Близкият изток – неразрешим проблем

Автор: Дейвид Блеър, в. „Гардиън“.

Лесно е да се подиграваш на арабските диктатори – поне от безопасно разстояние. С тъмните си очила, измислени пищни униформи и вездесъщи портрети, хора като Саддам Хюсеин и Хафез Асад са осмивани от чужденци, които живеят далеч от техните затвори и камери за изтезания.

Когато тази двойка доминираше съответно Ирак и Сирия, малцина биха повярвали, че на тираните от техния вид някога може да се гледа с носталгия. И все пак днес, когато разрухата обхваща райони от Близкия изток, носталгията по диктаторите се превръща в мода.

Отстояването на деспотите е част от длъжностната характеристика на съвременния руски външен министър, така е и при Сергей Лавров, язвителният титуляр на тази позиция, който най-безцеремонно поставя въпроса. "Саддам Хюсеин, обесен. Дали Ирак е по-добро, по-безопасно място?", попита Лавров миналата година. “Кадафи, убит. Либия по-добро място ли е? Сега демонизираме Асад.“

Тези дни чувате много подобни неща в частни разговори от някои западни политици. Те казват, че само диктаторите могат да управляват в Близкия изток. Трябват тирани, за да задържиш места като Ирак и Либия. Да, суровият човек ще счупи нечии глави – но вижте колко повече са изпочупени, когато те са свалени от власт.

Арогантността зад този довод е, че редът винаги трябва да има предимство пред правосъдието. На управлението на диктатора е присъща несправедливостта, но то поне налага ред. Като такъв той трябва да бъде ценен и подкрепян, защото алтернативата е крах на реда, което от всички възможни е най-лошият и най-несправедлив изход.

Този аргумент има някакво основание, особено когато може да бъде направен да звучи с мрачен реализъм. И все пак, в действителност, случаят с арабските диктатори е фатално погрешен, дори и да оставим настрана всички морални съображения.

Ако се съгласите, че редът трябва да върви преди правосъдието – и ако приемете твърдението, че Саддам и Кадафи преди всичко налагат ред – остава един непреодолим проблем. Тези тирани все още са смъртни. Най-ревностните подмазвачи в Багдад и Триполи може да твърдят друго, но Саддам и Муамар винаги щяха да срещнат своя Създател.

В момента на своите падения и двамата бяха много по-близо до края, отколкото до началото. Когато възмездието дойде за Саддам през 2003 г., той вече беше президент или вицепрезидент в продължение на 35 години; Кадафи, в момента на катастрофата през 2011 г., беше "Братът Водач" в продължение на 42 години.

Когато "Безсмъртният Водач" доказва, че е смъртен в края на краищата, само с внимателно планирана приемственост катастрофата може да бъде избегната. Но това е нещо, което тираните са генетично програмирани да объркат. С течение на отминаващите години, застаряващият диктатор се изправя пред дилема: да подготви престолонаследник и да гледа как той се превръща в негов конкурент за властта, или да не прави нищо и да рискува хаос след кончината си?

Деспотите консумират пристрастеността да отстраняват съперници, да монополизират властта и да не вярват на никого. Така че тиранинът обикновено избира втория вариант, още повече, че той няма да страда от последствията.

В момента на своя упадък и Саддам, и Кадафи бяха нескопосани с наследяването. За нещастие сътресенията, които са обхванали Ирак и Либия след отстраняването им, вероятно щяха да се случат така или иначе. В интерес на истината, западните интервенции, които повалиха и двамата мъже, може само да са ускорили неизбежното.

Стабилността, която разчита на сърцебиенето на един човек, въобще не е реална стабилност. И изобразяването на арабски диктатори като приносители на реда е дълбоко подвеждащо.

Когато Великобритания и Франция се намесиха в Либия, Кадафи вече се беше изправил пред бунт. Ако беше останал на място, за да се бори за живота си, Кадафи щеше да превърне Либия в пепелище. Днес Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) се е установила в страната. Но Кадафи, оставен на себе си, може би щеше да доведе умишлено ИДИЛ, за да ни принуди да избираме между него или джихадистите.

В същото време отличен пример за диктатор, който носи стабилност, може да бъде намерен в съседен Египет, където президентът Абдул Фатах Сиси е въвел мубаракизма без Мубарак. Съдбата на Джулио Регени, италианският студент от Кеймбридж, който е бил измъчван в продължение на девет дни преди да бъде убит от силите за сигурност на Египет, говори много за метода на Сиси за налагане на стабилност.

И така, какъв е отговорът? Отстраняването на диктатора днес носи хаос. Подкрепянето довежда до бъркотия утре – и междувременно до ужасна цена за хората.

Трагично е, че грешката е да се мисли за решения на всичко. Тези, които вярват, че тираните са отговор, предполагат, че решение на проблема е управление на някои арабски държави.

Истината може да е по-лоша: определени райони от Близкия изток може би са неуправляеми и всичко, което можем да направим, е да управляваме ситуациите и да намаляваме риска. Понякога – като в Либия – това ще включва сваляне на диктатора, преди той да нанесе още повече щети. Но никога не вярвайте, че всеки проблем има решение.