големите момичета имаха прекрасни дневници – с кожени подвързии. Сестра ми дори имаше с катинарче – пазеше от мен тайните си. Беше навик да пишеш: кого са изпитали на урока, колко са му писали, какво е станало през деня, каква тайна ти е разказала някоя приятелка.

А аз си пишех и стихове. По музика учителят ни по пеене ни пусна Шестата симфония на Бетховен и ни помоли за следващия час да разкажем какви са били впечатленията ни. Половината клас каза, че са забравили, а аз още същия ден оставих всичко друго и започнах да пиша. В стихове (смее се). И когато ги зачетох, учителят ме помоли да му ги оставя за спомен. Аз му казах, че ще ги препиша. И ги преписах: „О, музика!!! Писмо до учителя“. Подарих му ги. Ето такива бяхме.

Как ви преселиха в гетото? Вие тогава вече сте живеели във Вилнюс?

Всичко си спомням! Макар и да ми се иска да забравя доста от нещата, да не се връщам и да не разказвам за това. Живеехме във Вилнюс, сестра ми вече беше получила дипломата си за средно образование, аз завърших седми клас. Майка ни реши: кой знае къде ще ни отведат – трябват ни документи. Бяха първите дни от окупацията, още не си и представяхме какво ни очаква, затова трябваше да отидем в училището и да вземем документите си. Трябваше да отида аз, сестра ми вече беше млада дама, за нея беше опасно. Макар че имаше закон, че ако германец задява еврейка, то той опозорява расата си, за това имаше смъртна присъда. Въпреки това, облечена в училищна униформа и с куфарче в ръка тръгнах към училището за документите.

Но пътят ми бе препречен от съучениците ми: „Къде отиваш? Марш оттук! Комсомолците и евреите бяха изключени!“. В същото време по стълбите слизаше Хенрикас Йонайтис, преподаваше ни по физика и математика. Той чу какво става, хвана ме за ръка и ме отведе в канцеларията, намери дипломата, удостоверението, тръгна да ме изпраща. Попита ме как сме. Отвърнах му, че с баща ми сме се изгубили и останахме сами. Той каза: „Ще намина“.

И дойде. След това започна редовно да ни посещава. Още преди да направят гетото в града често се провеждаха арести – улавяха хора на улицата, разбиваха жилища. Тогава Йонаитис идваше да нощува у нас. Майка ми му постилаше в кабинета на баща ми. След това беше лобито, трапезарията, коридорът, стаята ни със сестра ми и общата спалня. Той отваряше вратата по пижама, когато германците идваха. Оставяше вратата към кабинета отворена, за да се вижда, че току-що е станал от леглото. Казваше: „Тук няма никакви евреи“. И не ги пускаше да влизат. А ние лежахме на голямото двойно легло и треперехме.

Йонайтис получаваше марагарин с купони и ни носеше. Бяха въвели налози за евреите – той отвори портмонето си и извади 200 рубли. Мама му каза: „Но това е цялата ви заплата“, а той отговори: „Аз ще оцелея, а това може би ще спаси поне един човек“. Успях да му направя снимка. В дома му имаше пожар и всичко изгоря, а у мен остана негова снимка.

Мнозина ли се осмеляваха да помагат като Йонайтис?

Имаше, разбира се. Но не може да се каже, че това беше масово явление. Ксендз Юозас Стакаускас и монахиня Мария Микулска спасиха дванадесет евреи, включително и сестра ми и едно 9-годишно момче, който сега е известен художник в САЩ. Те бяха праведни, също като Йонайтис.

Разкажете ни как се е появил „Щразденхофския химн“.

В лагера работих на едни строеж, след това във фабрика – имаш много специалности. В неделя латвийците работеха по половин ден, ние също. Но къде се е чуло евреи в концлагер да работят половин ден? Няма такова нещо! Затова трябваше да маршируваме и да пеем на немски „Бяхме господари на света, а сега сме въшките на света“. Не издържах. И съчиних: „Ние сме щразденхофските евреи, сторим нова Европа, задачите ни са различни, но бедите са много“. А откъде взех мелодията не помня. Не бях чувала нищо подобно по-рано.

След това писали ли сте песни?

Не, само съм превеждала. Работих във филхармонията, превеждах всички съветски песни на литовски. Имам около сто превода.

Наложило Ви се е да усвоите много занаяти. Какви са били те? Грижили сте се за градината, работили сте на строеж. Какво още?

Когато сезонът в градините приключи бях изпратена  да чистя казарми. Изключително творческа и чиста работа! Но трябваше да съм доволна – ние гладувахме. В гетото не биваше да се внася нищо. Когато работих в градините, началникът на полетата каза: „Ако изядете морков или малко грах докато прекопавате – ще ви простя. Ако изнесете нещо – веднага ще доложа“. А малките деца ни гледаха с такива очички, когато аз и майка ми се връщахме вкъщи… Не можах да устоя. Обискираха ни преди да влезем в гетото. А ние измислиха как да шием такива дрехи, при които шевовете бяха направени така, че между тях можеше да се насипе брашно или грис. На допир се усещаше като топло бельо.

Щутхоф / Marcin Smulczynski / Agencja Se / East News

Аз нямах материал, за да си ушия такава дреха. Но си направих шалче,. в което можеше да се пъхнат няколко картофа или моркова. Беше мъчително да гледаш как децата са гладни.

След това работих в мебелна фабрика. Полирах. Работниците пиеха лака, а аз търках. В Рига работих първо на един строеж, след това чупех камъни. Харесва ли ви? Не? (удря с бастун пода) Това е от онова време. Първият сигнал беше, когато на строежа ме блъсна вагонетка с камъни.

След това работих в текстилна фабрика – така че съм и тъкачка.

Как премина прехвърлянето в лагера?

Спомням си, че ни строиха, докараха ни в Щразденхоф. Първо ме назначиха на строежа, след това ме прехвърлиха във фабриката. А когато бомбите започнаха да се чуват, всеки момент щеше да дойде Червената армия и Хитлер издаде заповед да не се оставят нито живи, нито мъртви – тогава разрешиха да ни евакуират. Имахме двама надзиратели: Големия Ханс и Малкия Ханс. Малкият Ханс стоеше с картотеката и казваше номерата. Затворниците, които бяха под 18 г. и над 30 г. остават като нетрудоспособни – останалите да бъдат евакуирани. Лагерът не беше голям, аз бях номер 5007. Когато чух „пет“ вече бях готова. Но все викаха друг номер. Защо? Или в картотеката имаше грешка… Но и трите – сестрите ми близначки и аз – се бяхме договорили, че ако ни заведат в нов лагер за работа, ще си добавим по две години.

В Щутхоф първоначално не работихме и това беше чиста гибел. След това попаднахме при есесовците. После се върнахме в лагера. А след това имаше пожар в газовата камера. По-късно решиха да ни евакуират, а който не можеше да върви – ще го изгорят жив. Реших да отида. Знаех, че който падне по пътя го застрелват и край! Край на мъките! Вече беше непоносимо.

Първите три дни вървях. Имахме обувки с дървени подметки, към които снегът залепваше. Беше краят на февруари - началото на март. През последната вечер паднах. Жените вече ме държаха под мишници. Вече исках да ме застрелят, за да свърши всичко. Записките ми все още бяха скрити в мен. Лежа, около мен красота, зимна гора. Мисля си: ето сега ще заспя – и всичко ще свърши. А той, оказа се, ме е ударил с обувка. И една жена все пак ме повдигна.

По-късно разбрахме, че е имало нареждане да не се стреля, за да не издадат местоположението ни. Немците не познаваха гората и реално ни изведоха срещу съветските войници, там стреляха „Катюши“.

Доведоха ни до един огромен навес, биваш конюшня. Донесоха бензин. А ние веднага се долепихме до стените и започнахме да душим. Не мирише. И немците ги няма. А там наблизо се оказа полски лагер и един поляк вика на полски: „Ей, еврейките, излизайте! Дойде Червената армия!“.

Пълен навес с жени – никой не помръдва: „Не ви вярваме, това е провокация! Ще побегнем, а те ще започнат да стрелят.“ Онзи вика: „Ами стойте си, глупачки!“. И си тръгна. После се върна. И всички жени се спуснаха да излизат. А аз не мога да помръдна, викам: „Не ме настъпвайте!“. След това, когато всички, които бяха в състояние да бягат и пълзят, излязоха, войниците дойдоха при нас, които лежахме. Приближиха се двама. Питат: „Жива ли си?“. „Жива съм“, казвам. „Стани!“ – „Не мога“. А те сплетоха ръце като стол и ме изнесоха. Това беше 10 март 1945 г. Така приключи всичко.

Всичките си листи след това преписах на чисто. Никой не знаеше за тях, освен татко и голямата ми сестра. Три дебели тетрадки. Вързах ги с черна лента и ги скрих в най-долното чекмедже. Никой не знаеше. А през 1961 г., когато антисемитизмът стана не поносим, ги преведох на литовски. За това случайно разбра Иля Еренбург и се заинтересова. Ние си пишехме. Той ми каза: „Направете всичко възможно книгата да излезе“. В крайна сметка дневниците ми бяха издадени на 18 езика. Първото издание беше на френски.