НИКОЛАЙ РАДУЛОВ,
експерт по сигурността
Срещу всеобщата несигурност в страната, дължаща се на лошо управление на борбата с престъпността, покачващата се криминална престъпност и хроничната липса на информация и действия за разкриване, предотвратяване и пресичане на вътрешни и външни заплахи, традиционно се търси законова панацея. В последните години бяха приети поредица от закони – за разузнаването, за военното разузнаване, за НСО, както и закон за управлението на системата за сигурност, които буквално са преписани от съществуващите дотогава правилници и които, вместо да определят ясни граници на правомощия и задължения, останаха неясни, а подробностите (дяволът е в детайлите) оставиха за специалните правилници, представляващи класифицирана информация.
Така и не бе възприета концепцията, предлагана от редица висококвалифицирани експерти, че тази законова база трябва да се опре на детайлно и компетентно изработен закон за националната сигурност, в който да се опишат основните принципи на действие, да се определи мястото на всяка от структурите в общата архитектура, да се извадят пред скоба всички досадно повтарящи се общи моменти във всеки от законите, и в крайна сметка да се извърши реално разпределение на функции, задачи, пълномощия и отговорности, така че да се вижда ясно коя структура е жизнена и си върши работата, а коя е паразитна и само изтощава ресурсите за сигурност.
Една от последните предлагани промени в Закона за МВР е свързана с правомощията на Гранична полиция. Сега те ясно са определени от чл. 39, ал. 3, който ограничава действията ѝ в рамките на „граничната зона, в зоните на граничните контролно-пропускателни пунктове, международните летища и пристанища, във вътрешните морски води, териториалното море, прилежащата зона, континенталния шелф, българската част на река Дунав и другите гранични реки и водоеми“. Според предлаганата корекция обаче Гранична полиция ще изпълнява функционалните си задължения на територията на цялата страна.
Кое налага тази промяна? Може би фактът, че самата Гранична полиция пропуска през граница големи мигрантски маси от началото на мигрантската криза до сега. Чести са съобщенията, че тя е задържала групи от нарушители в дълбочина на територията на страната, достигаща до 60 – 80 – 100 километра, а може би защото всеки път, когато се извършват полицейски акции в София, биват задържани групи от нелегални мигранти, спокойно битуващи между гарата и джамията в София. За непредубедения експерт е явен опитът чрез тази промяна да се преодолее несправянето на Гранична полиция да опази границата, а на другите структури на МВР да обезпечат гражданска сигурност във вътрешността на страната. Законовите корекции са автоматизирана реакция след всеки пореден случай на явно неумение на управляващите сектора за сигурност.
България е критикувана непрекъснато от ЕС и САЩ за липсата на действия и резултати в борбата с корупцията. Вместо да се извърши реална дейност, каквато съществуващите закони позволяват, започва продължителна, мудна и дразнеща работа по създаването на закон за противодействието на корупцията, практически обединяващ всички недействащи до момента многобройни структури. Няма съмнение, че такъв закон ще бъде приет и той ще позволи да бъде притискан всеки неудобен на властите.
След атентата в Сарафово блесна несъстоятелността на специалните служби да противодействат на тероризма. За да демонстрират съпричастие при засилващата се терористична вълна в Европа, управляващите създадоха Закон за противодействие на тероризма, който не внася нищо ново за противодействието, но е демонстрация на непознаване на материята за борба с тероризма от целия кръг от създателите му. Съдържа откровено смехотворни текстове, но и такива, които разширяват пълномощията на специалните структури за сигурност за сметка на правата на гражданите.
Разбира се, има нужда и от нормотворчество и от промяна на редица закони. Например, за да се премахнат откровено противоконституционни текстове в сегашния Закон за специалните разузнавателни средства, позволяващи на практика всеки гражданин, без да извършва престъпление, да бъде обект на тайно наблюдение.
След всяко неразкрито тежко престъпление – убийство, грабеж, отвличане, се предлага да се вдигне наказанието. И управляващите, и законодателят забравят важно правило още от римското право – не е важна големината на наказанието, а неговата неизбежност. Наистина, колкото и да се вдига наказанието „лишаване от свобода”, ако престъпниците не бъдат установени и заловени, размерът му няма никаква профилактична стойност и не води до намаляване на престъпността.
С две думи, не нови норми, а дела са нужни както за противодействие на престъпността, така и за спечелване доверието на гражданите.
Текстът е публикуван в брой 38/2017 г. на списание "Икономист" от 22 септември, който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.
