Неразказаната част за Борхес

Владимир Стоичков

На 24 август светът отбеляза 120 години от рождението на Хорхе Луис Борхес, една от най-влиятелните фигури в модерната литература. За него раят беше огромна библиотека... по-голяма от Националната в Буенос Айрес, където прекара половината си живот като служител, директор и страстен  читател.  


Роден в заможно семейство, което после  губи земите си, от най-нежна възраст Джорджи – така го наричат в детството – е принуден да превежда. Причината е, че една от бабите му е англичанка. По-късно добавя немски, френски и италиански към колекцията от езици. Благодарение на това се превръща в универсален литератор и превежда множество ценни творби на испански. 

Баща му, Хорхе Борхес, е адвокат, анархист и атеист. Интелигентна личност, чиято мечта е да стане невидим. Майка му, Леонор Асеведо, пък е пазителка на семейните легенди и типична консерваторка от знатно потекло. На тях Борхес дължи любовните си травми, а светът им дължи едни от най-прекрасните поеми, защото личното нещастие на поета е маята за висшата му поезия.

Малко след раждането на Джорджи семейството се премества в Женева. Там бащата се опитва да се пребори с прогресиращата  слепота, която сетне ще наследи синът. Междувременно бащата се погрижва и за възмъжаването на Джорджи, пращайки го в публичния дом на площад Дюфур. Но резултатът е катастрофален. Случилото се завинаги потиска сексуалността на Хорхе Луис. Затова всичките му влюбвания са платонични, описани в красиви стихове и с нещастен край. С изключение на последната му любов – Мария Кодама, останалите дами го изоставят, за да се омъжат за други. 

Не така стоят нещата на литературната сцена. Успехите започват още в Европа. Испански списания публикуват поеми на младия Борхес. Пише също разкази, есета, критика – никога романи. На връщане в Аржентина 20-годишният Борхес практически се запознава с родния Буенос Айрес и се влюбва толкова силно в него, че – по собствените му думи – изпитва ревност, когато другите харесват града. Работи в Националната библиотека, пише, превежда, „внася“ автори като Уитман, Джойс, Кафка, Конрад, Шоу, Хенри Джеймс – до момента непознати в родината му; после преподава в различни университети. Името му става нарицателно за ерудиция. И не след дълго зазвучава сред основните кандидати за Нобеловата награда за литература. 

Но има един проблем, който ще му отреди статута на „вечен кандидат“, или както самият той иронизира: „Придобих навика да чакам следващия Нобел. Това е едно от удоволствията на старостта ми“. 

Борхес е атипичен аржентинец. Не харесва тангото, нито футбола – нарича го плебейско удоволствие, и не само не харесва перонизма, ами в отрицанието си е способен да одобри военния преврат, предизвикал репресии и разруха. След години изразява съжаление за позицията си, но го прави прекалено късно и това му струва иначе заслужения Нобел.

Също така някои от изказванията му са расистки. Отива твърде далеч в сарказма, понякога звучи обидно. Критикува наред, не пожалва дори бащата на латино бума Гарсия Маркес: „Сто години самота“ е прекрасно произведение, макар че и 50 години биха били достатъчни“. Всичко това поражда популярната местна фраза, че „аржентинците четат Борхес с уважение, но не и с обич“. 

С днешна дата литературният свят неизбежно цитира Борхес, а съгражданите му са го превърнали в туристическа атракция: Буенос Айрес предлага специален тур из улиците, споменати в творчеството му. Турът минава и през Майпу 994, където в продължение на четири десетилетия литературният аристократ живя в стая с размерите и обзавеждането на монашеска обител, под строгия надзор на майка си.

Текстът е публикуван в брой 35/2019 г. на списание "Икономист" от 6 септември, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя