Треньор на годината

Събрах отбора пред шкафчетата, направих комплимент за татуировката на един, деликатна забележка за биреното коремче – на друг, похвала за прическата – на трети. Момчета, казах, мачът е последният в групата, от него ни зависи всичко – на мен – треньорството, на вас – нищо, но ще се постарая да ви разкажа играта, ако не играете като хората и ме издъните, така че – стягаме се и ги бием, така както немец не ги е бил!

Тренер, вика вратарят, ама тия са си немци!

Какви немци, сопнах му се, половината са гастарбайтери, другата – поляци, има и един черничък ариец даже, я не се втелявайте, ами дайте да ги бием!
Гледам ги, пристъпват от крак на крак. К‘во има, питах ги, те ме гледат кирливо. Знам ги какво гледат – шкафчето зад мен. Всички знаят какво има вътре.
– Добре, момчета – казах, – само за морален стимул и допинг неуловим ще ви покажа долапа – обаче ще ги биете!

Отворих, показах. Гледам – туткат се нещо.

Тренер, вика лявото крило, ако може по-подробно стимулиране, няма да е зле.
Извадих каквото трябва, показах му го – ей това е за теб, казах, ако вдигнеш хубаво за глава на колегата.

– Много смачкан тоя плик – казва. – По-смачкан не намери ли? Ще ме е срам да се прибера вкъщи с него!
Левак такъв, казвам му, ти виж какво има вътре в плика, това ще зарадва всички вкъщи, а той ми отвръща, че не е луд да носи вкъщи това, дето е в плика, или поне не всичкото. За тоя плик, казва, едно полувреме ще повдигам малко, пък после ще получа разтежение и ще се сменяме.

Алчно младо поколение!

– Тренер, казва десният бек, зарежи го тоя, той само взема пари, а не върши работа, дай да си видя стимула, и да ги почваме.

Показвам му стимула, той го поогледа и заявява, аз за тоя стимул най-много да не си вкарам автогол, да знаеш. За друго изобщо не ме търсете по терена.
Синове майчини, ядосах се, ние тук ще играем ли, или ще се пазарим, а те ми отвърнаха, че навън вали, теренът е кален, а те искат като в рекламата да си стоят на топличко и да похапват добре, защото си имат скъпи салфетки.

Тук съвсем ме изнервиха, защото съдията вече тропаше по вратата на съблекалнята да пита какво става, ще ги почваме ли, или да казва на публиката да се разотива, затова бръкнах в най-дълбокото и извадих най-пълния плик. Ето, казах, това, скъпи наш нападателю, острие мило наше, златна родна главица, вълшебна левачка и почти Божия лява ръка, как хубаво ги вкарваш само, ония отсреща изобщо не могат да се сетят откъде им е дошло, дръж, поне ти да си доволен, се надявам.
Дългучът със златната главица пое гнусливо плика, погледна и попита:

– Ти мен за социолог ли ме мислиш?

Не разбрах.

– По-дребни нямаше ли?

Тук съвсем ме ядосаха.

– Вижте какво – викнах, – ако много знаете, ще взема да пусна резервите и пак ще ги бия – щото да не мислите, че само вас стимулирам, и съдиите са хора, а и немецът е човек, и той бира иска да пие, така че ако ще да лежите по терена, мачът ще свърши два на един за нас със случаен гол в продълженията и всички ще са доволни!
Така се играе тази игра – твърдо и принципно, почтено се плаща и почтено се получава насреща.
И така се става треньор на годината.
И то няколко пъти поред!

Текстът е публикуван в брой 26 /2018 г. на списание "Икономист" от 29 юни, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.