Как Европа завоюва целия свят

Автор: Филип Хофман, Foreign Affairs

В периода от 1492 до 1914 г. европейците са завоювали 84% от Земното кълбо. Чрез колонии те разпространили влиянието си върху всички обитаеми континенти. Всъщност подобно развитие на нещата било неизбежно. Историци, социолози и биолози десетилетия наред спорят за това защо Европа се е изкачила на върха, въпреки че първоначално много общности в Азия и Близкия Изток сериозно я изпреварвали по развитие?

Засега няма задоволителен отговор на този въпрос, макар и той да е изключително важен, тъй като именно европейската мощ дълго време определяла всичко – от това кой ще ръководи търговията с роби, до това кой ще забогатее и кой няма да може да се измъкне от нищетата.

За някои причините за европейското надмощие могат да изглеждат очевидни: европейците първи провеждат индустриализацията и в допълнение към това те имали имунитет към пагубните за туземното население болести като едрата шарка. Но това последно съображение само по себе си не обяснява дори превземането на Америка, тъй като много млади воини от коренното американско население успели да преживеят епидемията. Колонизацията на Индия също не може да бъде обяснена с това – още преди началото ѝ европейците вече били успели да превземат 35% от планетата. Разбира се, ключова роля изиграло европейското лидерство в областта на технологиите по производство на огнестрелно оръжие, строителството на военни кораби и вдигането на крепости. Но всички водещи цивилизации в Азия също познавали барута и мнозина са притежавали огнестрелно оръжие.

В Азия познавали барута / fourriverscharter.org

Тогава какво е осигурило успеха на Европа? На първо място, особената мотивация на европейските политически лидери, която ги подтиквала не просто да воюват, но и да харчат за тази цел огромни суми. Да, европейските монарси строили дворци, но дори гигантският Версайски дворец струвал на Луи XIV по-малко от 2% от доходите от данъци. Останалите средства отишли за войни. Той, както и други европейски крале, от малък знаел, че трябва да се сдобие със слава на бойното поле. При това войните почти с нищо не заплашвали управниците в Европа – дори и със загуба на престола в случай на поражение. На други места държавните лидери имали различна мотивация, която често довеждала до военна слабост. В Китай например императорите смятали за редно да поддържат данъците ниски и да се грижат за изхранването на народа, а не да се стремят към военна слава, с каквато били обсебени европейските крале.

Затова, и по редица други причини, неевропейските правителства не можели да догонят прогреса на Европа във военната сфера. Огромните военни разходи на европейските страни позволявали на военачалниците да купуват ново оръжие, да строят кораби, да експериментират с тактика, фортификация и доставки. В този процес те се учели от грешките си и усъвършенствали технологиите. А тъй като европейските страни не били големи и се намирали близо една до друга, им било лесно да си вземат поука от чуждия неуспех и да приемат чуждите успехи. Когато през 1628 г. шведският крал Густав Адолф става един от първите построили двупалубен боен кораб, този кораб почти веднага потънал. Но шведският флот и други европейски флотове бързо изяснили къде е грешката и през 18 век вече се научили да стоят кораби с няколко оръдейни палуби, който били не само по-устойчиви, но и по-маневрени и издръжливи на дълги плавания, отколкото корабите от 17-ти век.

Густав Адолф / wikimedia

Извън пределите на Европа политическите и военни условия не позволявали на военното дело – и особено на технологиите, свързани с барута, – да се развиват с такива огромни темпове. Например в същия този Китай имало много по-малко средства от данъци, които биха могли да се похарчат за армия или флот, отколкото у европейците. В края на 18 век данъците във Франция на човек от населението били 15 пъти повече от тези в Китай, а в Англия надвишавали китайските цели 40 пъти. В допълнение към това справедлива част от китайските военни разходи отивали не са нови вид войска, а за ездачи стрелци, които можели по-добре от мускетари да се опълчат на основния враг на Китай – номадите. Освен това Китай често се оказвал доминираща сила в Източна Азия, и страна, която малцина биха предизвикали. Съответно, тя нямала стимул да увеличава военните си разходи. В резултат на това барутът в Източна Азия се използвал много по-малко, отколкото в Европа.

Сред европейските държави нямало подобна доминираща сила. А след като европейците си спечелили лидерството в барутната технология, за китайците се оказало трудно да ги догонят – центърът на прогрес бил прекалено далече от тях.

През 19-ти век Европа продължавала да бъде лидер във военната сфера. Данъците се увеличавали, индустриализацията продължавала. В добавка към това зародените от Промишлената революция приложна наука и инженерен отрасъл дали на европейците възможност да усъвършенстват технологията не само с помощта на войната, но и с помощта на изследвания, като така се допълвало и развивало това, което европейците научили на бойното поле.

Към 1914 г. Европа не само достигнала глобално военно надмощие, но и започнала да получава гигантски доходи от данъци, които силните страни можели да харчат за войни. Във Франция и Германия реалните постъпления от данъци на глава от населението се увеличили поне 15 пъти за 18-ти и 19-ти век. Този огромен данъчен потенциал не може да се обясни с ръста на дохода на глава от населението, предизвикан от индустриализацията. По-скоро става въпрос за подобен технологичен напредък като в случая с барута – но в областта на данъчната технология, а не на военната. Плодовете от това обирали политическите лидери, които успешно се споразумявали с елита за ръста на данъчните постъпления и развивали армии и флотове с тези средства.

Вена през 1914 г. / bbc.com

Значението на тази способност за събиране на данъци не бива да се пренебрегва. Китай не можел да се сдобие с подобни данъчни доходи през 19-ти  век., а в страните от субекваториална Африка до ден днешен няма възможност за нормално събиране на данъци, което и им пречи да осигурят на гражданите си основни обществени блага, като сигурност.

Европа имала още едно преимущество: търговците ѝ активно използвали барута за завоевания, колонизация и военно-търговски експедиции. Макар и обикновено подобни експедиции да изисквали официално разрешение, властите често поощрявали авантюристите да търсят богатства в чужбина. С получаването на оръжие или наемането на опитни ветерани, които можели да обучат новаците, те също нямали проблеми. Към 17-ти век подобни частни експедиции създали гигантските търговски предприятия, които привличали на зараждащия се европейски капиталов пазар огромни средства за финансирането на чуждестранните авантюри. Например Нидерландската източноиндийска компания била не просто частен инструмент на холандската външна политика, но и първата компания, която е започнала да търгува със свои акции.

Корабостроителницата на Нидерландската източноиндийска компания / wikipedia

И накрая, последните различия между Европа и останалия свят са свързани с политическата ѝ история: От 221 х. пр. н .е. Китай основно е бил единна империя. Тази империя бързо успяла да създаде централизирана бюрокрация, която привличала местния елит на държавна служба и която ги задължавала да се грижат за оцеляването на държавата. Държавната служба помогнала за обединяването на империята и докато тази империя била силна и единна, останалите азиатски страни се страхували да я нападнат. Това означавало, че Китай нямал причини да си търси нови врагове или нови възможности.

Напротив, Западна Европа не познавала устойчиво единство от времето на Римската империя. Вместо това на територията ѝ векове наред са се сражавали отряди, предвождани от водачи, подобни на съвременните полеви командири. Постоянната война създавала победоносни военачалници, а също така пораждала коренна вражда между лидерите, която формирала устойчиви политически граници. Именно тази вражда – а не физиографията – не позволявала на никого дълго време да обедини Западна Европа в империя подобна на китайската. В дългосрочна перспектива в Западна Европа победили тези военачалници, които се научили да вземат високи данъци за войните си. В резултат на това Европа получила крале, които харчели огромни суми за военно дело и които нямали, по думите на Макиавели, „никакви други помисли, никакви грижи, никакво друго дело, освен войната“.

Без цялостната концентрация върху войната и невероятните способности за събиране на данъци европейските империи нямаше да ги има. Именно войните и данъците осигурили на Европа технологично лидерство. Те дали на европейците възможността да превземат и подчиняват местното население с не толкова мащабни средства. Без това европейците най-вероятно във всеки случай биха забогатели – и дори може би рано биха провели индустриализацията – но през 1914 г. едва ли щяха да управляват света.