Младите са в авангарда на геополитическия поврат на страната

Проф. Петър-Емил Митев е един от доайените на българската социология. Дългогодишен директор на Научноизследователския институт за младежта при ЦК на ДКМС. В продължение на много години е председател на Българската социологическа асоциация. Професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ от 1985 г. Председател на УС на Института по социология „Иван Хаджийски”. Наскоро излезе от печат „Българите. Социологически погледи“, резултат от 40 години на социологически изследвания на Петър-Емил Митев. Това е първият от поредица томове по повод 80-годишния юбилей на професора.

- Проф. Митев, тъй като социологическите изследвания на младежта у нас започват в журналистическа среда – сп. „Младеж“ и в. „Народна младеж“ през 60-те години на миналия век, позволете да формулирам едно журналистическо твърдение, което вие да потвърдите или отхвърлите с научно обяснение: днешните млади у нас са извън политиката, докато в цялото десетилетие след началото на прехода през 1989-а те дори бяха в авангарда на промените – митинги, студентски стачки, градове на истината, бдения...

- Отдалечаването на младите хора от актуалната политика бие на очи дори ако не са въоръжени с научни инструменти. Изглежда парадоксално: онези, които са най-заинтересовани от успешното политическо бъдеще на страната, са най-малко пред урните. Достига се до негативна политическа предубеденост. Млади хора, които за първи път получават изборни права, не ги реализират, като споделят мнение, че все едно – от вота нищо не зависи. Различни социологически ракурси очертават насоките, в които може да се търси обяснение. Недоверие в институциите – и в парламента, и в правителството, и в съдебната власт. Средоточие е недоверието към политическите партии. Младите хора не се чувстват представени и в партии, които отговарят на собствената им – лява или дясна – идейна идентификация. Общ резултат: подкопан е смисълът на политическото участие. Беше проведено голямо проучване на младото поколение в осем страни от Югоизточна Европа, инициирано и финансирано от фондация „Фридрих Еберт”, под общото ръководство на проф. Карл Хурелман от Германия. През 2015 г. се проведе научна конференция в Берлин, за да се обобщят резултатите. Основният извод личи от заглавието на заключителния доклад: „Загубени в демократичния преход?” Дефицит на демократичния потенциал на младото поколение от бившите социалистически страни в Югоизточна Европа”[1]. Дефицит на демократичния потенциал на младото поколение от бившите социалистически страни в Югоизточна Европа. Споменавам тези подробности, за да обърна внимание върху важен факт: проблемът е не само български.

В същото време вие сте прав, 90-те години показаха твърде значим демократичен потенциал именно на младото поколение. Затова бих коригирал, в известен смисъл преобърнал направения извод: налице е нисък институционен потенциал, който може да канализира и оползотвори социалната енергия на младото поколение. Подобен извод ни извежда на още по-високо равнище. В различни страни на Европа, а и в САЩ, младите хора изразиха достатъчно ясно и категорично своята неудовлетвореност от съществуващата политическа система. Най-завършен израз това намери в движението на „Възмутените” в Испания и „Окупирай Уолстрийт!” в САЩ. Политическата инициатива прераства в протест срещу самата социално-икономическа система. Подобен факт е безпрецедентен и следва да се вземе предвид при анализ на развитието на глобалния свят. Разбира се, някой може да каже, че ние сме твърде далеч от Уолстрийт. Да, националните особености са важни и несъмнени. Но също несъмнени са и общи черти. Американският протест засегна глобалното неравенство – 1% срещу 99% е основният лозунг. У нас отчуждението от политиката и периодично възникващите протести се генерират от явлението, на което унгарският социолог Балинт Магяр посвети цяла книга – посткомунистическата мафия-държава.[2]

- Мимоходом да дефинираме кои са млади и колко трае едно поколение. Пак журналистическа хипотеза – в днешно време младостта сякаш доста се разтяга във времевия хоризонт на човешкия живот и като тръгнем от лайфстайла и стигнем до биологичното възпроизводство, тя може да се простира докъм 45-годишна възраст.

- Трябва да правим разлика между „младост” като понятие за определена биологична възраст и „младеж” като относително самостоятелна социобиологична група. Да, вие сте прав, усещането за младост, младежкото самочувствие в съвременния свят, и по-специално в развитите страни, се разширява и навлиза в четвъртата декада от жизнения цикъл. За това допринасят много неща – свободното време, храненето, медицината, спортът, и не на последно място – средствата за масова информация. „Младежкият имидж” става своеобразна автореклама, фасада на личността, част от социалния капитал. Но международно признатите граници на младежта като социобиологична група не са така подвижни – те са от 15 до 25 години, някои законодателни мерки ги увеличават до 27. Това е периодът на социално-професионалния старт на едно поколение. И разбира се, би било комично стартът да започне, когато си навършил 40 години. Поколенското възпроизводство е ясно определено в живота на индивида с разстоянието между родителите и техните деца. Разбира се, в обществения живот е по-сложно, защото поколението се състои от отделни набори. Затова се използват исторически събития, които са повлияли върху облика на едно поколение. При динамичното развитие на обществото можем да забележим отчетлива смяна на акцентите. Това показаха и социологическите проучвания на младежта, които се правят системно от 60-те години до сега. Пред очите на изследователите се сменяха като на сцена носителите на строителен ентусиазъм от 50-те години, на конформизъм през 60-те, на скептицизъм през 70-те, на субкултурно дисидентство през 80-те, на политическо бунтарство през 90-те, заменено от демократичния скептицизъм в началото на новия век.

- Как протича младежката еманципация в годините на социализма и има ли от какво да се еманципират младите днес?

- През годините на социализма протече форсирана модернизация на страната – индустриализация, урбанизация, ново образователно равнище. В първите следвоенни години България продължаваше да бъде подчертано селска страна. Последното довоенно преброяване – 1934 г. – показа, че неграмотни са 20% от мъжете и 40% от жените. През 1946 г. хората със средно образование са процентно по-малко, отколкото висшистите в края на 80-те. Споменавам това, защото е показател за един огромен факт: продължаваше да действа традиционният патернализъм, който е описан в блестящото изследване на Иван Хаджийски. Еманципацията на младото поколение протичаше като следствие от промяната в начина на живот. Нови професии, ново образование, нова градска среда, до голяма степен се промени и селската среда. Социологическите проучвания показаха различни черти на младежката еманципация: избор на професия, сексуална разкрепостеност, избор на брачен партньор, самореализация в свободното време. Същевременно модернизацията беше асиметрична, нееднаква в икономическата и политическата сфера. На дневен ред дойде държавният патернализъм. Младото поколение влезе в конфликт с държавно налагани ограничения на младежкия начин на живот. Добре известни факти са забраната на късите поли и дългите коси. Така се получи ситуация, която изглежда парадоксална: младите получиха най-много придобивки от социалистическото развитие, но се оказаха най-недоволни. Избуя субкултурното дисидентство.

Преходът сложи край на държавния патернализъм и разбира се, заедно с това – на държавното протежиране на различни младежки групи. Днешното младо поколение не живее в парникови условия; извън парника разполага с много повече свобода и по-малко сигурност; в редица случаи не разграничава свобода и свободия. Има остатъчен патернализъм, неопатернализъм, свързан с новата роля на собствеността и нейното притежаване от възрастното поколение. Но като цяло младите определят сами своя житейски път. Проблемът за зависимостта е различен. През годините на социализма изпъкваше зависимостта от държавата. Сега на дневен ред е зависимостта от пазара. Младите хора се изправят пред дилемата „да имаш, или да бъдеш” и в мнозинството случаи предимство получава „да имаш”. Парите играят универсална роля в живота. Заедно с това – пак ще се позова на последното изследване – проличават и наченки на тенденция: увеличава се импулсът към самореализация, относителното тегло на постматериалистически ценности.

- На пръв поглед днес е лесно да си млад в една европейска България, с възможности за живот и реализация отвъд националните граници. И в същото време младите сякаш са психически по-лабилни, по-уязвими и същевременно по-агресивни. Или пък не – младите сега са толкова разделени по социални статуси и групови характеристики, че изобщо е невъзможно да удържим едно общо понятие за младеж?

- Ще си позволя най-напред известни уточнения. Да, европейска България е факт. Но също е факт, че между шестте региона в страната има големи различия. Твърде много нарасна дистанцията между София и провинцията, между големите градове и топящите се села. Социологическите проучвания показват по-голям стремеж да се отиде в друг град в България, в друг регион на страната, отколкото да се напусне. Не трябва да забравяме, че освен това принципните възможности, които се съдържат в самата валидна за Европа лична карта, далеч невинаги съвпадат с реалните възможности, определяни от равнище на образование, знание на чужди езици, професионални умения и оборотни средства.

Младите хора са разделени по социални статуси и групови характеристики, но това не изключва наличието на общи характеристики. Социологическите проучвания разкриват тенденции в еволюцията на българската младеж. Ще посоча някои от тях.

Мобилност. В широк смисъл на думата. Днешното младо поколение е „на колела”, пространствено мобилно, то е комуникационно мобилно, израства с новите средства за общуване, териториално мобилно – строи жизнените си планове, като включва възможността за промяна на местоживеенето и местоработата в широк географски обхват, то е и професионално мобилно, далеч от старата представа за обвързаност с едно предприятие. Мобилно е дори в своите интимни връзки – наблюдаваме нещо като макдоналдизация на любовта. Използвам понятие, въведено в западната социология, за да означи пренасянето на принципите на бързото хранене в различни сфери на живота.

Западнизация. Младите са най-отворени към света. Проевропейската им ориентация е по-силна, отколкото при всички други поколения. Характерен резултат показва индикатор, въведен от френски изследователи: Бихте ли определил кои страни с техните хора, манталитет, култура, климат и т.н. чувствате най-близки до себе си, страни, в които бихте се чувствали най-уютно? През 2000 г. националните приоритети бяха ясно определени: 1. Русия; 2. Македония; 3. Югославия. Логично: и трите страни са славянски, и трите – православни, и трите – бивши социалистически. През 2016 г. – представително проучване на „Галъп интернешънъл” от м. август: трите страни запазват водещото си значение за най-възрастните (66+), с известен нюанс: 1. Русия; 2. Сърбия; 3. Македония. В националната извадка Русия продължава да бъде първа. Но знаете ли какви са чувствата за близост на най-младите (18 – 25): няма нито една славянска страна, набрала поне 10% от техните предпочитания! Водещите са: 1. Германия; 2. Италия; 3. Испания. Следват: Англия, Франция, Швейцария... Младите са в авангарда на геополитическия поврат на страната.

Феминизация, ако така можем да изразим нарастващата роля и самочувствие на жената. Социологическите анализи дават изключително добра възможност да се види как в продължение на половин век младата жена се изравнява все повече с младия мъж. Последните проучвания показват, че социалнопсихологически този процес е завършен. Младите жени разчитаха в по-голяма степен на родителската подкрепа при социално-професионалния старт. Вече не е така. Досега младите жени показваха по-малки амбиции да заемат ръководна длъжност в частна фирма или държавно предприятие. Вече не е така. Смяташе се за аксиома, че жените са по-малко готови да мигрират в друга страна. Вече не е така.

Още една съществена промяна: изравняване и/или плътно приближаване на младите етнически турци до етническите българи. Отнася се и за тяхната информационна осигуреност, образователната насоченост, битови условия... Дори ще прибавя, че младите етнически турци учат повече от българите, отделят повече часове за своята подготовка. Границата вече не е между българското мнозинство и „малцинствата”, а между българи и етнически турци, от една страна, и роми, от друга страна. За съжаление, пропастта расте. Вече не е така.

- Как би изглеждал класическият марксистки проблем за отчуждението пред съвременния млад човек?

- Изходна точка за Маркс е отчуждението на труда: трудът е нещо външно, не е задоволяване на потребност, а само средство за задоволяване на потребности извън самия труд. „Чуждостта на труда”, според „мислителя на хилядолетието”, проличава в това, че щом няма физическа или някаква друга причина, „от труда бягат като от чума”. И без социологически данни във всекидневния живот проличава, че отношението на младите хора към труда е подчертано инструментално. Не са малко онези, които декларират, че ако имат достатъчно пари, изобщо не биха работили. А и на практика има млади хора, които не учат, не работят и не търсят работа. Разбира се, това е ограничена, но характерна група. Що се отнася до младежката съвкупност, ние в продължение на три десетилетия сондираме отношението към труда със следния индикатор: „В ситуация на избор каква работа бихте предпочели – по-интересна, но по-ниско платена, или по-малко интересна, но по-високо платена”. През 80-те години регистрирахме „генерационна пропаст”: мнозинството от младите предпочитаха по-интересната работа, възрастните – по-добре платената. Данните сякаш подкрепяха стереотипната представа за идеализъм на младите и реализъм на възрастните. След началото на прехода поколенската разлика се стопи напълно. Независимо от възрастта се предпочиташе по-добре платената работа. Младите сякаш „остаряха”, загубиха нещо от младежкия импулс към самореализация. А самореализацията в труда е алтернатива на отчуждението.

Фундаментален аспект на проблема, който поставихте, е отчуждението на човека от неговата родова същност, отчуждението на човек от човека. Изцяло в тази сфера попада политическото отчуждение, за което стана дума; тук са и изявите на ксенофобия и расизъм. Мисля, че заместването на любовта от секса е отчуждение от личността на Другия. Широката мрежа от комуникационни връзки, включително приятелски, намалява тяхната дълбочина, прави ги заменяеми. Централна фигура става егоцентричен индивид, а агресивният индивидуализъм – обществено признато кредо. Ще завърша, без да изчерпвам въпроса, с това, че нискокачествените „чалга”, „бляк” или „траш” културни ерзаци отчуждават от пълноценното естетическо човешко изживяване.

- Ако последваме заключенията от изследванията на един от най-нашумелите икономисти днес – Тома Пикети, наричан още Новия Маркс, през XXI век миналото поглъща бъдещето. Според Пикети фундаменталното структурно противоречие на капитализма е, че в дългосрочни периоди от време възвръщаемостта от капитал изпреварва ръста на доходите и на производството. Предприемачът дори се превръща в рентиер, а човекът на наемния труд обеднява. Подобен диктат на капитала не би имало само при дълговременен годишен икономически ръст от 4 – 5%, който пък е възможeн при икономики, базирани на знанието и високите технологии. Според вас младите ще бъдат по-скоро жертва, или по-скоро ключът към решението на така поставения от Пикети проблем на социалното неравенство на нашия век?

- Според Маркс структурното отношение капитал – наемен труд принципно противопоставя мъртвия на живия труд. Проблемът за глобалната перспектива е значително по-широк от поставения от Пикети икономически въпрос. Актуализира се извод, направен преди сто години от Роза Люксембург („Натрупването на капитала”, 1913 г.): капиталистическото развитие става за сметка на некапиталистическата периферия; тази среда е неговият ресурс, а изчерпването, преобразуването й – негова горна граница.

Съвременният свят навлиза в структурна криза. Неслучайно ентропията расте, международното напрежение се увеличава, появи се определението „предвоенна обстановка”. Имаме глобален свят – липсва световно правителство. Достигна се до недоказали ефективността си ерзаци като Г-20, които се сблъскват с по-дълбок от организационния дефицит. Човечеството се изправя пред глобални проблеми, а се осмислят с регионални (и национални) подходи. Налице е интелектуален дефицит.

В новата си книга („Българите: социологически погледи”, 2016) се опитах да защитя тезата, че в глобалната епоха става все по-необходимо да се загърби огромният исторически товар на омраза, противопоставяне, високомерие, двойни стандарти, породени от расови, конфесионални, национални и регионални различия. Не е възможно това да стане без генерационния механизъм, без смяната на поколенията. Шансът на вида Homo sаpiens е неговата собствена младеж. Но този шанс не може да се реализира чрез самата поява на нови млади. Събитията в Близкия изток отново показват, че младите могат да бъдат въвлечени и в най-ретроградни каузи.

Въпросът, който поставихте, е първостепенен, но няма еднозначен отговор. Младежта на света е глобален проблем. Не е най-остро актуалният, но е най-труден, най-сложен и кардинален.