Три нива на приоритети в дневния ред на България

Текстът е публикуван в бр. 7 на сп. Business Global.

Автор: Стефан Попов*

Много висока е вероятността в следващите години България да не излъчи решаващо мнозинство в парламента, изборите да се провеждат на 1 – 2 години, а и по-често. Тази ситуация не е никак лоша. Нито е непременно добра, но на първо място не е и лоша. Разграждането на 12 години доминация на ГЕРБ, с явно или скрито съдействие на ДПС, няма как да стане изведнъж. Двете партии са проникнали не само в цялата институционална мрежа, но главно поради театралния талант на Бойко Борисов успяха да изградят масово усещане, че управлението им се полага неопределено дълго. Периодът на неопределеност поставя дилемата дали страната да се върне към стила политика, започнал да се налага след 2001 г., или да търси алтернативен път. Не мисля, че по-съществена политическа дилема е имало от Беров и Виденов насам.

Служебният кабинет представя една алтернативна посока. Без писани програми, без стратегии, планове, декларации и пр. Просто онова, което трябва да се прави, за да  бъде изведена страната към по-нормално развитие, е така очевидно, че специален план засега не е нужен. Същевременно направеното досега за два-три месеца е инструкция занапред. Не се сещам за основания за критика към него, освен закъснелите ваксинации, за които не бе направена нужната кампания, и мълчанието по отношение на Русия и нейната агресивна политика към България, като се почне от енергетика и се свърши с реакциите по повод гимнастичките на Олимпийските игри. Но извън тези слабости всичко съществено се прави или е започнато да се прави в съгласие с очакванията на прогресивното гражданство, което не иска да търпи повече синдром на пленената държава. Ако България продължи по този път на разчистване и го допълни с по-сериозни дългосрочни реформи, промяната може да се окаже необратима независимо от липсата на ясни мнозинства.

Към лятото на 2021-ва България има много неща, които трябва да свърши или да започне ускорено да прави. Но с такава заявка политики не се изпълняват ефективно, тъй като всичко се прави във времеви рамки, които не допускат правене на всичко едновременно. Затова говорим за определяне на приоритети. Те се разделят доста ясно – тоест не условно и по нечие желание – на три нива.

Прочистване и стабилизация на институциите

Над всички приоритети на служебното правителство, от политическа гледна точка свръхприоритет, е прочистването и стабилизацията на институционалната система на България. Тази свръхзадача се изпълнява решително в момента. Тя включва няколко измерения и вериги от действия. На първо място, е необходимо кадрово откъсване на номенклатурата на ГЕРБ в институциите по всички направления и равнища. Това се прави доста добре, при това се започна от най-съществените неща – промяната в Българската банка за развитие, в Държавната консолидационна компания, в редица гигантски държавни дружества, които цяло десетилетие са работили като дренажни инсталации за публичните финанси. На второ място, необходимо е дълбоката ревизия на институциите да продължи и да се задълбочи. Тя ще се простре далеч отвъд въпросите за ББР, ДКК, „Автомагистрали“ ЕАД и други дружества. Крайно необходимо е тези масирани действия по смяна на ГЕРБ-служители на високи нива и изменения в структурата на дружествата и правилата им (както стана с ББР и промяната в обема и насоката на кредитите) да получат много силна публичност. Това е безпрецедентен одит на самата държава, какъвто никаква Европейска комисия и нейните хилави годишни доклади не може да произведе.

Реформа в сектора за сигурност и в съдебната власт

На второ място, служебното правителство в сътрудничество с Народното събрание и реформаторските сили може да започне реформа в институциите на съдебната власт. Тук думата има парламентът, но ефективността изисква решителни и видими в публичната сфера съвместни усилия. Това става ясно и от акцията на министър Янаки Стоилов за отстраняване на главния прокурор, която може да бъде разширена в различни посоки. При добра координация може да се свърши много и да се направят съществени необратими промени. Примерът за действия е даден, а при действащ парламент с широка нагласа за реформи за три-четири месеца може да се направи невъобразимо много.

А основните неща в зоната на институциите на сигурността са ясни, обсъждани и дори публично добре известни.

Парламентът трябва да закрие Специализирания наказателен съд. Тази институция може да се приеме като експеримент. Тя работи едно десетилетие и не може да се похвали със забележителна ефективност. По ред казуси създаде и масово убеждение, че не е нормален орган за противодействие на корупционните процеси в големите мащаби на институционална и политическа корупция. Разкритията на служебното правителство показват ясно нейната, меко казано, безсмисленост. Спецпрокуратурата към Съда се прицелва не там, където трябва, а едно правителство, при това служебно, за два месеца свършва работа, с каквато тази странна институция не може да се похвали за десет години. Нещо повече, сравнението между правителството и Съда показва, че има дефект в самия профил на спецсъда. Той е трябвало да се насочи съвсем другаде, а не го е правил, водил е несвойствена за такава структура политика (подобни спецструктури са редки по света, но ги има в Италия, Великобритания за десет години, Испания и др.). В крайна сметка спецсъдът и спецпрокуратурата към него се оказаха инструмент в ръцете на ГЕРБ – ДПС – Пеевски и т.н. за атака и превземане на едри бизнеси.

Парламентът по-нататък трябва да ликвидира напълно или да реформира основно КПКОНПИ. Структурата работи също цяло десетилетие, също избирателно и несъмнено в пряка политическа обвързаност с управлението на ГЕРБ. Самата т. нар „публична конфискация“ е доста съмнителна правна конструкция. При нея отнемането на имущество се отделя от наказателния процес и се осъществява единствено при констатация за разлика между имущество и доходи. След съответните запори лицата, частни или фирми, спрямо които е предприета акцията, доказват своите доходи. Така тежестта на доказателството се премества и понеже процедурата е публична, презумпцията за невиновност се заобикаля. Подобни конструкции са характерно американски, въвеждани са в САЩ през 1980-те години с цел достигане до върха на наркокартели или локални мафиотски кланове. Те следват примера и основанията на Нюрнбергския процес – целта е да включиш „веригата на командване“ и да стигнеш лидерите. Но подобни инициативи предполагат конкретен проблем, различие на престъпност от държава и тясна ниша на прилагане, силен фокус. В криминализирана страна като България подобна институция не само не решава, но засилва корупционните проблеми.

След ампутиране на тези два злокачествени израстъка в съдебната система следва да се направи много дълбок преглед на ДАНС, чийто мандат е много широк, а самата организационна структура еклектична, с натрупани без ясни основания различни функции. Разбира се, трябва да се направи всичко възможно да се укротят и поставят в клетка всякакви средства за специализирани разследвания и разузнаване, особено злокобните масови произволи с подслушвания.

Най-същественият проблем, преди всички други в този ред приоритети, остава съдебната власт. Тук има прочутата пречка, вдигната от Конституционния съд през 2003 г., която предвижда нелепата процедура с Великото народно събрание за реформирането ѝ. Тази архаика блокира конституционния процес, отклонява България от модерния модел за държава и е крачка назад от идеята за светска държавност, в която институциите са обект на постоянен анализ, оценка и усъвършенстване. Мисля, че Конституционният съд трябва да коригира решението от 2003 г., но дали ще го направи, е трудно да се предвиди. Самата прокуратура не трябва да е в съдебната власт, но само в смисъл, че не трябва да се смесва политически, институционално и дори административно и финансово със съда. Съществен тук е функционалният въпрос – как да се избира, отчита, освобождава, и главно как да се контролира главният прокурор. Следва дългосрочна реформа на самата прокуратура, но това не е непосредствена задача.

Ваксините са като коланите в автомобилите

Трети ред приоритети засягат области като енергетика, здравеопазване, образование и пр. Не може да се чакат резултати от първите две нива, резюмирани по-горе, за да се върши нужното в този трети кръг. На първо място, необходими са спешни мерки за вдигане на броя на ваксинациите, масирана кампания срещу антиваксерските нагласи. Ваксините са аналогични на коланите в автомобилите, за които никой не повдига въпроси за нарушени права. По този начин, макар по-меко и диференцирано, може да се подхожда и към ваксинациите. 

От непосредствения проблем с ваксините трябва обаче да се премине към дълбоко преустройство на здравната система, широко дискутирано, не прибързано, но да започне. Това, което се разкрива, че става там и което гражданите изпитват на гърба си, не може да се толерира.

Окончателно затваряне на проекта „Белене“

В областта на финанси, енергетика, икономика има необходимост от спешни действия, които са ясни на всички експерти. Ясно е, че България трябва да си изясни въпросите за енергетиката по рационален начин и да вземе решения за „Белене“ (окончателно и необратимо затваряне на проекта), за въглищните централи, за трансформацията на енергетиката си върху съвременни подходи, които засега са обект на дискусия само между експерти, а затова и с неясна подкрепа за бъдеща политика. Икономиката се нуждае от ангажимент с малкия и средния бизнес, които са били  небрежно игнорирани, дори престъпно пренебрегвани досега (както стана ясно в забележителния казус с ББР). Могат да се споменат и области като образование, но там става дума за дългосрочни политики.

Така описаното портфолио с три нива съвсем не е особено сложно, нито е въпрос за цяла епоха напред. Промените са започнати със забележителни бързи резултати и могат да продължат и да се задълбочат.

Преди всичко останало обаче нужна е санитарна акция в самата институционална структура и особено в нейния фундамент – институциите на сигурността, наказателното правосъдие, съдебната власт. Държавата разчита на тях за справяне с корупционната тежест в други сектори. В този смисъл те са носители на системен риск, т.е. риск, който се простира над всичко останало, държавно и обществено.
----------
*Стефан Попов е доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк, и доктор на науките от СУ „Св. Климент Охридски“. Професор по философия в Нов български университет. Сред книгите му са „Декарт и математизацията на света“, „Атлантис: Дезинтеграция на политическите тела“, NATO’s Global Mission in the 21st Century. Последната му книга е „Животът на кухите фрази: Критика на политически метафори“.