100 години от смъртта на вечния Пейо Яворов

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Роденият на 14 януари 1878 година в град Чирпан символист влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1897 година, като първоначално става редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. По-късно в София Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от др Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков литературно списание, около което възниква т.н. кръг "Мисъл" - първото българско литературно обединение, свързано с може би най-значимите събития в българската културна история. По-късно Яворов работи като драматург на Народния театър, когато създава двете пиеси „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

При избухването на Балканската война  през 1912 г. поетът става доброволец в Македоно-одриското опълчение и оглавява партизанска чета №15, за което е награден с кръст „За храброст“. 

Името на Яворов се свързва с няколко бурни любовни истории: известно е неговото близко приятелство с Дора Габе, както и пламенната му любов към Мина Тодорова, на която посвещава най-красивите си стихове като „Благовещение“, „Вълшебница“ и „Две хубави очи“.  Жената, чиято любов се оказва фатална за поета е Лора Каравелова - дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912  година. Кореспонденцията между Яворов и Лора е прекрасен образец на българската епистоларна любовна литература, както и свидетелство за една бурна любов, белязана от много съмнения и страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато измъчваната от съмнения Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (предсмъртното писмо от един ред гласи: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Но изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от обвиненията, че той е убиецът на Лора, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

 

Някой от най-известните произведения на автора:

„В полите на Витоша“ „Хайдушки песни“ „Две хубави очи“  „Градушка“ „Ще бъдеш в бяло“ „Сенки“ „Вълшебница“ „Арменци“ „Маска“ „Песента на човека“ „На нивата“ „Калиопа“ „На Лора“ „Песен на песента ми“

 

С откриване на изложбата "Светът на Яворов" на 21 октомври в Експозиционната зала на Къща-музей "П.К.Яворов" в Чирпан започва програмата по повод на 100 години от трагичната смърт на поета. Това съобщиха на пресконференция Деляна Николова, изпълнителен директор на МИГ /Местна инициативна група/-Чирпан и Тодор Иванов, председател на Фондация "Яворов", организатори на честването.

В същия ден е насрочена премиера на книгата "Обречените" на потомката на поета Явора Стоилова. Фрагменти от нея ще прочете актьорът Христо Мутафчиев, в съпровод на пиано, изпълнен от проф. Атанас Куртев.

На 23 октомври музеят ще представи премиерата на книгата "Яворовата година на траура" и вестник "Яворов лист". Третата премиера, включена в честванията, е на 27 октомври. Доц. к.и.н. Милкана Бошнакова ще представи книгата си "Яворов и Македония". Програмата ще завърши на 29 октомври, когато е нарочена среща на тема "Борбите на българите в Македония" с участието на Вида Боева, дългогодишна сътрудничка на Ванче Михайлов и Панде Ефтимов, македонски интелектуалец и български патриот.

 

Песента на песента ми

 

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава -

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога -

аз всичко знам...

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

 

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:

къде не беше ти, къде не бях

подире ти и аз?

Зигзаги вред неуловими...

Къде от ревност не горях

и в летен зной, и в зимен мраз?

 

На труженик ли дрипав, гладно леден,

в прихлупената изба ти не бе -

и него ли, кажи, не лъга, беден,

за празник, въздух и небе?

В полето ли при селянина груби

не беше ти,

край него дни ли не изгуби,

сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -

посестрима хайдушка - и над гроб

ти сълзи ли не рони, великани

оплакваща наравно с жалък роб?

И пред развратница ли с просешка боязън

за поглед и усмивка не рида,

и пред невинността ли дума на съблазън

безсрамно ти не шепна,

        без срам остала навсегда!

 

И ето че се връщаш уморена,

изплашена, отвърната, сломена.

...Уста пиянски не едни

в устата ти рубинови се впиха.

Ръце нечисти през ония дни

разплитаха, заплитаха, мърсиха

коприната на твоята коса.

В кървавите на кръвник обятия

нима веднъж се ти превива?

Разврата ли не чух невинността ти да осмива,

и невинността да те обсипва

        с хули на проклятия?

 

И ето че се връщаш уморена,

наплашена, отвърната, сломена.

Надире не поглеждай - няма жив

на мъртъвците сред тълпата:

едни остаха там

безплътни през тишината

на спомена мъглив.

 

Разбойник същ, подире ти вървях

и питах аз:

        какво тя мрази и обича?

Безсилен в ревност, силен в злобата си бях

и мислех аз:

        какво я лъсти и увлича?

Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.

Претърсвах аз,

     претърсвах ги тогаз -

на миг пленените души.

 

Напразно търсих истина у тях,

създадена в лъжа и грях.

Напразно дирих и лъжата -

бог на вселената, душа в душата.

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безразлично,

там негде по средата

на истината и лъжата...

 

И ей ме днес: погледай връх е - самота.

И те се върна, моя красота!

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми - кивот,

където пепелта лежи

на всички истини-лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои - пещ

на живия вселенен плам,

на цялата вселена храм.

 

И ти се върна! - празник ден...

Ще дъхна аз и с кървав пламък

ще пламне тук дърво и камък.

Бъди при мен - бъди у мен...

сред кървав пламък и през дим,

сред задух нетърпим,

небето в твоя поглед

     дивно ще се отражава.

Душа за него ще копней!

Ти него гледай и ми пей

за хладния покой, за вечната забрава.

 

Сред пламъци и адски дим

ний двама с тебе ще горим,

красиви в мрачна грозота

и грозни в сяйна красота -

сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!