До Елбрус, в общи стъпки

В зимата на 2018 г. с един близък приятел и Боян Петров седяхме в столичен ресторант и си говорехме за изкачването на Ухуру – първенеца на Африка, за който бях чeла в любима детска книга и беше голямата моя мечта. Боян ми каза тогава: „Ти си готова за Ухуру“. Но аз исках да се подготвям още. Исках да извървя път до целта, защото вярвам, че по пътя научаваме много повече за себе си, за хората около нас, за способностите и слабостите си, отколкото на самия връх. Имах си и хаштаг:  #kili2020. 

Един от съветите, които получих от Боян, беше: „Преди да тръгнеш към 5000 м, се качи на връх, висок около 4000 м, някъде в Европа, за да усетиш влиянието на височината“. 

Когато през пролетта на 2018 г. Боян остана далеч от нас завинаги, аз започнах да не вярвам в #kili2020. Но вече си бях резервирала пътуване до връх Теиде на Тенерифе. Спомням си колко малко се вълнувах от изкачването му заради топлото време. Без сняг и виелици не е истински страшно, прилича на всяко друго вървене навсякъде по света, а аз мога да вървя. Теиде с неговата височина от 3718 м беше и първото ми участие в групово планинско вървене. Аз съм бунтар, вълк единак, не харесвам движението с ред и последователност. Бързо напуснах строя и се гневях, че трябва да се съобразявам с други хора. Наивен гняв, който може да ти струва живота. По пътя към Теиде видях за първи път симптомите на височинна болест, срещнах едно свое непознато „аз“, уверих се, че в по-високата планина перфектната физическа форма не е достатъчно условие за успех.

Предложението

Освен прозрения на Теиде получих и предложението да се кача на Елбрус през това лято. Със своите винаги заснежени върхове (Елбрус има 2 върха – популярния Западен и по-неизвестния Източен), непостоянния климат и сравнително лошите битови условия на базовия лагер Елбрус ми се стори изпитание, което завинаги ще ме свърже или отдалечи от по-високата планина. Елбрус е покривът на Европа и един от седемте континентални първенци. В този смисъл той е диамант на Фейсбук страницата на всеки, който посочва „планинарството“ като свое хоби. 

Когато тръгвах, бях напълно убедена, че ще го качим. Просто не разбирах в действителност изрази като: „ще направим опит“, „ще се молим за прозорец“, „ако планината ни допусне“. Подготовката за изкачването на Елбрус преминава през всички родни планини в зимни условия. Рила, Пирин и Стара планина са идеален терен за тренировки, а достигането до първенците им изисква сходен микс от качества и умения. При бури, лошо време и в група сериозно напомня на реалната обстановка в Кавказ. Без онази „незначителна“ подробност – разредения въздух, за която човек не може да знае или поне не си представя. 

На място

Елбрус се намира на територията на област Кабарди́но-Балка́рия в Руската федерация. Най-близкото до изходния курорт летище е в Минерални води. Повечето удобни за нас полети са с изходна точка Истанбул. Няма часова разлика, което изглежда по-скоро като изкуствено наложена ситуация, защото изгревът настъпва около 4,30 ч.

Планината Кавказ е величествена, а хората в този район още карат стари лади. Въпреки че през зимата се превръща в популярна за бордисти и фрийрайдъри дестинация, мястото не разполага с много луксозни места за настаняване. Без значение от броя на звездите обаче чистота на помещенията е впечатляваща. Храната не е разнообразна, но наистина вкусна. Лифтовете са модерни, с достъпни цени, склоновете в ниската част са черни, вулканични, изровени от пъплещите ЗИЛ-ове. 

Казват, че между 15 юли и 15 август е най-стабилното време и любителите като мен имат най-голям шанс да успеят да стъпят на върха от първи опит. А тази година беше и изненадващо топла с уютните за Елбрус -15°С до -8°С в слънчевата част на деня. Беше. Преди вълнуващия за мен 20 юли, когато синоптичните сайтове качиха прогноза за навлизане на арктически студ, виелици и снежни бури. Изведнъж цялата ми наперена увереност се стопи и мястото ѝ беше заето от колебание, гарнирано с яд. А ако не успеем? Райнхолд Меснер, живата легенда на световния алпинизъм, казва, че повече от половината му атаки са били неуспешни, просто за тях не се говори. 4 поредни дни планината не допускаше атака, шейните и рактраците не цепеха склоновете. Мъглата и валежите ни съпътстваха в аклиматизационните изкачвания по склоновете на планината, без да виждаме върха. Прибирахме се в базовия лагер и сушахме прогизналата екипировка пред един малък калорифер, докато мъже и жени от цял свят ядяха прясно сварена гречка от малки пластмасови купички и оплакваха лошия си късмет. И само руснаците приемаха ситуацията доста по-спокойно от Марко от Перу и Хосе от Мексико.

Но условията си бяха все така еднакво лоши за всички. На третата нощ от престоя ни на базовия лагер, точно около 1 ч. след полунощ, когато най-често стартират атаките към върха, излезе ужасна буря. Небето ни бомбардираше с град, гръмотевици трещяха заплашително. Лежах в спалния си чувал на горното легло във фургона, в който бяхме настанени по 8 човека, и се опитвах да анализирам звуците. Опитах се да си отговоря на въпроса: Кой би тръгнал да атакува точно в този момент? Отговорът беше категоричен – никой. Или някой самоубиец. Изразите „да се отвори прозорец“ и „ако планината ни допусне“ в тази нощ се изпълниха с ново съдържание. 

На сутринта в кафето, както в тази част на света се наричат всички места за хранене, цареше особена тишина. В района на базовия лагер всичко беше покрито с пресен сняг. Докато мятахме снежни топки, си мислех за неуспеха. Беше спрял да ме ужасява. Вече имах достигнати 4700 м височина, много уникални снимки, незабравими моменти на истеричен смях с хората от групата. Чувствах се част от нея. Не изпитвах гняв, че трябва да се съобразявам с някого, а бях благодарна, че имам толкова смислени хора, с които споделям наистина важно за мен премеждие. 


Към върха

След голямата буря идваше прозорец. Планината беше решила да ни допусне, и то в първия планиран по програма ден. 28 юли, 1 през нощта закънтя „Шуми Марица“ и онази проскубана лисица, домашният любимец на планината, разбра, че „българите ще атакуват“. Изкачването на върха от 4700 м на базовия лагер до заветните 5642 м и слизането обратно отнемат на различните групи между 7 и 10 часа. Зависи от темпото, времето, осигуряването, трафика по пътеката. А трафикът в нашата нощ беше ужасен. След толкова лоши дни всеки се опитваше да се добере до малката пирамида със знаменца. 

Над 5000 м човешкото тяло не се чувства комфортно. Това е всичко, което бих искала да кажа на хората, запътили се натам. Всеки преживява този дискомфорт различно, усеща студа различно и се мотивира различно. Над 5000 м видях мъж в отлична физическа форма с изгоряло от слънцето лице да се свлича като мъртво пиян. И младо красиво момиче, което е в такова изтощение, че не може да направи нито крачка повече, но е тръгнала към върха с две момчета, които имат сила освен за себе си и за нея и я занесоха до заветния хълм. 

Всъщност Западният връх Елбрус, висок 5642 м и наричан Покрива на Европа, е точно хълм. Той напомня могилата с макове на моето родно село в Добруджа. И признавам, че изкачването му в тази последна част, където тялото е изтощено, но сърцето тържествува, ми бяха ни повече, ни по-малко трудни от катерене по могилите, когато бях на 5. Само дето тогава на могилата най-често пълзях сама. А тук на Елбрус бяхме 12 безкрайно щастливи българи и Марко от Перу, когото взехме с наус от базовия лагер. Мъжете забиха до пирамидата табелка, която от 28 юли до днес видяхме на много снимки и всеки път се радваме като малки деца, че „все още е там“. 

Планината не прави автоматично хората нито добри, нито мъдри. Но ако човек търси смисъл и път, високата планина е подробен наръчник. Ето, аз се научих да вървя в редица, да стъпвам в стъпките на този пред мен, да уважавам водача, да ценя приноса на всеки в групата към успеха на всички и да не съдя. Натъжава ме липсата на възможност да споделя всичко това с Боян. Но се радвам, че и аз, като онази симпатична рускиня, не бях сама на върха. Стъпвах в стъпките на Митака, който вече 20 години е до мен, и в редицата на Преслав, който независимо от постоянните ни разпри е моят водач.