Първа в Италия: "Лига" на вицепремиера Матео Салвини получи 28 евродепутатски места и се нареди плътно зад Партията на Брекзит и германските християндемократи, които имат в Европарламента по 29 места
Може би най-близкото нещо до изборите за Европейски парламент е психоанализата. Пациентът има болка в душата. Ляга на кушетката и разказва кошмарите си. Разказвайки, ги преживява отново. И накрая става освежен и почти излекуван.
Европа усети силни болки: застаряващото население, икономическата криза от 2008 г., възхода на Китай, активността на Русия, мигрантите, Брекзит, популисткия възход. Мигрантският проблем ги концентрира в една точка, като слънчеви лъчи в лупа. Така се роди внезапното осъзнаване, че Европейският съюз е смъртен. Всички вкупом се уплашиха и зачакаха Ватерло. Изборите в Германия, Франция, даже Италия не разпаднаха ЕС. Защо да не го разпаднат европейските избори?
Разнобой: Интересно как антируските полски консерватори на Ярослав Качински ще се разберат с проруските италианци от Лигата на Салвини и австрийците на Щрахе
Източник: Gulliver Photos/Getty Images
Открай време тези избори имат недостатъка и предимството да не решават нищо важно. Недостатък, защото не Европарламентът, а националните правителства управляват ЕС – и от това континенталната демокрация страда. И предимство, защото чрез този изборен театър кошмарът на срутването може да се разиграе, без да последва нищо. Затова популисти, ексцентрици и пенсионирани лидери обичат европейския вот. Той задоволява суетите, без да прави пакости. Льо Пен баща и дъщеря, Найджъл Фарадж, ирландските радикали от "Шин Фейн" са все негови стари герои.
26 май не бе изключение. Бих казал даже, че добрите новини бяха повече от лошите.
Ватерло нямаше. Съществуването на Съюза не се постави под съмнение. Радикалите, които станаха евродепутати, вече бяха преминали през центрофугата на омекотяването; някои дори рязко заобичаха ЕС. Затова не влязоха с обещание да го разбият, а да го променят. Традиционният десен и ляв център се сви, но не изчезна. Евроскептичната вълна срещна също толкова мощна еврофилска. И нелибералите, и либералите празнуваха победа. Австрийският скандал „Щрахе” показа, че популистите нямат патент върху гадните номера – и самите те могат да паднат в капана им.
Въобще получи се онзи типичен европейски компромис, който всички публично мразят и тайно обичат – от Вестфалския мир през ХVII век до Споразуменията за въглища и стомана в средата на Двайсети.
Какво толкова ще направят набедените евроскептици? Първо, тепърва ще открият различията си. Антируските полски консерватори на Качински няма да се разберат с проруските италианци от Лигата на Салвини и австрийците на Щрахе. Консерваторите от Централна и Източна Европа, тренирани в гоненето на джендъра, с почуда ще научат, че основателят на холандския политически популизъм Пим Фортайн бе гей.
Едни от пъстрата патриотична група са либертарианци, други етатисти, трети свободни артисти. Едни ще се запишат при консерваторите, други при националистите, трети ще си останат в Европейската народна партия. Преди три години лидер от Алтернатива за Германия упорито ме убеждаваше, че може да работи с Орбан, но не и с мадам Льо Пен, защото нейната смес от "национализъм и социализъм дава националсоциализъм". Очаквам тези вътрешни препирни да създадат безценни емоции за журналистите в Брюксел и Страсбург. България може да свидетелства как популист се кара с популиста.
От другата страна, новият хит, Зелените, вече не са онези застаряващи хипита с нездрав блясък в очите. Те стават все по-рационални, все по-сериозни, все по-компромисни. Явно са тръгнали по пътя на бившите еврокомунисти, които създадоха новите прагматични левици в Италия и Гърция (Демократичната левица и СИРИЗА, с две втори места на изборите). Либералите пък не са социално безчувствените чудовища от старите карикатури; очовечиха се и овладяха досадните си пазарни мантри. Ето ви два прагматични съюзника на традиционния християндемократически и социалдемократически център. Май тази четворка ще движи нещата.
Като казах за традиционния център, нека добавя: той отдавна имаше нужда от раздрусване. Още в края на 80-те християндемократите и социалдемократите изоставиха барикадите; забравиха църквата отдясно и класовата борба отляво. Изнежиха се от консенсуса на победилия Запад. А политиката не е бизнес за нежни души.
Ами нека се посбият! Както се казва в Холивуд, да видим от какво са направени. Нека развеят знамената. За тяхната идеологическа битка Европейският парламент е идеален терен. Кръв няма да капе, само сценичен грим. Това е полезно за демокрацията. Вижте избирателната активност! Развълнуван от пиесата, европейският избирател, за разлика от българския, масово излезе пред урните.
Иначе Европа ще бъде доста по-сложна. Ще напомня три вписани една в друга окръжности. Традиционното ляво и дясно в средата, нетрадиционното (либерали и Зелени) – до тях, левите и десните радикали – по двете крила. Няма лошо. Сложността също е европейска ценност. Това иска средната класа на бъдещето с нейната дигитална гъвкавост.
Има само един проблем. Разказването на приказки за голямата битка ще остави пациента „почти излекуван”. Ритуалното експониране на болката няма да я премахне. Да, Европейският парламент е отлична сцена, но важните решения не се вземат на сцената. Вземат се с лидерство и риск, от отдадени жени и мъже, готови да погледнат бъдещето в очите. Време е и националните лидери да разберат, че Европа е смъртна. И да сторят онова, което се чака от тях: работеща формула за единство в многообразието. Европа на отечествата и Обединена Европа в едно. Силна обща воля и пъстро многоцветие; единство и сложност. Прилича ли ви на магия? Значи не познавате европейската история. За нея тази двойственост, твърдят мислители като Ортега-и-Гасет, е напълно привична.
Само че тя няма да стане от само себе си или само с красиви приказки. За някои състояния психоанализата върши работа. По-силните болки си искат хирург.
Текстът е публикуван в брой 21/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа. Вижте какво още може да прочетете в броя.
