Д-р Николай Христов е главен асистент в катедра „Геология и проучване на полезните изкопаеми” в Минно-геоложкия университет. Ръководил е проекти по съхранение на природен газ за частни компании, а също така и на няколко ключови задачи по разширението на подземно газохранилище „Чирен“. Бил е независим оценител на проекти, сектор „Геология” към Европейската комисия. Членува в редица професионални организации, сред които Международният газов съюз (IGU), Европейската асоциация на геолози и инженери (EAGE), Американската асоциация на петролните геолози (AAPG).
Текстът е публикуван в бр. 12 (28) на сп. Business Global„Колкото повече проучваме, толкова по-добре. Като геолог ще ви кажа – информацията никога не стига.“ Така започва разговорът с д-р Николай Христов, главен асистент в катедра „Геология и проучване на полезните изкопаеми” в Минно-геоложкия университет. Темата, както може да се досетите, е за потенциала на България да добива сама природни ресурси, какво имаме като находища и какво използваме, и какво – не.
Според д-р Христов територията на страната е сравнително добре проучена по социалистическо време, според тогавашните стандарти и нужди. Само в Северна България са направени над 2000 дълбоки сондажа и държавата е успяла да запази по-голямата част от тези данни в своя Национален геоложки фонд. Това е ценна информация, защото един сондаж струва милиони левове, обръща внимание ученият.
Бъдещето на минната индустрияТака че територията е добре проучена, особено за нефт и газ. Има и събрана информация, която да послужи като отправна точка за допълнителни проучвания за наличието на материали, ценени и търсени с развитието на новите технологии. Като например лития – едно време никой не е проучвал за литий, а сега е една от най-търсените суровини на световната борса, защото е движещ фактор в автомобилостроенето. Или хелият – газ, който се намира в нефтените и газовите находища. Едно време той е изпускан в атмосферата, защото се е считал за излишен, а сега е суперценен и вече има примери с малки находища, които се издържат от добив на хелий, а не от природен газ.
По онова време са се откривали малки концентрации на ненужни тогава материали, които сега са ценни. Но на база на тази събрана информация може да се ориентираме, защото проблемът на геоложките проучвания е да имаш някакви сламки, за които да се хванеш.
Така че минната индустрия в България ще продължи да се развива, категоричен е д-р Христов. Въглеводородните горива може да изчезнат, но човекът няма да спре да се движи, а транспортните средства на бъдещето имат нужда от много суровини, които се добиват. И неслучайно Европейската комисия насочва внимание към разработването на нови технологии за добив на първични материали.
А и плановете за отказ от въглеводородните горива се променят във времето особено под натиска на геополитическото противопоставяне. В България има находища на природен газ, но те не са големи, защото такава е природната ни даденост. Голяма част от тези картирани находища не са проверявани със сондаж заради смяната на държавната политика и очакванията, че в страната ще дойдат големи инвеститори, които да открият големи находища. Действително дойдоха конгломерати като „Шел“, ОМВ и др., които сондираха около Варна и в Южното Черноморие. Но резултатите са или отрицателни, или икономически неизгодни на този етап, защото находищата са на много голяма дълбочина.
На фокус – малките находищаУстремена в мащабни проекти, държавата изпусна малките компании, които се интересуват от сушата, казва Николай Христов. Във вътрешността почти не се обявяват конкурси, а тези, които се обявяват, биват задушени от административната среда. Христов дава пример с единствения нов конкурс, за блок „Враца Запад“ – инвеститорът го е спечелил преди около 5 години и още не може да влезе в търсещо-проучвателната фаза.
По предварителни данни на територията на страната има около 20 млрд. куб. м газ, разпръснати по различни малки находища, като тук става дума само за конвенционалните находища. Отделно има и няколко шистови формации, които могат да бъдат много ефективни и които станаха ябълката на раздора през 2012 г., когато се наложи мораториум върху фракинга, а американската компания „Шеврон“, спечелила конкурс за такъв блок, така и не подписа договор за проучване.
От тогава насам са извършени стотици фракинги, без да има някакво замърсяване или каквито и да било проблеми, казва д-р Христов и уточнява, че става дума за огромна територия, която покрива Централна, Северна и Северозападна България, и за която има предварителни калкулации за наличие на 200 – 300 млрд. куб. м газ.
Технологиите за шистов добив са безопасни и рисковете не са по-различни от тези при конвенционалните сондажи, твърди Николай ХристовНа въпроса дали може да има преосмисляне на тази политика заради войната на Русия и напредването на технологиите, отговорът на ученият е: „Надявам се“. И обяснява, че и преди 10 години начинът на фракинг е бил и е безопасен. Технологията представлява хидравлично напукване на скалите в радиус от 10 – 15 метра от сондажа. В България шистовите формации са на дълбочина от 4000 – 5000 метра, което означава, че над тях има няколко хоризонта с вода с много висока минерализация, която не може да се използва за питейни или други нужди, преди да се стигне до питейната вода. Така че шансът да се напукат тези хиляди метри скали и газът да премине през всички неизползваеми водоносни нива, за да отиде в най-горните хоризонти, които се ползват за питейно-битови нужди, е почти нулев.
Технологиите за шистов добив са безопасни и рисковете не са по-различни от тези при конвенционалните сондажи, твърди Николай Христов. „Войната е лошо нещо и се надявам да приключи по-скоро, но се надявам тя да послужи за събуждане на управляващите, които да възобновят търсенето и добиването, защото тези изкопаеми ще са нужни поне до 2045 г., когато се очаква да навлязат водородните технологии“, обяснява той. По думите му природният газ може да е нужен и след това, защото чрез реформинг от него може да се добива водород, при това значително по-евтино, отколкото от вода – при добива на водород от природен газ се получават два пъти повече водородни атоми.
По същата логика България може да използва и запасите си от въглища, защото има технологии още от времето на Втората световна война, които позволяват извличане на различни суровини от въглищата чрез преработка, а не чрез изгаряне. Може да се получава етанол, дизелово гориво, може да се получава и водород, изброява д-р Христов.
Във въглищата има абсорбиран газ, който може да бъде освободен, казва още Христов и дава пример с най-голямото въглищно находище в България, което е в Добруджа – около 3 млрд. тона въглища, разпределени в 70 пласта. То е проучено много добре, въпреки че не се експлоатира. Чрез дрениране може да бъде извлечен газът от него, който по предварителни оценки е около 20 млрд. куб. м. При това, без да е необходимо напукване на пластовете, защото те са естествено напукани.
Какво губим, когато не печелимНяма как да не стигнем и до темата защо в България има толкова големи обструкции срещу всякакъв добив, при положение че всички населени места, където има добив, се развиват видимо по-добре от другите и жизненият стандарт на хората там е висок. На първо място като проблем Христов поставя дейността на някои неправителствени организации, които още на ниво идейни проекти се активизират и облъчват местното население, че „ще се случат всякакви катастрофи“. Хората не са експерти и започват да се притесняват. Според учения, работил и по проекти за частни компании, в някои от случаите става дума за откровен рекет и опит да се принудят инвеститорите „да работят“ със съответното НПО, за да нямат проблеми с местното население.
Христов дава пример с находището на злато в Брезник, където проектът буксува заради внушения, че ще се увреди околната среда. През това време от другата страна на границата в Сърбия, за същата жила, която е трансгранична, проектът върви с пълна сила.
За ролята на държаватаПроблемът според него не е, че някой се възползва от страховете на хората, а че държавата е абдикирала от ролята си и позволява вече издадени екооценки да се отхвърлят „под натиска на общественото мнение“ или собственици на малки парцели да забавят с години проучванията на инвеститори.
Подземните богатства са собственост на държавата и тя трябва да си влезе в ролята на стопанин, казва Николай Христов. Тя трябва да регулира отношенията между инвеститорите, на които е дала чрез концесии правото да добиват, и всички останали. „Когато трябва да се съберат концесионните такси, чиновниците са безмилостни, но когато трябва да се реши дори и елементарен казус, държавата абдикира“, повтаря Христов и дава пример с държавното хранилище „Чирен“, което едва е изготвило сеизмичното проучване, необходимо за неговото разширяване, защото няколко фермери са разигравали държавната компания „Булгартрансгаз“.
На база на опита си с проекти в Германия и в Полша Николай Христов казва, че законодателната рамка, процедурите са почти сходни навсякъде в ЕС. Разликата с България е, че в другите страни държавата е активен участник, а не стои отстрани да чака страните „да се разберат помежду си“. Когато един добив е разрешен и инвеститорът е изпълнил изискванията, не може да става и дума за мотаене или безпринципни откази. Защото тези държави знаят, че добивът на полезни изкопаеми е свързан с националната сигурност, казва Христов.
Вариант за промяна на сегашната ситуация у нас, според него, е въвеждането на нещо като омбудсман, който да се намесва аргументирано в конфликтни ситуации. Това може да стане в Закона за подземните богатства. Но дори и да не се възприеме точно този модел, нещо със сигурност трябва да се направи, защото сегашната ситуация отблъсква, вместо да привлича инвеститорите, външни или вътрешни.
Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!