И не се возвисихме, и вездесъщи няма как да станем

Виолета Цветкова

Две премиерни заглавия събудиха желанието на българския зрител да влезе в киносалона заради... български филм. Първо, заради добрите рекламни кампании. Второ – заради предисториите си: режисьорският дебют на Виктор Божинов „Възвишение” предварително бе обречен на търсене заради славата на едноименния роман от Милен Русков, а „Вездесъщият” на Илиян Джевелеков бе зареден с очакване след добрите попадения на автора с „Дзифт” (продуцент) и „Love.net” (режисьор). И успехът не закъсня.

Само за десет дни след премиерата „Възвишение” бе гледан от 76 828 зрители и събра 658 680 лв., а „Вездесъщият” за малко повече от месец има 40 685 зрители и общо 338 130 лв. Впечатляващи цифри на фона на малкия български кинопазар. Защо е така? Просто защото „Възвишение” и „Вездесъщият” са направени с любов към киното и отношение към зрителя филми, с очевидна предварителна подготовка и обмисляне на всеки кадър, с внимателно подбиране на актьорите и местата за снимки, с усет към това, което би докоснало публиката.

Това са честни филми, създадени с идеята да разказват вълнуващи истории, а не да „спечелим едни пари”. Разликата е, че първият ще вълнува най-вече българите, където и да са на планетата, а вторият би развълнувал всеки жител на света днес. Затова, грубо казано, „Вездесъщият” е продаваем, а „Възвишение” е за собствена употреба. Но и двата ни отварят, не, удрят ни по главите с милата родна картинка: тъпчем на едно място и в невежеството си не се „возвисяваме”; напъваме да изместим господ, но „вездесъщи” няма как да станем. Изглежда, първото не ни е писано, а второто някак не ни е разрешено.

Малко подсказки за все още негледалите и нечелите. „Възвишение” пресъздава най-съществените моменти от романа на Милен Русков и различна гледна точка към предшестващи гибелта на Левски събития. Свидетели сме на обира на Орханийската хазна в Арабаконашкия проход и на разпределянето на парите „от народа – за народа” (мотото на Димитър Общи, бел.а.) през очите на природно интелигентния овчар Асенчо от Жеруна и бачо Гичо от Котел, който носи в торбата си Рибния буквар и „Горски пътник” на Раковски. Колкото повече бродят по планинските чукари с писмо до Апостола, толкова повече прозрения ги осеняват. За двамата обикновени българи от втората половина на XIX в. не остават скрити нито завистта и чуждопоклонничеството ни, нито невежеството ни, нито онова финално „голяма лъжа е свободата, брате... каприз разглезеннаго человека, робът на думите – а животът е истина, от дълбокото”. А зрителят излиза с горчивото припомняне, че и „една револуция” не можем да направим... Впрочем за XIX век ли става дума?!

Свободата и начинът ѝ на употреба е в основната на сюжета и във „Вездесъщия”. Само че в XXI век, когато всеки има свободата да вижда всичко. Стига да разполага с добра камера и да знае как да я постави, за да регистрира всеки миг от живота на субекта, който го вълнува. Връхлита ни безкраен низ от последствия на зле управлявана човешка психика; на страстта на един писател да напише роман, използвайки малките тайни на най-близкото си обкръжение. Едва ли някой е готов да понесе цялата истина от всевиждащите очи на техниката. Едва ли един съпруг е щастлив от откритието, че жена му му изневерява с... друга. Или че синът им краде от дядовите антики. Или че в офиса се случват „странни” неща. Или пък че е пропуснал смъртта на собствения си баща... Вярно е, че „истината те прави свободен, само че не всеки може да я понесе”. И резултатът обикновено е фатален.

Иначе, гледайте и „Възвишение”, и „Вездесъщият”. Единият ще ви приземи, другият ще ви шокира. Струва си. И

Текстът е публикуван в новия брой на "Икономист" от 24 ноември, който може да купите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя