Жена, която е работила в ирландски дом за самотни майки твърди, че в него са починали почти 800 деца и в границите на скандалната институция има нерегламентиран масов гроб, пише „Дейли мейл”.
Джулия Девани прекрачва прага на социалния дом за майки и деца „Св. Мария” в Туам, графство Галуей, когато е само на 9 години и прекарва в него цели 36 години, до неговото затваряне през 1961 г. Тя работела като домашна прислужница за монахините от ордена Bon Secours.
Г-жа Девани дава реални сведения за дома и интервюто с нея е записано от бившата ѝ работодателка, която през 80-те години на миналия век стопанисвала магазин. Въпреки това, записите виждат бял свят едва тази година.
Още от 20-те години на миналия век неомъжените бременни жени в Ирландия били затваряни в институции, където да родят своите деца, много от които били изпращани за осиновяване в САЩ.
Местният историк Катрин Корлес, която открива имената на 796 деца, които са починали в дома между 1925 и 1961 г., прекарва месеци наред в изучаване на записите с интервюто на г-жа Девани.
Катрин Корлес
„Айриш мейл” пише, че в дома децата „измирали като мухи”, цитирайки Девани. Г-жа Девани казва още: „Огромен брой деца умираха в рамките на една година, а магарешката кашлица се превърна в епидемия. Разбира се, там имаше малко гробище. Все още е там, но върху него построиха сграда.”
„Не си спомням да съм виждала мъртво родени деца. Ако дете умреше преди да е навършило 1 годинка, винаги имаше разследване. Нещата стояха по-просто, ако детето беше над годинка.”
„Ако детето беше под 1 година, инспекторите не му обръщаха внимание. Те приемаха смъртта на деца над 1 година за нещо естествено, тъй като ставали по-предразположени към заболявания.”
„Монахините не заклеймяваха жените като грешници. На младите момичета, постъпили в дома, беше забранено да продължат образованието си. Сестрите ограничаваха контакта си с децата, те дори не знаеха техните имена.”
Сведенията на г-жа Девани за болните деца в дома потвърждават доклада на здравната инспекция, представен през 1946 г., който разкрива, че децата били „слаби и крехки”.
Домът, управляван от монахините от Bon Secours, е спонсориран от общинския съвет на Галуей. В доклада на инспекторите се казва още, че десетки деца били определяни като „идиоти по рождение” и били изолирани в отделна стая. Майките имали право да се грижат за децата си само 1 година, след което те били изпращани за осиновяване в САЩ или били давани в местни приемни семейства.
„Биеха децата в училище, не проявяваха никакво съчувствие, никакво.”
Г-жа Корлес счита, че записите трябва да бъдат предадени на съответните органи и има намерение догодина да ги предостави на съдия Ивон Мърфи, председателя на комисията за разследване на домовете за самотни майки и деца.
Разкритията от записите се появяват след като Съюзът за правата на сираците тази седмица поиска разследването да бъде разширено и в него да бъдат включени и други случаи като тези от частните сиропиталища. Г-жа Корлес казва:
„Джулия е била в този дом през целия си живот, тя знае какво се е случвало там.”
Историята за 796-те деца, погребани в неотбелязани гробове на територията на дома, беше публикувана през май 2014 г. и привлече международното внимание. Днес там се издига жилищен имот.
Историята бе посрещната с възмущение, но в няколко по-късни доклади се твърди, че няма никакви доказателства за открити детски останки. Въпреки това, много очевидци заявяват, че са виждали кости на мястото.
Свидетелските показания на една жена, която е прекарала голяма част от живота си в този дом, добавят важни нови доказателства за съществуването на масовия гроб, както и това което монахините от Bon Secours и градският съвет са знаели по случая. Г-жа Девани, която умира преди около 20 години, е уважаван гражданин на Туам.
Тя е родена през 1916 г. и като бебе е настанена в „детски дом” в Гленамади. Преместена е в дома в Туам през 1925 г., където остава до затварянето му през 1961 г.
Когато домът затваря врати, сестрите ѝ намират работа като градинарка в болницата „Гроув”, която също се стопанисвала от техния орден. Тя останала там докато не се омъжила за Джон Девани.
Двойката прекарала целия си живот в Гилмартин Роуд, Туам, и г-жа Девани разказала историята си на един от клиентите, за чиято градина се грижела – собственик на магазин в града.
Тя твърди, че децата никога не са били обгрижвани. Г-жа Девани, която никога не е имала собствени деца, постоянно говорела за сираците от дома и как било очевидно, че те не значат нищо за сестрите.
Тя определя мястото като „ужасно и студено”, място, където нямало и следа от любов.
„Нямаше нищо общо с „дом”. Децата щяха да са по-добре извън него, дори с баща пияница. Беше ужасна самотна стара дупка. Не беше нормално място. Децата говореха на свой собствен език и дори не произнасяха думите правилно, тъй като нямаше кой да ги научи, никой не го беше грижа за тях. Когато децата се прибираха от училище, те вечеряха, след което бяха внимателно препощвани в търсене на гниди и въшки.”
„За вечеря получаваха хляб с масло, чай и какао. Най-малките и зиме, и лете си лягаха в 18.00 часа. Имаха люлки, но връщайки се назад във времето, аз си ги спомням като много неестествени деца – постоянно викащи и пищящи. Когато домът беше затворен, всички деца бяха отведени с микробуси и линейки в Роскреа.”
Тя също описва как през 50-те години десетки деца били осиновени в САЩ.
Много от тези осиновявания са извършени по незаконен начин и много семейства и до днес се опитват безуспешно да открият следите на своите обичани деца, тъй като няма запазени документи по случаите.
Г-жа Девани описва как една от сестрите не одобрявала идеята децата да бъдат изпращани в САЩ: „Сестра Леондра казваше „Защо да отглеждаме нашите ирландски деца за американците?”
Децата
Джулия разказва за самотата, която изпитвали децата и как те не получавали почти никакво внимание. Тя разкрива шокиращи подробности за ужасяващото пренебрежение и болестите. Децата говорели на свой език и постоянно „стенели и плачели”. Години след като домът затворил врати, Джулия вярвала, че все още може да чуе гласовете им, когато посещава мястото.
„Децата от дома бяха като пилета в кокошарник, в яслата беше пълен хаос от пищящи и викащи същества. Те никога не се научиха да говорят правилно. Сестрите бяха много строги с децата, поддържаха строга дисциплина. Не полагаха никакви усилия да развиват умствените им възможности. Майките бяха инструктирани да ги хранят и да почистват след тях, както и да ги слагат на гърнетата. Мисля, че децата прекарваха голяма част от времето си върху гърнетата. Те бяха толкова пакостливи, че изхвърляха гърнетата и одеялата си през прозореца просто за забавление.”
„Момчетата напускаха дома на 5 години, а момичетата – на 7. Винаги ми правеше впечатление, че децата са ужасно дребни за възрастта си. Недохранени.”
„Някои от децата не изпозлваха лъжици, а собствените си шепи, с които загребваха кашата от купичките и получаваха плесници като наказание. Децата нямаха играчки или книги и никой не полагаше усилия да ги научи на нещо. Сигурна съм, че много от тях в момента са в заведения за хора с психически увреждания.”
„Никой не обичаше тези деца…”
„Децата се опитваха да се качат на коленете ми, опитваха се да изразят любовта си, търсеха внимание. Те бяха много изостанали в своето умствено развитие и наричаха „татко” и „мама” всеки срещнат, тъй като в училището чуваха другите деца така да наричат своите майки и бащи.”
„Изпитвам ужасно разкаяние за тези деца, срамувам се, че не направих нищо за тях, но се замислям какво щях да постигна. Когато се разхождам до дома сега, се чувствам много самотна и си мисля, че все още мога да чуя гласовете им – техните викове и смеха им.”
Бриджит Донован, оставила 2 деца в дома
Монахините
По времето на Джулия, в дома имало повече от 20 монахини. Тя разказва подробности как монахините измисляли правила и дали много власт на момиче с името Бина Рабит. Името ѝ било споменавано при всяко раждане, кръщаване или погребение като „помощник матрона”, въпреки че била просто икономка. Джулия си спомня всяка монахиня – някои били изключително мили, други – самия дявол.
Добрите
„Майка Хортензия… тя беше едра жена, рабиня със златно сърце. Тя беше любезна, но все пак зпращаше момичетата в Пералните на Магдалена.”
„Сестра Присцила беше като дете… много отдавна в дома имаше прекрасна възрастна монахиня, която аз считам за светица. Тя нямаше много контакт с децата, беше стара, но работеше в параклиса. Но беше добра с всички.”
„Сестра Антъни казваше на жените: „Не плачете, нямаше ли да бъде по-зле ако имахте лош съпруг?” Сестра Гейбриъл, която отговаряше за бебетата, постоянно се молеше.”
„Сестра Патрик беше прекрасна монахиня, по-възрастна, идваше в градината при мен и казваше, че мрази да е на „онова място”. Постоянно ми разказваше любовните си истории. Тя беше естествена… единствената монахиня, която някога говори с мен за живота като с равна.”
„Имаше и една красива монахиня – сестра Джон Баптист, тя беше невероятна и я бяха изпратили в дома за деца, за да изпитат отдадеността ѝ и с благословията на Господ тя го напусна. Тя напусна манастира!”
„Сестра Селестин беше малко особена. Каквито и дрехи да носеше, винаги ги сменяше в събота и изгаряше старите в пещта. Тя беше глупава. По-късно поде инициатива за безплатна храна за бездомниците в Дъблин. Малка жена с червено лице. И червеният му цвят беше в следствие на постоянното му миене.”
„Една от монахините в дома – майка Ан, беше най-прекрасният човек на света. Беше доста наивна. Онова, което сестра Марта постигаше с желязна пръчка, Ан правеше с нежност и любов. Тя затвори дома през 1961 г.”
„Сестра Леондра не искаше да пращат децата в Америка. Тя беше изпратена заедно със сестра си, за да прекарат последните си дни заедно в Туам.”
Лошите
„Майка Марта… тя управляваше дома с желязна ръка. Беше отгледала в дома няколко жени като мен под грижите на майка Хортенз. Тя ни държеше в подчинение. В дъждовните дни не можех да се грижа за градината и понякога влизах вътре да плета, но изпитвах ужас от мисълта, че Марта може да ме завари там. Не си струваше да живееш живот под контрола на Марта. С нея не можеше да се спори, щеше да те налага до средата на следващата седмица.”
Жените
Жените, които бяха достатъчно нещастни да попаднат в дома в Туам, често оставаха потресени от преживяванията си там и голяма част от тях в последствие бяха хоспитализирани в психиатрията Балинасло. Те бяха разстроени и отчаяни и често изливаха гнева си въху децата и ги биеха. Джулия си спомня всекидневието им и как се сприятелила с няколко от тях.
„Жените трябваше да разполагат с предписание от лекар, за да влязат в дома. Нямаше списък на постъпилите в дома, но веднъж влезли в него, те бяха длъжни да останат една година и да се грижат за своите деца. Едно момиче избяга, но беше върната още същата нощ от охранителите на дома.”
„Закуската се състоеше от каша, мляко, чай и хляб – много хляб. След това трябваше да нахранят и бебетата. Децата закусваха същото преди да отидат на училище.
След това майките трябваше да накърмят децата си. Ако нямаха кърма трябваше да приготвят шишетата с мляко. Преподобната майка почти уморяваше детето от глад, за да накара майката да го кърми. Преди да бъде разрешено на майката да храни бебето с биберон, лекар трябваше да заяви, че тя не е способна да кърми.”
Катрин Тули, едно от децата, отгледани в дома
„Майките си изкарваха яда върху децата и аз ги чувах как крещят на минувачите по улицата. Вероятно майките се разстройваха и останалите деца понасяха последствията от това.”
„Никоя от майките не се самоуби. Те водеха много труден живот, не получаваха никаква утеха или съвет, нито чувстваха, че някой ги обича. Те просто преминаваха през изпитанието, брояха дните и седмиците до момента, а който ще са свободни да си тръгнат. След като изтечеше една година, родителите на момичето идваха в дома да си го приберат или просто да го изпратят по влака. Сестрите даваха работа на момичетата, които нямаше къде да отидат. Понякога хората от Туам идваха в дома, за да потърсят момиче, което да се занимава с домакинската им работа.”
„Майките никога не възразяваха. Те се страхуваха от монахините и таяха подозрение към нас, въпреки че бяхме добри с тях. Винаги говореха една с друга. Градинарството не беше тежка работа и аз я обичах, но при момичетата не беше така. Това беше едно старо и безрадостно място, каквото е и сега. Момичетата не се интересуваха от градината, просто убиваха дните си там.”
Джулия
Джулия е последния обитател на дома в Туам. Тя разказва как винаги се чувствала по-низша от всички останали и учителите я пропускали, когато разпитвали другите деца как са прекарали летните си ваканции.
Тя успяла да се измъкне от дома едва когато вдовецът Джон Девани – общински чиновник, който вършел услуги на дома, ѝ предложил брак. И тя приела.
„Никога не съм размишлявала върху факта, че нямам родители… подобни мисли не изникват в главата на дете, което не знае какво е да имаш родители. Просто знаеш, че нямаш никого и трябва да свикнеш с тази мисъл.”
„Не бях особено умна в училище, защото средата, в която бях отгледана ме беше направила глупава.”
„Винаги съм имала комплекс за малоценност и си мислех, че нямам право да получавам същото, което получават другите. Когато чаках на опашка, винаги пропусках хората да минат преди мен.”
„Мислех си дори, че свещениците знаят, че съм сирак и ще ме отбягват. Смятах, че децата, отгледани в приемни домове са по-добри от мен.”
Джулия Девани
„Монахините никога не ни учеха на истините за живота и не съм убедена дали самите те ги знаеха. Едва в по-късни години сестрите от Bon Secours получиха разрешение да ни говорят за майчинството. Не ни обясняваха за женския цикъл, нито ни снабдяваха с дамски санитарни принадлежности или пък сутиен. Когато ми дойде за първи път се опитах да го скрия. Използвах стари дрехи и парцали, тъй като имаше много. Жените ми казаха какво трябва да правя.”
„Джон Девани започна да говори с нас и тогава ми разказа за първата си жена, която починала преди 3 години и, че разполага с хубава празна къща и би желал да ме измъкне от дома, ако искам да се оженя за него. После ме попита дали искам в неделя да изляза с него и аз му отговорих, че ще се видим следващата неделя. Той се съгласи и обеща да ми купи бонбони. Наложи се да запушим с хавлии устите си, за да спрем да се смеем и да не ни чуят монахините.”
„Домашната помощница Бина отговаряше за връзката с ключове и никой не смееше да излиза от портата. Беше ни втълпено, че няма друг живот освен този. Никога, никога, никога не биха ни пуснали да отидем на танци. Единствено ако някоя жена ни поканеше на кино, ние получавахме разрешение да излезем. Никога не оспорвахме решенията им, трябваше да следваме правилата.”
„Всяко лято монахините наемаха една къща в Ачил до морето за период от 4 до 6 седмици. На ротационен принцип ние прекарвахме по седмица там. Там готвех заедно с монахините и другите прислужници. Едно удоволствие в годината. Никога не ни идваше на ум, че монахините не се държат добре с нас и, че сме родени да изживеем собствения си живот. По-късно в дома пристигнаха нови монахини, които започнаха да задават въпроси защо зрели жени като нас са все още в него.”
Домът
По време на интервюто Джулия често говори за дома, как е изглеждал, на какво е миришел и как я е карал да се чувства, също както за хората, които идвали и си отивали през 40-те години на неговото съществуване. Тя твърди, че близо 2 000 жени са минали през него и дава точно описание на много от тези нещастни самотни майки. Както казва Джулия, в дома има 3 вида хора: „Ние, те и сестрите”, като визира децата, майките и монахините.
„Беше студено, тъжно и мрачно място, което не приличаше на дом. Те знаеха добре, че домът е подозрителен, морално пропаднал. Дори най-бедните и пропаднали семейства бяха по-добре от децата, които живееха в дома – в семействата поне наред с бедността имаше и любов.”
„В дома имаше по около 50 жени едновременно. Мястото беше безупречно чисто, като болница. Всички жени прекарваха съботите в метене на двора. Те се подчиняваха на монахините, повечето не създаваха неприятности, а тези които го правеха, бяха изпращани в лудницата. Някои жени влизаха в спречквания с други, бяха толкова обезсърчени. Лекарите трябваше да определят кои от тях трябва да бъдат преместени в психиатричното заведение. Но те правеха това, което им кажат монахините без да задават въпроси. Така стояха нещата в дома.”
Катрин Тули
„Домът беше най-лошата социална институция, която потъпкваше човешките права.”
„В дома сякаш имаше някакво тайно общество. Ние се подчинявахме, защото нямахме избор. Имахме право да излизаме и да гласуваме, но ни беше казвано за кого. Нареждаха ни да гласуваме за Фиана Фейл, разбира се. Никога не се бунтувахме и не си позволявахме да разсъждаваме. Правехме каквото ни наредят.”
Къщата на сълзите, къщата на скръбта
Въпреки че домът беше институция за неомъжени майки и децата им, в него нямаше нито една играчка. Децата си играеха сами и монахините никога не се занимаваха с тях персонално – дори често забравеха какви бяха те. Майките пееха или играеха карти, музиката беше нещо вълнуващо за тях, тъй като не можеха да излизат навън, а тези които бяха ходили на училище, биваха най-пренебрегвани от монахините.
„В залата Сейнт Бриджид имаше акордеон и жените прекарваха времето си там – смееха се, играеха карти. Това беше техният начин да забравят. В нощта на кладите (празникът на Гай Фоукс, 5 ноември), те слушаха музиката, която идваше отвън. Спомням си една от жените, прекрасно момиче. Навън се носеше песента „Дървено сърце” и тя протягаше врата си през прозореца, за да я чуе.”
„По Коледа се правеха пиеси… Имахме чудесни пиеси. Имахме сцена, подобна на градската. Една от пиесите, които правехме се казваше „Часовникът на дядото”. Семейството на лекаря също идваше, за да я гледа, както и бащата на едно от момичетата, което беше от същия град като Майка Хортенз.”
„Спомням си, че там където изнасяха пиесата, имаше една статуя. Имаше и люлки. Имаше и навес, покрит с чимове, чиято врата беше счупена. Децата взимаха чимове и ги хвърляха по статуята.”
„В дома имаше една по-възрастна жена, на около четиридесет години, която също имаше дете. Косата ѝ беше посивяла. Свираше страхотно на виола и можеше да танцува… музиката ѝ развеселяваше децата.”
Катрин Тули на сватбата на дъщеря си
Смъртните случаи
Въпреки че все още е спорно дали в Туам наистина има масов гроб, където са били погребвани мъртвите деца, Джулия го описва с големи подробности и заявява, че той е все още там, само че върху него вече е построена сграда.
Според сведенията ѝ, в него са погребани 796 деца, въпреки че няма документи, удостоверяваши смъртта на всички деца.
„Децата умираха от дребна шарка, нямаше антибиотици. Д-р Костелоуи беше много възрастен и в рамките на една година умираха голям брой деца. Магарешката кашлица се беше превърнала в епидемия и децата умираха като мухи.”
„Някои от майките не харесваха собствените си деца, трябваше да ги наблюдаваме, защото можеше изобщо да не нахранят детето.”
„Едно от момичетата много трудно приемаше мисълта, че е попаднала в този дом. Тя се чувстваше отпаднала и 6 месеца стоя в леглото с чаша мляко на нощното шкафче. Беше самотна. Когато се роди детето, тя чака ли, чака семейството ѝ да се обади. Почина на шестия ден след раждането. Причината беше разбитото ѝ сърце. След като умря, родителите дойдоха, за да си я приберат. Монахините казаха на семейството, че е трябвало да поддържат контакт с нея, докато е била все още жива. Това се случи малко преди затварянето на дома.”
Местните
В града наричаха жените „момичетата от дома”. Джулия си спомня как те се отнасяли към собствените си деца и ги пращали в дома, ако извършат прегрешение. Освен това, тя знаела, че шокът от завръщането във външния свят понякога бил причина някои от обитателите на дома да бъдат изпращани в психиатрични клиники.
„Винаги имах чувството, че външният свят ни гледаше от високо, хората си мислеха, че са по-добри от нас. Имах чувството, че не мога да се справя във външния свят… Хората от града сплашваха децата си с дома – казваха им, че ако не слушат, ще ги изпратят в него.”
„Монахините ни казваха да не говорим с местните хора, защото щели да задават въпроси за дома. Бяхме напълно изолирани от света.”
„Никога не бях поканена на гости в дома на някоя от моите съученички, винаги ни гледаха от високо. Все още усещам, че хората не ме приемат за равна. Не исках хората от новия ми квартал да знаят, че идвам от дома.”
„Не си спомням някое местно момиче да е раждало в дома. Ако се беше случвало, щяхме да разберем. Щяхме да ги забележим. Местните хора никога не влизаха в дома, защото би било много подозрително. Достатъчно беше някой да ги види, че се разхождат по пътя за Дъблин, и хората започваха да говорят, че са били в дома.”
„…чувала ги е да казват „това е сирак от дома”. Вероятно са го чули от родителите си – „това е бебе от дома” – така ни наричаха. Това я разстройваше ужасно много. Не по мое време, но по-късно ни наричаха по този начин – „бебетата от дома” – без значение на колко години си. Никога не ни канеха на гости.”
Мъжете
Мъжете от външния свят рядко говореха с жените от дома, след като те вече са влезли в него. Въпреки това, Джулия обяснява, че работниците и доставчиците били любезни с момичетата и често им предлагали брак – истинско спасение за много от тях. Но мъжете не взимали и децата им.
„Майките говореха за бащите на своите деца само по между си. Не искаха да се сещат за дома. Момчетата, които някога били мили с тях навън, в дома не ги поглеждаха. Много от момичетата плачеха – едно ужасно отчайващо място…идваха странни мъже, които ги извеждаха от дома и се женеха за тях. Спомням си един случай, когато едни родители, свещеник и един мъж дойдоха и казаха, че искат да вземат едно от момичетата. Мъжът падна на колене, но не взе детето, тъй като не беше негово.”
„Едно от момичетата беше много хубаво и на една тържествена празнична процесия тя срещна чиновник, в който се влюби. Измъкваше се от дома, за да се среща с него… тя беше на около 21 и, ако им бяха позволили, мъжът вероятно щеше да се ожени за нея… това разби сърцето ѝ.”
„Джон (съпругът на Джулия) беше на години, но беше много мил. Когато за първи път влязох в къщата му си помислих, че съм попаднала в рая. Всичко изглеждаше толкова малко – чайникът и гърнета, защото бях свикнала с големи тенджери и котли. Джон купуваше всичко необходимо, тъй като нямах представа как се борави с пари. Освен това той се занимаваше с готвенето, защото така и не се научих да го правя. Бях напълно закърняла в дома.”
Работата
Жените имали безброй тежки задължения. Джулия споделя, че тя се грижела за градината и това ѝ помогнало да запази разсъдъка си. Останалите жени вършели друга работа – копаели, чистели, готвели и гладели. Не получавали никакви пари за това. Казвали, че надниците им се трупат в сметки в пощенския офис, но момичетата никога не виждали тези пари.
„…Майките ходеха в пералното помещение, за да перат пелените на бебетата… огромна баня със студена вода, с която трябваше да изчистят мръсните пелени. Всяка майка отговаряше за пелените на собственото си дете… след това те се заемаха с останалите си задължения… излизаха навън да копаят градината, готвеха, миеха чинии, почистваха трапезарията и детските стаи. Лъскаха, миеха и чистеха, оправеха легла, ден след ден.”
„Сутрин те махаха непромокаемите покривки от леглата, почистваха ги и ги сушаха на старите железни стъпала. В 17.00 часа те отново застилаха с тях леглата. През нощта извеждаха децата до тоалетната, но ако го правеха винаги, нямаше да се напишкват в леглата. Миризмата на амоняк се носеше из цялото място.”
„През зимата копаех градината, за да е готова за март. Обръщахме земята с прави лопати. Шест момичета ми помагаха с копаенето. Жените бяха равнодушни и не се вълнуваха от работата, която вършеха в дома. Знаеха, че са там за наказание и, че няма как да се измъкнат. Знаеха, че трябва да се крият от външния свят и, че не са желани в него.”
„Настроението беше като в затвор. Взаимоотношенията с монахините не бяха като между сестри и пациенти. За целия период на съществуване на дома, през него минаха повече от 2000 жени.”
„В градината не беше толкова скучно като в дома. Грижехме се за кокошки, прасета, чистех кочината и разпръсвах торта в градината. Почиствах оранжериите и ги измазвах с нова глина.”
„Имахме малко магаре и каруца, с която разнасяхме тор по градините.”
„Подовете на детските стаи бяха обмазани с пчелен восък.”
„Всеки ден трябваше да почистваме зоната за игра на децата. Представляваше голяма издължена стая, пълна с прохождащи деца, а от дървените подове се носеше миризма на урина. Нямах задължения, свързани с децата. Вечерята беше в 19.00 часа и след нея жените нямаха друга работа.”
Пералните на Магдалена
Пералните на Магдалена бяха нституции, управлявани от католически религиозни организации. Те съществуват повече от 200 години – от 18 до края на 20 век. Първите подобни перални в Ирландия са открити през 1765 г. и затварят врати през 1996 г. Тяхното предназначение е да приютяват неомъжени майки. Счита се, че 30 000 жени са били затворени в тези институции в Ирландия.
Джулия ги описва, заедно със заведенията за психично болни, като най-крайното наказание за жените в домовете.
„Никоя от майките не се бунтуваше, защото за наказание щеше да бъде изпратена в Пералните на Магдалена. Това е място, където не трябва да говориш много за своето дете, защото ако не си мериш приказките, ще бъдеш наказан. Ако децата биваха върнати от приемните си семейства или изоставаха в своето развитие, те също бяха изпращани в Пералните на Магдалена. Познавам четири такива деца и те все още са там. Майките с две деца също биваха пращани в пералните. Ако се държаха непристойно навън, свещениците ги изпращаха в пералните. Повечето от тях бяха селски момичета, които си навличаха неприятности покрай работата за някой голям фермер.”
„В пералните не изпращаха само майки. Казваха, че децата, които са направили безуспешен опит да свикнат с външния свят, също били изпращани там, вместо да се опитват да поправят това. Така постъпваха те.”
„Познавам 3 деца от дома, които по-късно се върнаха в него със своите незаконни деца и мисля, че никога повече не излязоха от там. Вкараха ги в Пералните на Магдалена. Веднъж отидох там, за да посетя някои бивши обитатели на дома. Посрещна ме една монахиня, която се обръщаше към всички с името „Маги” – в пералните момичетата дори вече нямаха имена. По-късно пералните бяха затворени, защото хората от града се сдобиваха със свои собствени перални и институцията загуби своите клиенти. Жените, които аз посетих, бяха вече с промити мозъци и се молеха като монахините.”
Ребека Милейн – интервюиращата
Ребека Милейн, позната още като Раби, е от Туам и държи магазин на главната улица. Наела Ребека да се грижи за градината ѝ и веднъж решили да направят това интервю.
Разказът на Джулия не е публикуван до тази година. Благодарение на неуморната работа на историка Катрин Корлес, записите достигат до публичното внимание. Въпреки че живеели във времена, когато хората се страхували от Църквата и ѝ се подчинявалибезропотно, Ребека не се страхувала да попита защо тези деца са отхвърлени и третирани толкова лошо от хората, които твърдят, че са последователи на Христос. Отговорът на Джулия разкрива тайните на дома в Туам.
„Е, със сигурност те не бяха богоугодни. Не се държаха справедливо с децата – никога! Те трябваше да се грижат сами за себе си още от 5 годишна възраст. Когато станеха на 5, една сестра ги изпращаше до линейката с всички техни притежания – чифт тежки боти и чорапи, ново палто и чифт дрехи за преобличане. Това беше всичко, което притежаваха, когато стъпваха за първи път във външния свят и ние повече никога не ги виждахме или чувахме някаква вест за тях.”
„Винаги съжалявах малките деца, които оставаха сами, след като майките им напуснат дома. Приличаха на пиленца в кокошарник, отгледани на конвейер. Не знам дали въобще са намерили своето място във външния свят. Домът беше ужасяващо място за всяко дете. Той ги беляза за цял живот.”
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.
