Не целта ни прави щастливи, а пътуването към нея

Текстът е публикуван в бр. 61 – „Променящите хора“, на сп. Business Global.


Проф. Десислава Бошнакова


ЩАСТИЕТО СЕ ПРЕВЪРНА в мантрата на нашето време. Всички се втурнахме да го гоним, а то сякаш от толкова преследвачи започна да тича все по-бързо и да ни се изплъзва. Всички – включително и аз – правим опити да го уловим, да го задържим, да му се насладим. Но невинаги успяваме. ПРОФ. Д-Р ДЕСИСЛАВА БОШНАКОВА

е преподавател по ПР в Нов български университет и ръководител на Департамент „Медии и комуникация“ на НБУ. Собственик e на агенция ROI Communication, която се занимава с консултиране, обучения и издаване на специализирана литература. Ревностен почитател на TED, куратор на TEDxNBU (2011 – 2016), куратор на TEDxSofia (2017 – до днес). Автор е на книгите „PRоговорки“, „Политическите комуникации в мрежата 2.0“, „Колективната мъдрост: Краудсорсинг)“ и „13 истории за W“. Активно работи за промяна в образованието. А от 2019 г. води подкаста „Бошлаф“, който има за цел да подсети хората да не спират да мислят.

Толкова много книги, обучения, приложения се позиционират като инструмента, който ще ни донесе щастие. Има един модел, който на мен ми дава яснота как да стигнем до него. Той е на Мартин Селигман, който е сред създателите на съвременната позитивна психология. Моделът се казва PERMA, заглавието е акроним от първите букви на съставящите го пет елемента:

- Positive Emotion (Положителни емоции)

- Engagement (Ангажираност)

- Relationships (Взаимоотношения)

- Meaning (Смисъл)

- Accomplishment (Постижения).

Предполагам, че и вие като мен в първия момент ще се запитате: Ако това са петте елемента на щастието, защо ние се съсредоточаваме основно върху първия и последния – положителните емоции и постиженията. Защо не говорим със същия плам за взаимоотношенията, за смисъла, за ангажираността? Според мен, защото всеки от тях изисква усилия, които при това трябва да полагаме непрекъснато. В някакъв момент вероятно осъзнаваме, че си струва всяко усилие в свят, който танцува в друг ритъм – на


„Бързо, лесно, вкусно“


А щастието няма как да е нито бързо, нито лесно, само може да е вкусно. Ако трябва да подредя по значимост тези пет елемента от модела на Мартин Селигман, ще започна със смисъла. Каквото и да притежаваме, каквото и да правим, ако не виждаме смисъл в действията си и в света като цяло, трудно ще ни се получи това с щастието. Ако обаче намерим смисъла, ще минем през всякакви препятствия, трудности и изкушения и с него ще се доближим до щастието си.

Ангажираността е много важната съставка на смисления живот, тя заменя пасивните удоволствия с активно съзидание. Времето спира, напрежението се стопява, а ние изпитваме дълбоко удовлетворение от това да сме напълно слети с действията, които извършваме. Когато сме ангажирани, сме най-близо до щастието. И сме напълно в състояние да създадем и поддържаме смислени взаимоотношения.


Външното измерение на щастието –


това, което можем да покажем и в социалните мрежи са постиженията и позитивните емоции. Два от елементите, които са следствие на другите три. 

Накъде и как вървим, колко далече искаме да стигнем, зависи много от целта, която си поставяме. Има хора, чиято цел е да станат изпълнителни директори. Няма лошо. Но най-важният въпрос е „Защо“? Защо искам да бъда изпълнителен директор? Какво искам да постигна? Какво искам да създам? Какво искам да променя? Тези въпроси ни показват посоката. И когато си ги задаваме, често изведнъж може да се окаже, че изобщо не искаме да ставаме изпълнителни директори, а искаме да бъдем учители например. Но не защото има дълга лятна ваканция, а защото вярваме, че можем да събудим любов към знанието и ученето у децата. И когато това се случи, със сигурност ще имаме много положителни емоции от постиженията на своите ученици, ще се чувстваме истински ангажирани в работата си. Когато целта е едновременно постижима и без крайна точка, тя е много ценна. Няма как да постигнем веднъж завинаги целта си да бъдем добри учители, но можем всеки ден да работим за това. Мога цял живот да вървя по този път и накрая, ако добре съм си свършила работата, моите ученици да ми кажат: „Вие сте моят любим учител, Вие ми дадохте много“.

Но представата за безкрайната цел някак ни обезкуражава. Това няма да е така, ако направим пътя към нея изпълнен с постижения.

В този забързан и прекалено шумен свят често започнахме да бъркаме целта със задачите. Приемаме малките задачи за цел. Но те не са.


Малките задачи носят малка удовлетвореност

Ще си купим най-новата кола, добре, но тя е такава само докато излезе от шоурума. Това ли е целта? Или да видим нови места, да бъдем с близките си хора, да преживеем с тях незабравими моменти. Често се губим в различни задачи, които не са свързани с целта. А няма как да са свързани с целта, когато нямаме цел.

И понеже обичам данните, ще подкрепя думите си с числа, които ясно показват, че ние с вас живеем в „най-доброто време в човешката история“. Данните на глобалната платформа Our World in Data регистрират невероятния прогрес:

- Средната продължителност на живота се е увеличила от 32 години през 1900 г. до 73,5 през 2025 г.

- Глобалната детска смъртност е спаднала с 25% в началото на 70-те години на миналия век.

- През 1970 г. в крайна бедност живеят около 60% от хората (приблизително 2,2 милиарда души). Днес са 10,1%, или 800 милиона души.

- Глобалният процент на грамотност в момента е 87% в сравнение с 12% през 1820 г.

Има истинско море от данни, които потвърждават, че ние днес живеем много по-добре от всички преди нас. Защо тогава се чувстваме толкова нещастни? Гневът, стресът, тъгата, физическата болка и тревогата достигат нов глобален пик. Има няколко психологически и социални феномена, които обясняват това.

- Липсата на големи лични битки и постижения. Мозъкът ни е настроен да търси проблеми и когато ги няма, се фиксираме върху тривиални неща като например как да размразим малините или как да се справим с шума от прахосмукачката.

- Капанът на сравненията ни е хванал здраво и мерим живота си, сравнявайки се с най-богатите хора в света, а не с хората в по-лоша ситуация от нас или с живелите в миналото.

- Бързо свикваме с новите придобивки и подобренията. Тази наша психологическа склонност прави щастието от всяка придобивка кратко и започваме да мислим за следващата. Така никога не сме напълно доволни от това, което имаме.

- Проблемът вече не е в недостига, а в излишъка.


Животът ни е пълен с шум, скролване, консумация и вредна храна

Отдалечаваме се от смисъла. Колкото повече надхвърляме базовите си нужди за оцеляване, толкова повече се отдалечаваме от нещата, които ни носят истинско удовлетворение – работа, спокойствие, взаимоотношения, кауза, стабилност.

Парадоксът е, че колкото повече имаме, толкова по-малко имаме от най-важното – от щастието, към което така стремглаво се стремим. Обикновено сложните проблеми имат прости решения, но ние не ги виждаме. 

Едно от възможните решения е всеки да намери своя път (смисъл), да върви по този път (ангажираност), да цени хората около себе си (взаимоотношения), да осъществява целите си (постижения), за да има положителни емоции. И само ние можем да си дадем ясна сметка, че пътуването към голямата цел е това, което ни прави щастливи.

И в края ще ви разкажа една история на предприемача Лук Нараян: той анализирал 2000 некролога от New York Times, публикувани в рамките на 20 месеца. Някак неочаквано, но от некролозите той стигал до нова дефиниция за успех. Независимо дали става дума за изобретатели, учители, художници, или домакини, общият знаменател за един добре изживян живот е положителното въздействие, което те са имали върху другите хора. Ето какво казва Лук Нараян: „Ако искаме да живеем смислено, трябва да си зададем въпроса „На кого помогнах?“ вместо „Какво постигнах?“. Заглавието на живота ни трябва да съдържа глагола „помагам“.

Напълно съм съгласна.