Един различен архитект

Текстът е публикуван в бр. 5 на сп. Business Global

Защо България?

Как изглеждаме през очите на хора, израснали в друга среда, които развиват бизнес в България? В новата поредица на BGlobal ви даваме този поглед към нас като общество и като бизнес, а преценката оставяме на вас.

В югозападната част на София, почти на края на бумтящия от ново строителство столичен квартал „Манастирски ливади“ се издига бизнес центърът „Вертиго“. Със своите остри ъгли и наклонени повърхности на стъклената синьо-зелена фасада 17-етажната сграда наподобява шлифован изумруд. Погледната по протежение на булевард „България“, ръбатата постройка сякаш се слива със зелената стена на Витоша. Формите се пренасят и в интериора, където още от фоайето острите ъгли и гладките повърхности създават екстравагантна атмосфера. А ако вечер карате по Околовръстното шосе, сградата ще привлече вниманието ви и с променящото цветовете си контурно осветление. 

На фона на традиционните офис сгради – високи кули, „Вертиго“ изглежда нестандартно. Такъв е и нейният създател, италианският архитект Раймондо Флакомио. Той идва в България преди 28 години, както сам казва, „по любов“, и буквално се заселва тук. Въпреки че студиото му е в София, той сам се титулува като „селянин“ – живее във Владая. Първата му съпруга е българка, запознават се в Будапеща, тук се раждат двете му дъщери. В средата на 90-те години на миналия век завършилият архитектура в Университета във Венеция италианец започва първата си работа като мениджър на фабрика за мебели в Илиянци, създадена от негов сънародник. След две години, през 1997 г., основава архитектурното си студио „Панидея“ и 

през годините 
проектира десетки сгради 

– офисни, търговски, производствени, малки хотели, вилни селища и частни къщи, интериори на домове и болници. През 2004 г. „Панидея“ заедно със световноизвестния архитект Марио Бота участва в конкурса за реконструкция на новата сграда на Народното събрание (т.нар. Партиен дом). Проектът не спечели с мотива, че е твърде скъп и е излязъл от рамките на изискванията. Но най-вероятно предлаганата радикална промяна на фасадата на неокласическата сграда, заменяща масивните колони и „кулата с (без) петолъчката“ с каскада от стъкло и зеленина, да се е сторила твърде революционна на журито.

Както и да е, Раймондо Флакомио стои тук и неговите творения намират мястото си в строителната джунгла, която се развива след прехода в София и на другите места, обект на сериозен инвеститорски интерес. Офисът му е точно срещу „Вертиго“, но от другата страна на бул. „България“, в малка кооперация. Веднага го питам кои са сградите тук, които му харесват и кои – не, но той отклонява въпроса с мнението си, че като чужденец няма право да дава оценка за това какво е хубаво и какво не. 

Дори след 28 години, прекарани в България, Флакомио продължава да се чувства като „на гости“. „Не съм роден тук, моите гледни точки са малко различни – и в добро, и в лошо. 

Културният контекст 
е различен

Затова се чувствам не съвсем на място. Но да си на гости, не е лошо – все пак имаш право по малко да критикуваш“, усмихва се италианецът.  

Виждам ирония в това архитектът на сгради като „Вертиго“ и „Овердрайв“ (автоцентър, сякаш роден от двигателния отсек на суперавтомобил) да твори в „Манастирски ливади“, един район, който е нарицателно за хаотичното и безредно строителство, където всяка нова кооперация е различна от другите, заградени с бетонни стени миникварталчета са обградени от масивни сгради и рушащи се някога крайградски къщи, улиците са удивително криви и неравни, а тротоарите – фикция. Флакомио гледа философски на нещата и думите му звучат успокоително: „Такъв ни е контекстът. Всеки контекст произвежда, каквото може. Нали така? Контекстът означава и човекът като част от него, най-малката част. Всеки произвежда, каквото разбира и каквото може“, повтаря той. 

Натискът на инвеститорите за повече РЗП, отколкото архитектурна стойност, е разбираем. Но Флакомио смята, че само когато има постоянен диалог между архитекта и строителя, може да се получи нещо. „Ако и двете страни или една от тях не целят стойност, ще стане строителство, няма да стане архитектура. Ама така е по цял свят, не само в България. Къде ли не са строили какви ли не щуротии след Втората световна война. Градоустройствени грешки и какво ли още не“, казва той.

Естествено, че за един италианец, родом от малкото китно градче Гориция, половината от което е в Словения, София не е най-хубавото място в света. Но Раймондо Флакомио отбелязва, че градът има характеристики, които го правят възможен за живеене. „Мащабът на София е достатъчен. 

Вижда се зеленото, 
трафикът не е чак 
толкова голям“, 

казва той. Според него хората се оплакват от градоустройствените нередности малко повече, отколкото е необходимо, вместо да видят положителното. „Има градове, които са в много по-трагично положение. Има и такива, които са по-добре. Вярно, трябва да се целим към по-добро, но трябва да се дава и добра оценка на това, което имаш – това ще ти даде добра енергия да искаш още. Не само да кажеш колко е зле ситуацията и просто е така. Позитивна енергия идва и ако гледаш позитивно и на грешките, нали така?“ 

Както повечето чужденци, заселили се в България, и той гледа много по-оптимистично на нещата, отколкото българите, които сме известни с песимизма си, обичаме да се оплакваме и различни класации ни определят като най-недоволната от качеството си на живот, сиреч, „нещастна“ нация. „Трябва да се опитваме някакво малко щастие да го разпределим малко повече. Като че ли това е най-голямото хоби на хората, да се оплакваш. Колко най-добре се оплакваш… Защо?“, чуди се италианецът.

В тази логика на мисли за Флакомио не е правилно да се определя, че една сграда е хубава или грозна, понеже няма универсален измерител за това. Когато говорим за архитектура и за изкуство, той заменя думите „красиво, хубаво“ с „интересно, различно“.

„Ако една сграда дава някаква емоция – някой казва: Ей, любопитно е; друг иска да се качи на последния етаж и да види гледката от горе; трети – да провери как се чувства вътре, означава, че има някаква архитектура. Може даже да не ти харесва, но да е интересна“, обяснява италианецът. Но различни хора – различни емоции. „Няма емоция, която за всеки е една и съща. На някой може мутробарок да му даде емоция, на друг – по-съвременното, на трети – по-стара, ремонтирана сграда. Най-важното е да има емоция“, категоричен е архитектът.

Без съмнение архитектурата има значение за живота – Флакомио я смята за един много сериозен инструмент, нещо като „постоянен даскал“, който непрекъснато обучава хората. „Защото 

сградата е инструмент, който ти помага 
да живееш 

и да се чувстваш по определен начин. Може да помага или да пречи на живота с емоцията, която дава на човека, който я гледа, минава пред нея или живее в нея.“ 

София не е град, който да впечатлява света със своите архитектурни постижения. Масовото панелно и ЕПК строителство и сградите на властта от времето на развитото социалистическо общество са украсени с кръпки на саниране, гроздове от климатици, усвоявания и достроявания от всякакъв характер. А щедрият към строителните предприемачи общ устройствен план доведе до появата на „небостъргачи“ на изненадващо неподходящи места.

Флакомио не отрича, че от началото на прехода у нас има много повече строежи, отколкото архитектура, но обръща внимание, че все повече инвеститори и строители търсят архитекти, които да правят по-интересни сгради, такива, с които обществото да влиза в диалог. „Една сграда не е само един отговор. Това е една отворена книга, която трябва да се опитва да осъществява дългосрочен диалог с обитателите – вътрешни и външни. При някои сгради има такова търсене на връзка, на диалог. Има и инвеститори, които всеки път се опитват да отворят нова книга със своя пореден проект. Браво на такива, те го правят и защото търсят и клиенти, които искат да е по-различно. Слава богу.“ 

Италианецът обръща внимание как почти по цялото протежение на булевард „България“ се виждат интересни сгради, които „ни карат да даваме отговор или да не отговаряме на тях“. Още примери – емблематични сгради на „Цариградско шосе“ като „Капитал Форт“, „Бенчмарк бизнес център“ (ски шанцата, шапката) и „Елипс център“ (наклонената кула) са нещо като Източната порта на София. Нещо повече, самият факт, че им се дават нарицателни имена, дори повече от едно, означава, че за добро или лошо те са влезли в битието на хората. Има и други интересни сгради – като „Ред епъл“ на ъгъла на Южния парк, където се пресичат бул. „Петко Тодоров“ и ул. „Бяла черква“, или „Урбано модуло“ на бул. „Ал. Стамболийски“.

Флакомио е категоричен, че трябва да има повече предприемачи, които наистина да искат да оставят нещо след себе си. А какво по-добро за бъдещите поколения от една сграда с архитектурна стойност? „Да имат гордост, да оставят не само една пачка пари в банката, а нещо, което са направили и стои интересно“, казва той.

Един от последните му проекти е възстановяването на построените през 20-те години на миналия век Тютюневи складове на Димитър Кудоглу (1862 – 1940) в Пловдив. „Този човек е направил много пари от търговия с тютюн от Истанбул до Германия. Той е казал: моите тютюневи складове ще ги направя да изглеждат като дворец – с орнаменти, корнизи, пропорции и мащаб. И в момента ние не правим нищо друго, освен да върнем на града градската фасада. Колко хора правят сградите така, че да оставят нещо след себе си за другата генерация?“, пита той.

Но както във всяка професия и при строителите е така – 
малцина искат да рискуват 

да правят нещо различно, защото не знаят дали ще се продаде, или не, а всяка сграда, дори малката кооперация, е скъп проект. „Ако знаеш, че хората са свикнали с един начин, малко са онези, които ще опитват да им дадат нещо различно. Има риск, че хората няма да го харесат, защото не са свикнали, не го приемат“, казва архитектът.

Докато за него най-лесното е да бъде различен. Той идва от държава, в която от север на юг и от изток на запад всичко е различно – от природата до градовете, кухнята и историята. „При нас двигателят е различното. При нас двама селяни – г-н Енцо Ферари и г-н Феручо Ламборгини, се бият от едно село до другото кой ще направи по-хубава кола. Защото г-н Ферари е казал на г-н Ламборгини: Ти какво разбираш от коли, ти правиш трактори, и г-н Ламборгини е отговорил на предизвикателството. Ето това различие от едно до друго село, не говорим за различие от Ню Йорк до Токио… Докато при вас в едни недалечни времена да си различен, даже е било опасно. При мене различието е по подразбиране и някой път си мисля за моите колеги тук, колко трудно е било за някои от тях. Значи трябва да ги уважаваме повече, защото от тях, а не от мене зависи бъдещето“, казва Раймондо Флакомио.