Нулева интеграция на бежанците

Д-р Валерия Иларева[1]

Когато говорим за интеграция на бежанци, имаме предвид един сравнително малък брой хора на фона на търсещите закрила лица. Това са т.нар. „признати“ бежанци, чиято молба за международна закрила[2] е преминала обстойна проверка от компетентните органи и е признато по официален ред, че тези хора изпитват основателен страх от преследване или тежки посегателства в страната си на произход. Така например през 2016 г. Република България е издала 20 283 решения спрямо търсещи закрила лица в страната. Международна закрила е предоставена на 1352 лица, или на 6,67%. В посочения общ брой на т.нар. „положителни“ решения са включени два вида международна закрила: бежански статут (предоставен на 765 лица) и хуманитарен статут (предоставен на 587 лица). Липсва достъпна статистика обаче каква част от тези признати бежанци са останали в България след получаването на статут и каква част са отпътували за друга европейска държава. Съвпадащите наблюдения на хората, работещи на терен, сочат, че в условията на липса на каквато и да е интеграционна подкрепа у нас от 2013 г. насам по-голямата част от признатите бежанци напускат България.

Статути и права

По закон лицата с признат статут на бежанец имат правата и задълженията на българските граждани, с изключение на политически и избирателни права, военната служба и други ограничения, изрично предвидени със закон. Лицата с признат хуманитарен статут имат правата и задълженията на чужденци с разрешено постоянно пребиваване в Република България. По-конкретно, и двете групи признати бежанци имат например свобода на придвижване на територията на страната, равен достъп до пазара на труда и до образование, право и задължение за здравно осигуряване и т.н.

За разлика от местното население обаче бежанците се намират в по-уязвима позиция, тъй като те често все още не владеят български език и нямат трайни социални, семейни и имуществени връзки в страната. Иначе казано, бежанците са изправени пред предизвикателството да изградят живота си наново и тепърва да се включат в обществото.

Европейските и международни стандарти приемат, че интеграцията е двустранен процес, в който активна роля следва да имат както бежанецът, така и местното общество. Поради това член 34 от Директива 2011/95/ЕС[3] предвижда, че бежанците имат право на достъп до средства за интегриране, а държавата съответно има задължение да създаде такива програми и подкрепящи мерки съгласно националния контекст, които улесняват социалното включване на тези лица.

От 2005 до 2013 г. у нас действаше Национална програма за интеграция на бежанците в Република България, чието изпълнение се ръководеше от Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Програмата предоставяше интеграционна подкрепа на около 100 бежанци годишно.[4] С бежанеца се изготвяше индивидуален план, включващ временни интеграционни мерки, като финансова помощ за жилищно настаняване, социално подпомагане, здравно осигуряване, обучение по български език, социална ориентация и културна адаптация, професионално обучение, преводачески услуги и/или друго съдействие за реализиране на основни права. Интеграционна комисия, съставена от длъжностни лица на ДАБ и представители на неправителствения сектор, одобряваше Индивидуалния интеграционен план и бежанецът сключваше съответен договор за изпълнението му с председателя на ДАБ. Този подход беше даван като пример за успешна интеграционна практика в региона.

Топката – на общините

Без широко обществено обсъждане националната политика на България беше променена през 2014 г. на фона на значително увеличения брой на търсещи закрила лица в страната. Вместо приемане на нов тригодишен програмен план съгласно утвърдения модел на Интеграционната програма, правителството прие две Национални стратегии, съответно през 2014[5] и 2015[6] г., които преместват отговорността за интеграцията на бежанците от Държавната агенция за бежанците към общините. Двете национални стратегии представят дългосрочната визия за националната политика в периода до 2020 г., но не са последвани от конкретни програми или планове, съответно от бюджетни средства, за тяхното изпълнение[7]. Така, 2014 година бележи началото на периода на „нулева интеграция“ на бежанците в България. Признатите бежанци са оставени изцяло на собствените си възможности и не получават подкрепа за социалното си включване в българското общество.

На 12.08.2016 г. Министерският съвет прие Наредба за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумение за интеграция на чужденци с предоставено убежище или международна закрила. Наредбата предвижда сключване на споразумения за интеграция между бежанците и кметовете на общини, които са заявили желание за това пред ДАБ. Към настоящия момент обаче нито една от 265-те общини в България не е заявила такова желание и Наредбата няма изпълнение на практика. Въпреки че принципите на Европейския съюз насърчават децентрализацията на политиката по интеграция, в България този подход се налага без необходимото осведомяване и участие на общините.

Местната власт е неподготвена да поеме прехвърлената й отговорност както от гледна точка на информираност и убеждение, така и от гледна точка на организация и финансиране на този процес. Съгласно член 18 от Наредбата източници на финансиране на мерките и дейностите за интеграция на бежанците са, на първо място, европейски фондове, чуждестранни финансови инструменти и международни организации. Несъмнено тези средства са налице, но общините следва да разполагат със съответния капацитет, за да кандидатстват за усвояването им. Едва на последно място Наредбата посочва „национално финансиране“ като източник, но такива бюджетни средства на този етап не са гарантирани.

Пречки вместо помощ

Отпорът срещу адресната регистрация на признати бежанци в Елин Пелин и Белене през февруари и март тази година разкрива още една тревожна тенденция у нас. Бежанците не само не получават интеграционна подкрепа, но и са активно възпрепятствани да се справят сами. Адресната регистрация е ключът към достъпа до всички останали права, признати по закон. Бежанците имат задължение в срок до 14 дни от получаването на решението за предоставяне на статут да извършат своята гражданска регистрация в общината, където да са намерили жилище и адрес, на който да пребивават. След извършването на адресната регистрация бежанецът се вписва в регистрите на населението и получава ЕГН (единен граждански номер). Без ЕГН бежанците не могат да получат български документ за самоличност и документ за пътуване извън страната. Без документ за самоличност те не могат например да изпълнят правото и задължението си за здравно осигуряване, не могат да се впишат като търсещи работа в бюрата по труда, не могат да подадат заявление за социално подпомагане и т.н. Неслучайно правото на Европейския съюз изисква от държавите членки да издадат тези документи „във възможно най-кратък срок след предоставянето на международна закрила“[8].

През февруари 2017 г. представителят на Върховния комисариат за бежанците на ООН (ВКБООН) в България изпрати официално писмо до служебния премиер с въпроса кой е отговорният човек или институция на държавно ниво относно интеграцията на бежанците. В писмото г-н Матайс льо Рут посочва, че има проблем при идентифицирането на отговорния орган в държавата, и подчертава „липсата на държавна програма за подпомагане на интеграцията на признатите бежанци в България“. Представителят на ВКБООН назовава изгубеното звено в българската интеграционна политика спрямо бежанците. Липсата на политическа воля за поемане на отговорност на държавно ниво, прехвърлянето на тази отговорност на местните власти, без необходимата за това подготовка, е основополагащият проблем в днешната действителност.

Междувременно напускането на България от признатите бежанци не е решение. Със своите български документи за пътуване те имат право на легално пребиваване в друга държава – членка на Европейския съюз, до три месеца. След това трябва да се върнат в България. Към днешна дата в Европа и пред международни институции бежанци водят дела срещу връщането им в България. Редица национални и международни юрисдикции разглеждат въпроса дали България спазва човешките права и може ли да се разглежда като „трета сигурна държава“. Наскоро Комитетът по правата на човека на ООН прие[9], че връщането на жалбоподателите – сирийски бежанци в България, би представлявало нечовешко и унизително отнасяне поради обстоятелството, че предоставеният им статут не им гарантира достъп до медицински грижи и не ги защитава от нищетата, която те вече са преживели у нас. Със своята политика по отношение на интеграцията на бежанците България гради своя международен облик и прави цивилизационен избор.

[1] Валерия Иларева е завършила докторантската програма по „Международна миграция и социална интеграция“ на Мадридски университет„Комплутенсе“, Испания. Тя е основател и главен адвокат във Фондация за достъп до права – ФАР. Работи в сферата на бежанското и миграционното право в България от 2001 г.

[2] Нарича се „международна закрила“, тъй като тя се предоставя като заместваща националната закрила

[3] Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила.

[4] Ванкова, Звезда, Мониторингов доклад на НСБМ относно интеграцията през 2014г. на лицата, получили международна закрила в Република България, 2014 г.

[5] Национална стратегия за интеграцията на лицата, получили международна закрила в Република България (2014 – 2020), приета от Министерския съвет на 02.07.2014г.

[6] Национална стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2015 – 2020г.), приета от Министерския съвет на 12.06.2015 г.

[7] Националната стратегия от 2015 г. предвижда разработването на отделни ежегодни Национални планове за действие по интеграция, но това не се изпълнява.

[8] Член 24 от Директива 2011/95/ЕС.

[9] R.A.A. v. Denmark, Communication No 2608/2015, 15 December 2016