Как да живеем в новата сурова геополитическа реалност

Представяме ви в пълен вид забележителната по своето съдържание и откровеност реч на министър-председателя на Канада Марк Карни на Световния икономически форум в Давос:


За мен е удоволствие и дълг да бъда с вас в този повратен момент за Канада и за света. Днес ще говоря за разрива в световния ред, за края на една приятна история и за началото на една сурова реалност, в която геополитиката между великите сили вече не е подвластна на никакви ограничения.

Но също така ще изложа тезата, че други държави, особено средните сили като Канада, не са безсилни. Те имат капацитета да изградят нов ред, който въплъщава нашите ценности – като зачитането на правата на човека, устойчивото развитие, солидарността, суверенитета и териториалната цялост на държавите. Силата на по-малко могъщите започва с честността. Всеки ден ни се напомня, че живеем в епоха на съперничество между великите сили. Че редът, основан на правила, си отива. Че силните правят каквото могат, а слабите понасят каквото трябва. Този афоризъм на Тукидид се представя като неизбежен – като естествената логика на международните отношения, която отново се налага. А изправени пред тази логика, много държави са все по-склонни да се нагодят, за да оцелеят. Да се приспособят. Да избягват проблеми. Да се надяват, че съгласието ще купи сигурност. Няма да стане.


И така, какви са нашите възможности?

През 1978 г. чешкият дисидент Вацлав Хавел пише есе, озаглавено „Силата на безсилните“. В него той задава прост въпрос: как комунистическата система се е поддържала? Отговорът му започва с продавач на зеленчуци. Всяка сутрин този търговец поставя табела на витрината си: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Той не вярва в това. Никой не вярва. Но въпреки това поставя табелата – за да избегне неприятности, да покаже лоялност, да се впише. И тъй като всеки търговец на всяка улица прави същото, системата продължава да съществува.

Не само чрез насилие, а чрез участието на обикновените хора в ритуали, за които те насаме знаят, че са лъжливи. Хавел нарича това „живот в лъжа“. Силата на системата не идва от нейната истина, а от готовността на всички да се държат така, сякаш е истина. А нейната уязвимост идва от същия източник: когато дори един човек спре да участва – когато продавачът махне табелата, илюзията започва да се пропуква.


Време е компаниите и държавите да свалят своите табели.

В продължение на десетилетия държави като Канада просперираха в рамките на това, което наричахме международен ред, основан на правила. Присъединихме се към неговите институции, възхвалявахме неговите принципи и се възползвахме от неговата предвидимост. Можехме да водим външна политика, основана на ценности, под неговата закрила. Знаехме, че историята за международния ред, основан на правила, е частично невярна. Че най-силните се освобождават от правилата, когато им е удобно. Че търговските правила се прилагат асиметрично. И че международното право се прилага с различна строгост в зависимост от това кой е обвиняемият или жертвата. Тази фикция беше полезна, а американската хегемония в частност спомагаше за предоставянето на обществени блага: свободни морски пътища, стабилна финансова система, колективна сигурност и подкрепа за механизми за разрешаване на спорове. И така, ние поставихме табелата на витрината. Участвахме в ритуалите. И в голяма степен избягвахме да посочваме разминаванията между риториката и реалността. Тази сделка вече не работи.


Нека бъда директен: ние сме в разгара на разрив, а не на преход.

През последните две десетилетия поредица от кризи – финансови, здравни, енергийни и геополитически – оголиха рисковете на крайно глобалната интеграция. Напоследък великите сили започнаха да използват икономическата интеграция като оръжие. Митата като лост. Финансовата инфраструктура като средство за принуда. Веригите на доставки като уязвимости, които могат да бъдат експлоатирани. Не можете да „живеете в лъжа“ за взаимна изгода чрез интеграция, когато самата интеграция се превръща в източник на подчинение.

Многостранните институции, на които средните сили разчитаха – СТО, ООН, Климатичната конференция COP – архитектурата на колективното решаване на проблеми, са сериозно отслабени. В резултат на това много държави стигат до едни и същи изводи. Те трябва да развият по-голяма стратегическа автономия: в енергетиката, храните, критичните минерали, финансите и веригите на доставки. Този импулс е разбираем. Държава, която не може да се изхранва, да се снабдява с енергия или да се защитава, има малко възможности. Когато правилата вече не ви защитават, трябва да се защитавате сами. Но нека бъдем наясно докъде води това. Свят от крепости ще бъде по-беден, по-крехък и по-малко устойчив.

Но има още една истина: ако великите сили изоставят дори привидността на правила и ценности в името на безпрепятственото преследване на своята мощ и интереси, печалбите от „транзакционния“ подход стават все по-трудни за възпроизвеждане. Хегемоните не могат непрекъснато да монетизират отношенията си. Съюзниците ще диверсифицират, за да се застраховат срещу несигурността. Ще купуват застраховка. Ще увеличават опциите си. Това възстановява суверенитета – суверенитет, който някога се основаваше на правила, но все повече ще се опира на способността да се устоява на натиск. Както казах, подобно класическо управление на риска има цена, но


тази цена на стратегическата автономия, на суверенитета, може да бъде споделена.

Колективните инвестиции в устойчивост са по-евтини, отколкото всеки да строи своя собствена крепост. Общите стандарти намаляват фрагментацията. Допълващите се способности създават положителен общ резултат.

Въпросът за средните сили, като Канада, не е дали да се адаптират към тази нова реалност. Трябва да го направим. Въпросът е дали ще се адаптираме, като просто издигаме по-високи стени – или можем да направим нещо по-амбициозно.

Канада беше сред първите, които чуха тревожния сигнал, което ни накара фундаментално да променим стратегическата си позиция. Канадците знаят, че старото ни, удобно предположение – че географията и членството ни в съюзи автоматично ни осигуряват просперитет и сигурност – вече не е валидно.

Новият ни подход се основава на това, което Александър Стуб нарече „реализъм, основан на ценности“ – или, казано по друг начин, целим да бъдем принципни и прагматични. Принципни в ангажимента си към основни ценности: суверенитет и териториална цялост, забраната за използване на сила, освен когато е в съответствие с Устава на ООН, и зачитане на правата на човека. Прагматични в признаването, че напредъкът често е постепенен, че интересите се разминават, че не всеки партньор споделя нашите ценности. Ние се ангажираме широко и стратегически, с отворени очи. Активно се изправяме срещу света такъв, какъвто е, а не чакаме свят, какъвто ни се иска да бъде. Канада калибрира отношенията си така, че тяхната дълбочина да отразява нашите ценности. Даваме приоритет на широкото ангажиране, за да максимизираме влиянието си, предвид променливостта на световния ред, рисковете, които това носи, и залозите за това, което предстои.


Вече не разчитаме само на силата на нашите ценности, а и на ценността на нашата сила.

Ние изграждаме тази сила у дома. Откакто моето правителство встъпи в длъжност, намалихме данъците върху доходите, капиталовите печалби и бизнес инвестициите, премахнахме всички федерални бариери пред междупровинциалната търговия и ускоряваме инвестиции за един трилион долара в енергетика, изкуствен интелект, критични минерали, нови търговски коридори и т.н. Удвояваме разходите си за отбрана до 2030 г. и го правим по начини, които подпомагат  нашите собствени индустрии.

Бързо се диверсифицираме и в международен план. Договорихме всеобхватно стратегическо партньорство с Европейския съюз, включително присъединяване към SAFE – схемите за обществени поръчки в областта на отбраната на Европа. През последните шест месеца подписахме още дванадесет търговски и отбранителни споразумения на четири континента. През последните няколко дни сключихме нови стратегически партньорства с Китай и Катар. Водим преговори за споразумения за свободна търговия с Индия, АСЕАН, Тайланд, Филипините и Меркосур.

За да помогнем за решаването на глобални проблеми, ние прилагаме променлива геометрия – различни коалиции за различни въпроси, основани на ценности и интереси. По отношение на Украйна сме основен член на Коалицията на желаещите и един от най-големите донори на глава от населението за нейната отбрана и сигурност. По въпросите на арктическия суверенитет твърдо заставаме до Гренландия и Дания и напълно подкрепяме тяхното уникално право да определят бъдещето на Гренландия. Ангажиментът ни към член 5 е непоколебим.

Работим с нашите съюзници от НАТО (включително северно-балтийските държави), за да укрепим северния и западния фланг на алианса, включително чрез безпрецедентни инвестиции на Канада в радиолокационни системи с далечен обхват, подводници, самолети и реално присъствие на терен. Канада твърдо се противопоставя на митата, свързани с Гренландия, и призовава за целенасочени преговори за постигане на споделени цели за сигурност и просперитет в Арктика.

В областта на многостранната търговия ние водим усилията за изграждане на мост между Транстихоокеанското партньорство и Европейския съюз, създавайки нов търговски блок от 1,5 милиарда души. По отношение на критичните минерали формираме „клубове на купувачите“, закотвени в рамките на Г-7, така че светът да може да се диверсифицира от концентрирани доставки. В областта на изкуствения интелект си сътрудничим с единомислещи демокрации, за да гарантираме, че в крайна сметка няма да бъдем принудени да избираме между хегемони и хиперскейлъри.

Това не е наивен мултилатерализъм. Нито разчитане на отслабени институции.


Това е изграждане на работещи коалиции –

въпрос по въпрос, с партньори, които споделят достатъчно обща основа, за да действат заедно. В някои случаи това ще бъде огромното мнозинство от държавите. И това е създаване на гъста мрежа от връзки в търговията, инвестициите и културата, на която можем да разчитаме при бъдещи предизвикателства и възможности.

Средните сили трябва да действат заедно, защото ако не сте на масата, вие сте в менюто. Великите сили могат да си позволят да действат сами. Те имат размера на пазара, военния капацитет и лостовете да диктуват условия. Средните сили – не. Но когато преговаряме само двустранно с хегемон, ние преговаряме от позиция на слабост. Приемаме това, което ни се предлага. Състезаваме се помежду си кой ще бъде по-отстъпчив. Това не е суверенитет. Това е инсценировка на суверенитет, докато се приема подчинение.

В свят на съперничество между великите сили държавите по средата имат избор: да се конкурират помежду си за благоволение или да се обединят, за да създадат трети път с реално въздействие. Не бива да позволяваме възходът на твърдата сила да ни заслепи за факта, че силата на легитимността, почтеността и правилата ще остане значима – ако решим да я използваме заедно.

Което ме връща отново към Хавел.


Какво би означавало за средните сили да „живеят в истина“?

Това означава да назовават реалността. Да спрат да призовават „международния ред, основан на правила“, сякаш той все още функционира, както е рекламиран. Да наричат системата с истинското ѝ име: период на засилващо се съперничество между великите сили, в който най-могъщите преследват интересите си, използвайки икономическата интеграция като оръжие за принуда. Означава последователни действия. Да се прилагат едни и същи стандарти към съюзници и съперници. Когато средните сили критикуват икономическия натиск от една посока, но мълчат, когато той идва от друга, ние оставяме табелата на витрината. Означава да изграждаме това, в което твърдим, че вярваме. Вместо да чакаме старият ред да бъде възстановен, да създаваме институции и споразумения, които действително функционират така, както са описани. И означава да намаляваме лостовете, които позволяват принуда. Изграждането на силна вътрешна икономика винаги трябва да бъде приоритет на всяко правителство. Международната диверсификация не е просто икономическа предпазливост; тя е материалната основа на честната външна политика. Държавите заслужават правото на принципни позиции, като намаляват уязвимостта си към ответни мерки.

Канада има това, което светът иска. Ние сме енергийна суперсила. Разполагаме с огромни запаси от критични минерали. Имаме най-образованото население в света. Нашите пенсионни фондове са сред най-големите и най-усъвършенстваните инвеститори в света. Разполагаме с капитал, талант и правителство с огромен фискален капацитет да действа решително.

И имаме ценностите, към които мнозина други се стремят. Канада е плуралистично общество, което работи. Нашето публично пространство е шумно, разнообразно и свободно. Канадците остават ангажирани с устойчивостта. Ние сме стабилен и надежден партньор – в един свят, който е всичко друго, но не и стабилен – партньор, който изгражда и цени отношенията в дългосрочен план.

Канада има и още нещо: осъзнаване на това, което се случва, и решимост да действа съобразно него. Ние разбираме, че този разрив изисква повече от адаптация. Той изисква честност относно света такъв, какъвто е. Ние сваляме табелата от витрината.

Старият ред няма да се върне. Не бива да го оплакваме. Носталгията не е стратегия. Но от пукнатината можем да изградим нещо по-добро, по-силно и по-справедливо. Това е задачата на средните сили, които имат най-много да загубят от свят на крепости и най-много да спечелят от свят на истинско сътрудничество.

Могъщите имат своята сила. Но и ние имаме нещо – способността да спрем да се преструваме, да назовем реалността, да изградим силата си у дома и да действаме заедно. Това е пътят на Канада. Ние го избираме открито и уверено. И това е път, широко отворен за всяка държава, готова да поеме по него заедно с заедно с нас.