Когато хората виждат и чуват за успехите на бизнеса, нацията се възражда

А когато чуваш и виждаш, че в тази страна се случват хубави неща; когато знаеш, че в твоя регион се отварят нови производства, че твои приятели са започнали бизнес, че и ти можеш да го направиш – тоест, когато хората имат това чувство за национален подем, тогава стопанският тренд се повдига допълнително. А това чувство се създава и за съжаление, ние малко осъзнаваме ролята на работата върху възприятията в това отношение. Тези сигнали са същите като сигналите, по които се водят борсите например и са част от управлението на очакванията в икономиката. Между другото, това не са нови концепции в историята на икономическата мисъл. Например в Германия в края на XIX век доминираща става една фракция в икономическата наука – т.нар. немска историческа школа, според която ключът към стопанския подем се крие във високия морал, силния национален дух и институции. Все неща, които водят до това една нация да се въздига, да се утвърждава в световен план. И тази философия в стопанската политика води до индустриалния възход на Германия в края на XIX и в началото на ХХ век – Германия успява бързо да настигне и надмине индустриализираната значително по-рано Англия.

Така че задачата, която стои пред нас, е премахването на информационните бариери и осветляването на огромната предприемаческа, иноваторска, инвестиционна дейност в страната, за да може тя да се мултиплицира.

Извън психологическия контекст какво друго е необходимо, за да се увеличи още икономическият потенциал на страната?

На първо място, грижа за увеличаване на населението. Във всички преговори със стратегически инвеститори определящото дали да стъпят на пазара у нас, е възможността за осигуряване на работна ръка и бъдещо разрастване на компанията. От години в България има недостиг на работници във всички образователни равнища и сегменти. Това е основно затруднение не само за чуждестранните инвеститори, които искат да развият големи проекти, но и за малките и средните български фирми, и то отдавна.

Държавната подкрепа за раждаемостта може да е многостранна и да комбинира усилията на различни министерства и институции. Допълнителни ясли, детски градини и занимални за различни часове от деня; програми от типа на личните асистенти, но за отглеждането на деца на работещи родители; ваучери за работещите родители, с които да заплащат услуги по отглеждането на децата им (включително например частни уроци и спортни занимания за времето извън училище); признаването на тези помощни дейности като трудова дейност пред бюрата по труда. Доплащане от държавата до заплатата на пълен работен ден на многодетни родители, които избират да работят на половин ден, за да гледат децата си у дома. Регламентиране – по подобие на популярните практики в западните страни – на трудови договори на ¼ работен ден, което ще даде възможност повече хора да разделят дадена работна позиция, да си осигуряват минимален доход и същевременно достатъчно време за децата. Регламентация на постоянната работа извън офиса – нещо, което сегашната пандемия направи за първи път възможно в широк мащаб у нас.

На второ място идва грижата за равномерното разпределяне на икономическия и социалния потенциал на нацията в рамките на цялата страна. Пределната производителност от добавянето на допълнителни хора към населението на София вече е близка до нулата, докато – обратно – запазването на население в регионите на страната има огромно значение за възможността там да стъпят нови инвеститори. Малко хора например все още си спомнят една смела идея, предложена по време на първото правителство на премиера Борисов – министерствата да се преместят в различни български градове. За съжаление, това се превърна в първата крачка назад под натиска на незначителна за случая съпротива (на служителите в министерствата). Мерки от този тип, които са напълно във възможностите на държавния апарат, могат да бъдат еднозначен сигнал за фокусиране на усилията върху развитието на цялата територия на страната. Бизнесите следват хората, хората следват други хора и възможности за пълноценен социален, културен и икономически живот и така в самоусилваща се спирала. Успешен пример в това отношение в последните години е Пловдив.

Всъщност дебатът в икономическата наука за разпръсването на прекалено големите градове заради новите възможности на технологиите за отдалечена работа се беше разгорял зад Океана – включително с участието на влиятелни Нобелови лауреати – още в началото на 90-те години. Но едва сегашната комбинация между заплаха за здравето със значително по-съвършени комуникационни средства даде тласъка за това развитие и то се наблюдава осезаемо на Запад. В САЩ вече се случва бягството от големите градски центрове.

Това напомня за една тенденция, която в последните години се забелязва и в България – на т.нар. „дигитални номади“. Млади момчета и момичета, предимно в ИТ сферата, които идват тук за по-дълго или по-кратко и оттук работят за западните си компании.

Всъщност бягството от големите градове за България е шанс в близко бъдеще да се превърне в едно от най-модерните места за живеене и работа в света и това е третата ми препоръка по отношение на националните политики. Именно възможностите за отдалечена работа на практика във всички „офисни“ професии, творческите и свободни занятия, ИТ сферата, дизайна, изкуството, архитектурата, финансите, работата с данни въобще – изобщо авангардът на съвременната икономика на знанието – отварят вратата за живот на красиви и приятни места. Това е шанс да се заселят българските малки градчета и живописни планински или крайморски села. Парадоксално, именно с най-модерните технологии и свързаните с тях професии красивата, отдалечена от „старата“ цивилизация природа тепърва се превръща в капитал за България. „Дигиталните номади“ в западните икономики от години избират живописни места с ниски разходи за живот, където да се заселят временно или постоянно. Запитванията за дистанционна работа в българските платформи за работа през последните месеци бележат същински бум. Агенциите за недвижими имоти отчитат скок в цените на селските къщи и морските имоти. Това е свободата, която новите технологии обещаваха.

Тези съвременни професионалисти вече откриват и заселват изоставени села в Родопите и Балкана или уютни малки плажове. С времето някои от тези места ще се превърнат в притегателен център за споделено живеене за повече дигитални номади. Така ще се развият инфраструктурата, къщите, съседските отношения, даже могат да изберат представители на местната власт и да уредят местния живот според собствени правила. Там, където едни гледат с тъга по отминали времена, други откриват „бял лист“, който чака да бъде изписан по техен вкус. Много социални учени от десетилетия говорят за неизбежното настъпване на ново дигитално „Средновековие“, в което хората ще живеят децентрализирано и отдалечено, свързвани от модерните технологии. Можем да се пошегуваме, че както България е била велика сила по време на действителните средни векове, така може да се превърне във водещ център на новото дигитално Средновековие, ако действително светът поеме по този път.

Какво може да се направи, за да се увеличи привлекателността на българските градове и села за тези „дигитални номади“?

В европейската градоустройствена практика се налага концепцията за „града, който се усеща като всекидневна“. Става дума за публични удобства за работещите отдалечено – уютни кътове за работа, зареждане на електронните устройства, бърз безжичен интернет, места за срещи на малки екипи. И това във вдъхновяващата среда на историческия център на града (например в Пловдив, Велико Търново, Русе, Габрово) или с гледка към морето (Бургас, Варна) или планината. Такива проекти не са свързани непременно с големи разходи, а по-скоро с разбиране на нуждите на представителите на новите професии. Затова привличането в малките общини на консултанти с модерно мислене и опит от живота на Запад, които вече масово се завръщат в страната, може да помогне за „ребрандирането“ и оживяването на тези места. Такива примери има вече в градчета като Троян и села в Средногорието като Чавдар и Мирково. А Бургас от години може да се похвали с модерната практика на т.нар. „летни офиси“ – привличането за месец на част от служителите на големи софийски компании в ИТ сектора за работа в офиси край морето.

С какви други глобални тенденции трябва да се съобразяваме при планирането на икономическите мерки през следващите години?

На първо място ще поставя вероятността от бързи и дълбоки промени в начина, по който световното стопанство е организирано. Анализатори като Джон Ралстън или Робърт Гилпин например отбелязват още преди две десетилетия засилващата се съпротива на националните държави срещу по-нататъшното отнемане на суверенитета им в областта на стопанската политика и възможността за формиране на нови големи регионални блокове около държави хегемони. Това би поставило край на глобалната икономика във вида ѝ от Втората световна война насам. Тези блокове биха образували автономни зони за регионално икономическо сътрудничество и инвестиции, затворени пазари и вероятно би се стигнало в някаква степен до политическо противопоставяне. Подобно развитие би дало шанс на България да опита да капитализира ключовото си географско положение, поддържайки активни отношения на границата на формиращите се икономически и социални – близкото бъдеще ще покаже в каква степен и политически – сфери. Традиционните връзки на страната в зоните на влияние на бивши империи могат да се преоткрият и използват. Както показва скорошният опит на съседни страни, членството в ЕС не е пречка например и за стратегически китайски инвестиции.

Независимо от дълбочината на промените, до които би могло да се стигне, и в момента има процеси на скъсяване на веригите на доставки, „прибиране“ на инвестиции от Китай и останалата част на Азия. Процесите на nearshoring естествено биха благоприятствали България, още повече ако се засили брандирането на страната като дом на талантливи, с много високи ИТ умения хора, владеещи чужди езици, близки до западната култура и начин на работа.

Друга голяма тенденция е дългосрочната промяна на работното място, за което вече говорихме, и след края на противоепидемичните мерки. Тя ще даде на България възможност да прекрати модела на „изсмукване“ към София на младите перспективни хора. Голяма част от по-високите заплати, които ги привличат в столицата, всъщност отиват за покриване на наеми или погасяване на жилищни кредити. С „разпръсването“ на офисите за дистанционна работа огромен за страната брой млади хора ще могат да бъдат наемани в същите компании, но да работят локално от собствените си градове и малки населени места. Компаниите ще могат да въведат диференцирани политики на заплащане за служителите в зависимост от това откъде работят, подобно на модерната сега практика от Силициевата долина. Така печелят и двете страни: компаниите могат да намалят възнагражденията на отдалечено работещите, а самите работещи реално да увеличат доходите си заради по-ниската издръжка на живота в малките градове.