– Проф. Вълчев, покрай знаковото дело "Иванчева" се чуха сериозни критики към работата на специализираната прокуратура и специализирания съд. Грешка ли беше създаването на специализираното наказателно правосъдие у нас?– Ние често даваме оценки на явления и процеси, които не са имали време да развият своя потенциал в една или друга посока. Нека да припомня, че въпросът дали да има специализиран наказателен съд се обсъждаше преди години много широко. От една страна, бяха представени аргументи, че е добре да има такъв съд, защото съдебната система е бавна, тромава и недостатъчно надеждна, за да се пребори с организираната престъпност. От друга страна, се твърдеше, че щом подобен съд не е извън съдебната система, каквито и решения да взема той, те отиват във Върховния касационен съд. Надделя първото виждане и беше създаден специализиран наказателен съд, който да се бори с организираната престъпност. По-късно неговата компетентност беше разширена от гледна точка на извършителите на деянието с мотива, че за справяне с корупцията по високите етажи на властта е добре да има един съд, изчистен от политическо вмешателство. За съжаление, ако се обърнем назад, ще видим, че част от хората, които твърдяха, че е важно да има специализирано наказателно правосъдие, давайки за пример съседна Румъния, сега твърдят обратното. Подобна промяна на позициите показва, че оценката за тези институции е по-скоро политическа.
– Основателно ли е твърдението, че върху специализирания съд има политическо влияние?
– Аз винаги съм избягвал да давам политически оценки на съдебната система. От едно дело, от пет или от десет дела не може да се прави генерален извод какво представлява една институция, а още по-малко една система. Личното ми мнение винаги е било, че българската съдебна система не се нуждае от извънредни закони или извънредни органи, а от постоянство и еднообразие в прилагането на закона, от отстояване на независимо поведение и високи морални стандарти.
– Покрай Апартаментгейт беше поставен и въпросът дали антикорупционната комисия КПКОНПИ си върши ефективно работата, при положение че разкритията за несъответствия в имуществените декларации на висши политици дойдоха от медиите, а не от самата комисия. Как гледате на този скандал?– Ако съдим по отчетите на КПКОНПИ, те са завели дела за отнемане на имущество за стотици милиони левове и в този смисъл тяхната работа не бива да се подценява. За да дадем обаче по-сериозна оценка на този орган, трябва да се върнем малко назад. Нека да припомня, че първият вариант на закон за гражданска конфискация на имущество, придобито по престъпен начин, беше внесен от моя покоен колега Георги Петканов. Още тогава се прие, че основният факт, който позволява да се стартира процедура по установяване и отнемане на (популярно казано) престъпно имущество, е започването на наказателно преследване. И големият въпрос, който още тогава се постави, беше дали е допустимо процедурата по конфискация да върви независимо от наказателното производство, и какво би станало, ако наказателното производство приключи с оправдателна присъда – възможно ли е процедурата по отнемането на имущество да продължи. Въпросът е основателен, но той опира до това дали изобщо да има подобна процедура, респективно подобен орган. Смисълът на гражданската конфискация е тъкмо в това тя да не се развива в рамките на наказателния процес. Аз лично не харесвам този закон по същите причини, поради които имам резерви и към специализирания съд – създават се извънредни правила и органи, които (както показва историята) много рядко са постигали целите, за които са били създадени, при запазване на демократичния си характер. Но не мога да не призная и факта, че тази комисия има определени успехи. И тук отново ми прави впечатление, че хора, които тогава настояваха за възприемане на модела на гражданска конфискация, сега изказват сериозни опасения от нея. Това още веднъж показва, че не са малко онези, които ползват дебата за съдебната система за политическо и дори по-лошо – за партийно-политическо говорене.
Аз лично имам резерви относно това, че процедура, която се основава на стартирало наказателно производство, може напълно да се отклони от наказателното производство. Но пък, ако погледнем други правни системи, това не е нещо нечувано. Да си спомним случая с бившата футболна легенда О’Джей Симпсън, който бе оправдан за убийството на бившата си съпруга и нейния приятел. И макар наказателното производство да приключи, по граждански ред той бе осъден да заплати 33 млн. долара на семействата на жертвите. Истината е, че ние привиждаме в състоянието на съдебната система собствените си страхове от политическите неблагополучия на България.
– Как оценявате предупреждението на шефа на ВКС Лозан Панов, че независимостта на съдебната система у нас е под голям въпрос? – Аз винаги съм считал, че магистратите говорят на обществото чрез своите решения. Ако искат да дават политически оценки, което е право на всеки гражданин, те не трябва да го правят от позицията на магистрати. По дефиниция съдията е безпристрастен, което не означава, че няма право да има свои възгледи, но означава, че тези възгледи не трябва да влияят на неговата професионална дейност. Факт е, че в съдебната система има много неща, които се нуждаят от промяна, както е и факт, че промените в една консервативна система стават постепенно. От моя опит на човек, който през целия си професионален живот е практикувал и преподавал право, мога да кажа, че големите съдебни безобразия, които наблюдавахме през 90-те години, видимо намаляха. Системата започна да се чисти от случайно попаднали в нея хора. Подборът на нови магистрати стана по-сериозен и днес огромната част от новопостъпващите магистрати са добре подготвени, мотивирани и със стабилни морални ориентири. Едва ли 100% от съдиите и прокурорите са перфектни. Но нима всички лекари са отлични специалисти, спазващи Хипократовата клетва? Нима всички журналисти са образец за професионализъм и безкористност? Ако човек се разходи из София, ще остане с впечатление, че у нас има архитекти със зрителни увреждания, но ние не си позволяваме да кажем, че българските архитекти са слаби, защото това не е вярно – част от тях са на световно ниво.
Според мен най-лошото, което се случва на съдебната система през последните десетилетия, е опитът дебатът за нея да бъде тежко политизиран. Нека припомня, че под мотото, че най-накрая съдебната реформа трябва да тръгне, конституцията беше променена 5 пъти. Ако проследим дебатите и видим стенограмите от заседанията на Народното събрание, ще се изненадаме, че всеки път се твърди едно и също – исканата промяна е първата и решителна крачка по пътя на съдебната реформа. В резюме – досега сме направили пет първи и решителни крачки в съдебната реформа. Питам се дали пък не е време, вместо гордо да маршируваме на място, да тръгнем напред, макар и по-тихо, без фанфари и религиозни заклинания.
– Проектът на правосъдното министерство да се разследват тримата големи в съдебната система закъснял ли е?– Аз бих поставил по-общо въпроса – може ли у нас да има институция или лице на публична позиция, на което да не може да се търси отговорност? В едно демократично общество на всеки, включително и на американския президент, макар и при тежка и сложна процедура, може да се търси отговорност. Да се твърди обратното, е абсурдно. Факт е обаче, че за тримата големи в съдебната система няма специален ред, по който те могат да бъдат отстранявани. Следователно не може да има съмнение, че такава процедура трябва да има и за тях. Факт е, че има съществена разлика между съд и прокуратура, факт е, че главният прокурор е в по-особена позиция, защото той теоретично може да предприеме спрямо другите двама разследване, а спрямо него няма кой да предприеме такова. Но всичко това е въпрос на конкретни решения. Важното е друго – първо, да е ясно, че на всяко лице на публична позиция може да се търси отговорност по предварително известна процедура, и второ – че тази процедура ще бъде такава, че да гарантира независимост и обективност.
– Миналата година изследване на "Тренд" показа, че едва 25% от българите имат доверие в съда. Защо гражданското общество не е удовлетворено от правосъдието у нас?– Според мен е спорно до каква степен у нас може да се употребява понятието „гражданско общество”. Струва ми се, че нашето чувство за общност през последните години все повече се разпада, вместо да се заздрави. Идеята за гражданското общество от времето на Кант е не просто отрицание на полицейската държава, а общност на свободни хора, които съпреживяват общи ценности. Аз не мисля, че у нас наблюдаваме съпреживяване на общи ценности. Обществото се раздроби на отделни относително затворени групи и това не е само българска тенденция. Във Фейсбук и другите социални мрежи човек се чувства комфортно в група от 100 – 200 сходно мислещи хора и често е склонен да вярва, че целият свят мисли като него. Иначе по отношение на доверието мога да кажа, че ние българите като цяло не сме доволни от която и да е публична система – било образование, здравеопазване, социално осигуряване, пътища и пр. Казвам го, за да не се смята, че всичко е наред и само съдебната система е закъсала с доверието и трябва да се насочи вниманието изцяло върху нея. Съдебната система се развива по-скоро добре, с уговорката, че нито една страна в света не счита, че съдебната система е съвършена, че не подлежи на развитие и е безкрайно справедлива. Всяка съдебна система трябва да реши два големи проблема от гледна точка на доверието. Първият е дали хората вярват, че законът се прилага точно и еднообразно, а вторият – дали хората намират закона за справедлив. Това обаче са две различни неща. Аз преподавам от много години обща теория на правото и моите студенти, които са в първи курс и поради това с все още крехки юридически познания, искат да чуят от нас, че когато станат съдии, ще могат да издават справедливи решения и присъди. Макар и с неудоволствие, аз се опитвам да охладя тези очаквания. Не защото не вярвам, че правото е свързано със справедливостта, напротив, вярвам го, макар и с уговорката, че връзката между право и справедливост минава през мира. Но практическият въпрос пред един съдия се състои в следното – трябва ли да приложи закона дори ако последиците от това прилагане ще произведат несправедливост? Трябва ли в този случай да приложи закона, или е свободен да приложи своите възгледи за справедливост. Този въпрос е дискутиран през последните няколкостотин години в западните общества, а вероятно и много преди това, на най-различни места. Не може да не си даваме сметка, че ако признаем правото на всеки съдия да постъпва според собствената си представа за справедливост, това означава, че се отказваме от идеята за правна сигурност, защото магистратът в Силистра може да има различна представа за справедливост от колегата си в Русе и да няма никаква предвидимост по което и да е дело. От друга страна, ако трябва точно да се прилага законът и се каже, че справедливостта няма никакво значение, това означава да се откажем от една ценност, която винаги се е разглеждала като ориентир за правото.
Наскоро в Юридическия факултет на СУ проведохме конференция с участие на колеги от водещи университети в света, която беше посветена на демокрацията и съда. Аз си позволих да изнеса доклад, чиято логика е горе-долу следната. В съвременната либерална демокрация има едно изначално напрежение, което става все по-видимо. Либералната демокрация е изградена върху разбирането, че всички важни органи трябва да бъдат формирани на базата на избори, т. е. тя се базира върху политическото представителство и в крайна сметка върху аритметичните мнозинства. Наред с това обаче съществува едно голямо недоверие в решенията на тези мнозинства. Например у нас (а и на много места в света) са въведени забрани с референдум да се решават въпроси, свързани с бюджета или с размера на данъците. Защо? Защото се опасяваме, че хората ще гласуват едновременно за високи разходи и ниски данъци. В съвременните конституционни модели има и различни тела, които ограничават принципа на мнозинството – конституционните съдилища, управителните съвети на националните банки и др. Но най-важният ограничител на мнозинствата е нормативната идеология, защитавана от съда – а през последните петдесетина години това е идеологията на правата на човека. Т. е. каквото и да реши мнозинството, съдебната система трябва да защити правата. Факт е, че днешните мнозинства са най-често мнозинства от отчуждени потребители с бързо променящи се вкусове и с ниска лоялност към демократичните институции и ценности. Както показа ХХ век, тези мнозинства могат лесно да бъдат изплашени и разгневени и да потърсят решение в силната ръка. ХVII и ХVIII век разомагьосаха (по думите на Марк Вебер) държавата и я поставиха на рационални основи. Края на ХIХ и началото на ХХ век разомагьосаха човека и го сведоха до еволюирал примат (по Дарвин) с класово съзнание (по Маркс) и с едипов комплекс (по Фройд). Все повече съм убеден, че ще бъде огромна грешка, ако позволим този век да разомагьоса съда, защото той е последната солидна преграда, която брани демокрацията такава, каквато я познаваме.
– Вече девета година издавате "Юридически барометър", в който следите законодателството. Защо у нас законите се променят толкова често?– Вече стана банално твърдението за високия темп на изменчивост на българското законодателство. Да припомня, че през последните десетина години у нас се приемат нови, респективно се изменят и допълват средно по 130 закона и по 800 подзаконови нормативни акта на година. Има и отделни „шампиони” – Кодексът за социалното осигуряване например, който засяга две трети от българското население, търпи всяка година 7 – 8 промени. Той вече има над 130 изменения и допълнения, а е влязъл в сила през 2000 г. Миналата година кодексът отбеляза рекорд с 13 изменения и допълнения. В тази връзка обичам да казвам, че от момента, в който нашите студенти влязат в СУ, докато завършат, ще има 5000 промени в българското законодателство. Това е една от най-големите динамики на законодателството в Европа в нереволюционно време. Причините за тази динамика са най-различни, като най-значимата е неумението на публичните институции да планират работата си.
– Злоупотребяват ли депутатите със законодателната си инициатива?– Не мисля, че това е проблемът. По-скоро е обратното – Министерският съвет предпочита да вкарва част от законите в парламента чрез депутати. Прави го, когато не иска да има обществено обсъждане на дадени промени или пък много бърза с тях. И тогава дават на депутати от управляващото мнозинство да внесат закона, което те и правят. Понякога се прави и нещо по-лошо – с преходните и заключителни разпоредби на един закон се правят значими промени в друг, нямащ нищо общо с първия. Тази практика, за съжаление, се засили през последните няколко години. Има и още една лоша практика. Конституцията е определила срок, в който законът да влиза в сила – три дни след обнародването му в "Държавен вестник", освен когато в самия закон е посочен друг срок. Смисълът на тази конституционна разпоредба е по-скоро да се предвижда по-дълъг срок, в който хората и институциите да се запознаят с новата уредба. На практика обаче става обратното – миналата година 40% от всички закони предвиждат влизане в сила от деня на обнародването им, без да има някаква спешност, която би оправдала това. Давам пример със закона за изменение на Търговския закон, който е престоял в Народното събрание повече от 300 дена, но влиза в сила от деня на обнародването му. Според мен тук не става въпрос за злонамереност, а за неумение на публичните институции да планират работата си. Когато бях министър на образованието, през първата година директорите на дирекции се надпреварваха с искания да се инициират промени на закони – имало европейски изисквания, нещо били забравили, нещо им пречело. Моята позиция беше, че промени се правят най-много веднъж годишно, и то само ако е наложително с оглед на публичния интерес.
Текстът е публикуван в брой 17/2019 г. на списание "Икономист", който може да купите в разпространителската мрежа.
Вижте какво още може да прочетете в броя.
