Двама се карат, третият се прицели

Текстът е публикуван в бр. 31 на сп. Business Global.

Автор:Венелин Л. Стойчев*

Политическите коалиции, които ще заемат първите две места на предстоящите извънредни парламентарни избори, са ясни, освен ако някоя от тях не допусне някаква много груба грешка (от ранга на компромата на Петър Стоянов срещу Богомил Бонев, издигането на Цецка Цачева за президент или пък номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС). Ясно е също, че която и от двете коалиции да е на първо място, няма да е в състояние да управлява самостоятелно. И докато ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС изглеждат обсебени от фикс идеята да се атакуват взаимно, вместо да представят задълбочено на гражданите идеите си за публични политики, все повече се покачва тежестта на третия в следващия парламент. 

До момента социологическите проучвания регистрират, че трети ще бъде ДПС, но БСП демонстрира извънредна мобилизация за тези избори. Възможно ли е третото място да спечели партия „Възраждане”? 

Още от средата на миналата година лидерът на ПП „Възраждане” твърди, че се готви за самостоятелно управление. Тази цел на партията се възпроизвежда и в настоящата предизборна кампания. Но дали партия „Възраждане” е просто поредната свирка, в която десетината процента гласуващи крайни български националисти намират къде да изпуснат парата, или „Възраждане” действително има потенциал да се превърне в системен политически играч и да управлява самостоятелно? 

От една страна, ГЕРБ и на тези избори преднамерено води крайно негативна предизборна кампания, която да отврати масовия гласоподавател от изборите и политиката, за да се увеличи относителната тежест на контролирания вот. Политиците от коалиция ПП-ДБ игнорират партия „Възраждане” най-вероятно защото не искат да легитимират радикален политически субект, който те възприемат като прокси на руските интереси за дестабилизация на ЕС чрез помпане на националистически настроения и подклаждане на конфликти чрез сепаратистки или пък териториални претенции (според официалния сайт на „Възраждане” партията работи за обединение на българската и македонската държавна формация в една обща държава). ДПС нееднократно са демонстрирали, че могат да влияят върху резултатите на други политически субекти, а движението има интерес от по-висок резултат на „Възраждане” на тези парламентарни избори най-малкото поради две причини: 1) така ще мобилизира електората си за важните за партията местни избори през есента; 2) ще вдигне залога на контролирания вот и ще изкара въздуха на играчите, които не разполагат с ресурси за влияние както старите партии, обградили се с „обръчи от фирми” и сраснали се с административния апарат на държавата. Ако за БСП в сегашното ѝ, формирано от Нинова безличие има политическа партия, с която ценностно да се родее, това е „Възраждане” – от т. нар. „традиционно семейство” и домашното насилие, през позицията за войната в Украйна, до представата за училищно образование. Но опитите на Нинова чрез крайно консервативна реторика да привлече към БСП избирателите на националистите, постигат точно обратния ефект – перспективните политици, които споделят ценностите на прогресивната модерна европейска левица, вече не се припознават в БСП (индикативно е отношението на ръководството на БСП не само към Явор Божанков, но и към Крум Зарков), а официализацията на крайния неоконсерватизъм от Нинова вдигна бариерите между национализма и популизма и така по-скоро гласоподаватели на БСП се вляха в редиците на националистите, отколкото обратното. Всички тези предизборни стратегии наливат вода в мелницата на „Възраждане”. 

Практики на всекидневието срещу ценности

От друга страна, провалът на българския политически елит да конвертира членството на страната в ЕС в потенциал за обществено развитие разтвори огромна пропаст между декларираните политически идеологически пристрастия и всекидневния опит. Това означава, че практиките на всекидневното възпроизводство на микрониво (как си решаваме проблемите от търсенето на шпилки с нестандартен размер, през записването на час за зъболекар, до отношенията с колегите по време на кафе паузата) влизат в остър, но обикновено неосъзнат конфликт с ценностите, които вярваме, че изповядваме на макрониво (разбиране за световен ред, история, политика). Тези конфликти блокират възможността за личностен интегритет, генерират усилваща се тревожност, която се разрежда в три основни типа реакции на съзнанието: 1) циклична представа за времето (а не векторна, каквато е характерна за модерните общества) – „всичко ще се оправи от само себе си, не е необходимо да преследваме съзнателно цели”; 2) копнеж по авторитети (а не вяра в собствените сили на разума) – хора, на които да вярваме, а да не ни товарят с отговорности; 3) жажда да се върнем на топло в утробата на общността, а не да се индивидуализираме преднамерено, защото общността ни освобождава от морална отговорност, там всичко е обозримо и най-лесно се провеждат референдуми, защото азът се разтваря в ние и всички сме заедно и еднакви. Партия „Възраждане” очевидно е политическа партия, която приласкава избирателите с послания, които резонират и с трите актуални копнежа на (под)съзнанието на масовия гласоподавател днес у нас. 

Безпрецедентна безпрецедентност

На трето място, партия „Възраждане” се опитва да се позиционира в българското политическо пространство, разчитайки на подход, който немският социолог Теодор Адорно наричаше „безпрецедентна безпрецедентност”. Става дума за усилието да покажеш всички преди теб като еднопорядкови, спрямо които ти си принципно различен. Това поведение е вътрешно присъщо на модното съзнание, станало е рутина за малко по-рефлексивните рекламисти на продукти за ширпотреба, а напоследък изкуственият интелект доказва, че лесно подлежи на алгоритмизиране. Проблемът е, че модата е „обречена да бъде застигната и обезличена от вълната на последвалия я стил” (по Юрген Хабермас). Когато модерното съзнание бъде подменено под масата от модно съзнание в сферата на политиката, особено в общества, при които има дефицит на модернизация, която през всекидневния опит да стабилизира демократичните институции, тогава се наблюдават мощни приливи и отливи при избирателната активност. 

И така стигаме до въпроса що за политическа партия е „Възраждане”? Развитието на вътрешните пазари, разширяването на избирателните права, овластяването на уязвими групи и т. н. променят съществено през втората половина на ХХ век политическите партии, които вече не представляват интересите само на конкретни най-значими социални групи, а се превръщат в catch-all партии – политически субекти, които се стремят да привлекат гласоподаватели от всички социални групи и затова разработват послания към всяка една от тях. Но това налага професионализация на партийния живот и изграждане на такива партийни организационни структури, които непрекъснато да конвертират актуалните социални приоритети на гражданите в публични политики. 

С всички реквизити на популизма

Тази логика на партийното възпроизводство захранва и възникването на популистките партии, които се фокусират върху разделението на „управляващ елит” и „широките народни маси”, а у нас „Възраждане” стриктно възпроизвежда като по учебник всички реквизити на политическия популизъм (не го казвам оценъчно, а като констатация, защото и партията на Зеленски възникна като класическа популистка партия, а от една структуралистка перспектива популизмът изпълнява важни функции в съвременната политика, повдигайки в дневния ред на обществото важни, но пренебрегвани теми). 

Проблемът е, че при модерната политика партиите се стремят към представителство, за да участват във формулирането на правилата за общественото възпроизводство. При обществата с изостанала модернизация е обратното – достъпът до участие в преразпределението на публични ресурси вторично стабилизира политическите партии, изгражда „обръчи”, олигарси, кръгове, контролиран вот и т. н. Така партиите стават картелни, клиентелистки или лидерски, политика става мръсна дума, а популизмът намира благоприятна почва за развитие (показателно е, че тези дефицити на реалността се отразяват и върху езика ни – ние все още нямаме думи, с които да различаваме politics, polity, policy). 

В този социален контекст „Възраждане” може да стане трета политическа сила, но никога няма да може да управлява. Ако класическа партия има кмет, общински съветници, министри, зам.-министри и т.н., тя би разширила своето влияние и власт. Ако това обаче се случи с популистка партия, подкрепата за нея бързо се спаружва (най-пресният пример е ИТН, които бяха застигнати, залети и потопени от вълната, която сами създадоха), защото се оголва пропастта между „безпрецедентната безпрецедентонст” на модното съзнание и отговорността, която изисква модернизацията, разбирана не като закупуване на някакви технологични джаджи, а като изграждане на макросоциалните предпоставки за самопораждащо се и самоподдържащо се обществено развитие. 

Докато всички се карат, обществото не печели.

*Венелин Л. Стойчев е доктор по социология, специализирал е в Италия, Германия, САЩ, Обединеното кралство и др. Интересите му са в областта на обществената модернизация, публичните политики и социалните реформи. Асистент в секция „Публични политики и социални промени“ в Института по философия и социология към БАН. 

Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!