Студен душ от популярните каси

Стоян Панчев, Председател на Българското либертарианско общество

Фалитът на „Дупнишката популярна каса“ ни даде възможност за първи път от много време да наблюдаваме нещо изключително рядко в поведението на политици и управляващи – а именно премерена реакция на шумен публичен проблем. Стотици „ужилени“ протестираха в Дупница, обикаляха студиата на телевизиите, заплашваха как ще доведат немските медии, за да им се оплачат, и какво ли още не. Изненадващо оценката от парламента дойде трезва и точна – били сте измамени, съчувстваме ви, но от предложения, които са твърде хубави, за да са истина (като например 15% или 20% годишна лихва), няма кой да ви опази.

Ако се заслушаме в разказите на изгубилите парите си, е трудно да не се съгласим с тезата, че вината е само и единствено тяхна. При средна лихва в банковия сектор по левови депозити от 1,63% през 2015 г. и 0,97% през второто тримесечие на 2016 г. вложителите никак не са били учудени от 5 – 10 – 20 пъти по-добри условия, продавали са недвижимото си имущество, събирали са пари от дъщери и синове само и само да се възползват от нереално високата възвръщаемост. Признават, че не са чели договорите, които подписват, а вярата им в това дупнишко финансово чудо произлизала от хубавия офис в центъра и доброто отношение на управителката. Коя точно регулация или държавна намеса може да помогне тук?

Случката напомня на печалния сценарий с КТБ, която, за разлика от популярните каси, беше регистрирана кредитна институция, номинално под строгия контрол на БНБ. Толкова строг и пълноценен, че въпреки ясните знаци в общественото пространство (отново свръхвисоки лихви, заеми на свързани дружества, намеса в политическия живот) някак си фалитът на банката беше пропуснат. Голямата разлика с Дупница – данъкоплатецът трябваше да плати сметката, и то в милиарди левове, заради гарантираните банкови депозити. Вместо вложителите сами да поемат риска за инвестицията си, имаме класически случай на частни ползи и социализирани загуби.

Проблемите, които причинява държавната гаранция по банковите депозити, са отдавна известни на икономистите. Тази защита от загуба до 100 000 лв. има сериозно негативно влияние върху стимулите в пазара на заемни средства – прави банковите вложители по-рискови играчи, променя ценовите модели на депозитните инструменти, влияе на моделите за разрастване на кредитните институции. Според изследване на Адреас Весеман от британския Център за изучаване на политики премахването на държавните гаранции по депозитите ще доведе до по-сигурна среда за вложителите, по-иновативна банкова индустрия, по-малко дълг в икономиката, по-малко рецесии и премахване на нуждата данъкоплатците да покриват сметката на фалиращи банки.

Гаранциите, или по-скоро застраховките по депозити, са продукт, който спокойно се предоставя и на пазарен принцип, ако вложителите имат интерес към него и са готови да платят съответната цена. Например през 2011 г. Нова Зеландия премахна своята временна схема за държавни гаранции, без това да предизвиква някакви шокове във финансовата система. Рискът си има цена, която може да се изчисли, и когато прехвърлим плащането на тази цена от поемащия риска към трета страна, ние субсидираме неразумното поведение.

Всъщност свободните банкови фалити, както и случаите с популярните каси, имат ефекта на студен душ върху успаните от десетилетия държавен патернализъм български потребители на финансови продукти и услуги. Критичната оценка идва, когато знаеш, че можеш да загубиш парите си, когато видиш, че други, поддали се на схеми за бързо и лесно забогатяване, търпят загуби. Сблъсъкът с реалността е най-добрият отговор за алчността, гарнирана с липса на финансова култура – два комбинирани обществени феномена, които не трябва да се стимулират нито чрез регулации, нито чрез парите на данъкоплатците. И

Натиск или щуротия с ДОСТ?

Партията на Лютви Местан се сблъска с диагноза за съдебната система

Мирела Веселинова

Решението на съдия Лилия Илиева от Софийския градски съд (СГС) да откаже регистрация на партията на Лютви Местан – ДОСТ, само по себе си би могло да е съвсем ординерно събитие. Нормално е да има отказ, когато не е спазен законът. То обаче се превърна в обществен скандал – заради абсурдните мотиви на този напълно лишен от юридически аргументи акт. Ако беше публицистика, щеше просто да е нелепо. Но като съдебно решение то е позорно и опасно.

Напълно е възможно да съществуват юридически основания да се откаже регистрацията на партия ДОСТ, но в това решение няма такива. В мотивите си съдия Илиева се е позовала на тълковния речник вместо на закона, а фактите по делото е подменила с пророчества за възможни събития. Всичко това – с много удивителни, реторични въпроси и подчертани в курсив изрази. Може би затова първите коментари на решението недвусмислено го определиха като резултат от политически натиск. Изказаха се съмнения, че доколкото ВКС няма как да потвърди подобен абсурден акт, той (неслучайно) ще забави решението за регистрацията предвид и съдебната ваканция, за да не сколаса ДОСТ да се класира за участие в президентските избори. Тези предположения изглеждат логични, защото така работи системата по принцип, но в случая може да се окажат преувеличени. А съдбата на партията на Местан няма да се предреши от съдебната ваканция, която започва на 15 юли, защото законът е разписал тези дела да се решават бързо.

ДОСТ има достатъчно време до президентските избори, за да си осигури регистрация, ако все пак ВКС не намери юридическо, а не филологическо основание за отказ. Според Изборния кодекс партиите трябва да представят в ЦИК заявление за регистрация не по-късно от 45 дни преди изборния ден. А съгласно чл. 93, ал. 5 от конституцията изборът за нов президент се произвежда не по-рано от три месеца и не по-късно от два месеца преди края на мандата на действащия президент. Мандатът на Плевнелиев приключва на 22 януари. Партиите в парламента още преговарят за датата на изборите, но доколкото те традиционно се провеждат в неделя, първата възможна дата за президентските избори е 23 октомври, а последната – 20 ноември. Така, ако изборите са на 23 октомври, партия ДОСТ трябва да може да удостовери съдебна регистрация най-късно до 7 септември.

На 11 юли Местан вече подаде жалба срещу отказа на СГС за регистрация. По закон ВКС е длъжен да се произнесе по нея в 14-дневен срок, като решението му е окончателно. СГС е длъжен да впише в 7-дневен срок влязлото в сила решение за регистрация (ако такова бъде постановено) в регистъра на политическите партии, а от деня на вписването партията придобива качество на юридическо лице. Решението за вписване се обнародва в „Държавен вестник“ в 7-дневен срок от представянето му. Колкото и да го разтакават в деловодството, цялата драма би следвало да е приключила до средата на август.

Историята обаче помни и други съдебни скандали покрай партийна регистрация. През 2009 г. например съдия Димана Йосифова от СГС отказа да регистрира новото ръководство на СДС начело с Мартин Димитров, с очевидно политически коментари и абсурдни констатации. ВКС отмени решението й с унищожителни мотиви, но вместо да постанови окончателно решение, както е по закон, върна обратно делото на СГС, където заваляха отводи. В крайна сметка Синята коалиция се регистрира за евроизборите без името на СДС. Три години по-късно съдия Димана Йосифова, чието име неведнъж е спрягано в компрометиращи скандали (включително с предложение да й се иска имунитетът по делото „Мавродийски“, което сега европрокурорите проверяват), бе избрана от парламента за инспектор в Инспектората към ВСС.

Ако днес някой има политически интерес от елиминирането на партията на Местан от президентските избори, това е най-вече ДПС. Ясно е, че ДОСТ, дори и да участва, няма да повлияе на резултатите от изборите. Но за партията корпорация ДПС е жизненоважно да държи монопола върху нейния електорат и правото еднолично да води пазарлъка за гласовете им. Залогът е дългосрочен, но много зависи от това, дали ДОСТ ще започне политическия си живот с фалстарт, защото той може да се окаже и финал. На втори план е любопитно дали за другите големи партии е по-изгодно да пазаруват този електорат на едро, или на парче. Аксиома е, че досега без гласовете на ДПС президентски избори не са печелени.

Не по-маловажно е обаче, че това дело е поредната диагноза за метастазите в съдебната система, сред които политическо влияние, катастрофална липса на професионални стандарти, арогантност и произвол.

Неслучайно и до момента някои хора се двоумят дали в случая става въпрос за политически натиск, или за проява на специфичната менталност на съдията. Някои даже предложиха и конспиративна теория: Като знаем как работи „случайното“ разпределение, дали пък случайно това дело се падна на съдийка, известна със своята, меко казано, ексцентричност? Щото аргументът за политически натиск много олеква на фона на редица други решения на съдия Илиева с налудничави мотиви. Въпросът е в периметъра на ВСС, но съветът не е в състояние да провежда смислена кадрова политика, включително и за подкрепа на магистрати с проблеми в работата си.

Затова догадките – натиск или щуротия – ще продължават. И

Варшавските договорености

Въпросът за сигурността на Европа не може да се реши с „пречупването“ на Русия

Любомир Кючуков, Директор на Института за икономика и международни отношения

Съществува ли знак за равенство между повече оръжие и повече сигурност? Когато става дума за отношенията между НАТО и Русия, отговорът е отрицателен. Повече оръжие води единствено до още повече оръжие – от едната, респективно от другата страна. Иначе казано – нова спирала в надпреварата във въоръжаването. Парадоксално – развиваща се под знака на доктрината на сдържането. Като винаги остава да виси въпросът за балансите: кога ще бъде достигната точката, в която опасността от реален конфликт ще направи политическото договаряне неотложно и безалтернативно.

Твърде преднамерена и плашещо неточна изглежда подредбата на рисковете за сигурността на Алианса в комюникето от срещата на върха на НАТО във Варшава. Определянето на Русия като първостепенна и дългосрочна заплаха за сигурността на Европа на фона на разпада на държавността на не една и две страни в Близкия изток и Северна Африка, действията на Ислямска държава и генерирането на агресивна антизападна идеология на основата на радикалния ислям, терористичните актове и формирането на дълбоки вътрешни разломи в самите европейски общества създава впечатление за сериозно разминаване между дневния ред на лидерите на Северноатлантическия блок и реалните притеснения на европейците.

„Новият свят” не е само клиширана от употреба фраза. Коренно е променен характерът на рисковете за сигурността. Войната днес не е толкова за територии, а за умовете на хората, конфликтите не са само по границите, а вътре в обществата. Рисковият фактор се премества все по-видимо от държавите към недържавните субекти и Европа се сблъска брутално с тези нови реалност: с тероризма на ИДИЛ – на ниво държава, и с бежанската вълна – на ниво общество.

Ключовият въпрос за сигурността на Европа е: сигурност срещу Русия или сигурност с Русия? Заклеймяването на Русия само по себе си не решава проблема, а подменя съдържанието на дебата. А той, както предупреди и Кисинджър, не може да се свежда до това, как да се накаже или „пречупи” Русия. След седемдесет години мир Европа започна да се плъзга опасно назад, към своето минало. Ксенофобията и национализмите отново станаха част от политическия пейзаж на континента, допълнени със събуждане на позаспали реваншизми в източната му част. Войната неусетно се върна в Европа. Не само като факт (на Балканите и в постсъветското пространство), не толкова и като елемент от политическата лексика, колкото в общественото съзнание, превръщайки се отново в морално допустимо средство за решаване на спорове и конфликти.

Самата „нова студена война” изглежда като отживелица от миналото, като опит да се решават нови проблеми със стари инструменти – защото светът отдавна вече не е двуполюсен, а и Русия не предлага идеологическа алтернативност, като днешното противопоставяне е изцяло в полето на геополитиката. Впрочем конфронтацията се оказва удачно средство единствено за целите на консолидацията: национална, около президента Путин – за Русия; на съюзниците, около САЩ – за НАТО.

На фона на тежките политически констатации конкретните решения за разполагане на четири батальона на НАТО в Прибалтика и Полша подават твърде нееднозначен сигнал. Значението на тяхното разполагане естествено трябва да се търси преди всичко в полето на политиката, а не на военната сигурност. Те са предназначени повече за успокояване на общественото мнение в съседните на Русия страни и очевидно освен демонстрация на солидарност и единство са резултат и от сложни вътрешни компромиси в самия Алианс, доколкото не са в състояние да изплашат Русия, но пък могат да бъдат използвани за претекст за ответни действия.

Логично след възстановяването на отношенията между Русия и Турция идеите за укрепване на черноморския фланг на НАТО останаха за решаване в бъдеще време. След блицпартията на Ердоган, оставила в не особено уютна ситуация радетелите на формирането на „черноморска флотилия” в Букурещ, Киев и София, стана ясно, че стратегическата турска линия на сътрудничество с Русия в Черно море и недопускане на по-значимо натовско присъствие (ограничено и като времетраене, и като тонаж от Конвенцията от Монтрьо) няма да бъде преосмислена. НАТО и занапред ще трябва да разчита на ротация на корабите на нечерноморските страни и съвместни учения и маневри, но не и на постоянно формирование – дори и съставено от кораби на черноморските държави.

Диалогът с Русия присъстваше във Варшава като послание, дори на моменти звучащо като заклинание. Той присъства в дневния ред на НАТО и като акт – възобновената дейност на Съвета НАТО – Русия, а и посещението на държавния секретар на САЩ Джон Кери в Москва. Това, което отсъства към момента, е съдържанието на този диалог – политическата платформа за решаване на проблемите и деескалация на напрежението, почиваща на стратегическа визия за сигурността на Европа. Струва си да си припомним, че в крайна сметка не надпреварата във въоръжаването, а разведряването доведе до колапса на Съветския съюз.

По ирония на събитията Варшавската среща на НАТО съвпадна с публикуването на доклада на „Комисията Чилкът”, разследваща участието на Великобритания във войната в Ирак. Оценката за действията, предприети въз основа на също такава преднамерена информация и плашещо неточна оценка на фактите, навява неприятни аналогии за възможните последици и степента на адекватност на политическите решения. Практиката е показала, за съжаление, че в политиката невинаги повторението носи допълнително знание. И

Казармена демокрация

Светослав Нахум, писател

Тежък е сблъсъкът между свободния индивид и популизма. Това е един вид политика на отчаянието. Ретроградното заема все по-голямо място в масовото обществено съзнание. Поредна доза носталгичен пърформанс, съчетан с патриотарски устрем, бе хвърлен наскоро насред стъгдата на крехката българска демокрация, за да стане тя не просто крехка, а направо чуплива. Българийо, равнис! Мирно! Ще връщаме казармата! Всички под строй, марш към пържения боб! Все си мислех, че с този, простете, кретенизъм се приключи веднъж завинаги. Но не! Неизчерпаеми са възможностите на скудоумието, масовото облъчване и обругаване на ценностите на свободата и гражданствеността. Кой знае колко тесногръди херувими на марш-наскока мечтаят отново да бъдат фатмаци и да си мият колата с държавна нафта. Други пък умилително сънуват как отново стават артелчици и вечер мъкнат вкъщи торби, пълни с луканка.

Освен комичната страна обаче всичко това има и своите деформиращи, трагични характеристики. Аз помня писмата, които получавах от мои съученици и приятели. На един от тях например му се падна да служи в Джебел и да потушава демонстрации от страна на българските турци срещу смяната на имената им. Написа ми: „Тук видях кръв, насилие и престъпления“. Беше ми изпратил писмото по човек, за да се провре то през цензурата, контролираща военната поща. Помня и военните болници, пълни с осакатени момчета, останали за цял живот инвалиди. Помня самоубийствата, бягствата, дисциплинарните роти, военните съдилища, арестите, присъдите за „отклонение от военна служба“. Помня военните психиатрии, претъпкани от превъртели млади хора от различните поделения на онази прословута Българска „народна“ армия, която сега патриотарстващите швейковци искат да връщат. Помня оскотяването на човека, издевателствата на стария набор над новобранците, помня похабяването на личността, което водеше и до по-късна агресия в обществото. Помня и самозабравилите се „шапкари“, които получаваха огромни заплати, привилегии и власт, без да допринесат поне с час труд за някакъв брутен национален продукт.

В цялата тази система се изливаше огромна част от държавния бюджет и потъваше като в къртича яма. Апропо много ми е интересно как съвременните апологети на задължителната казарма смятат да осигурят огромните разходи за всичко това? Просто е смешно дори да се мисли за такива харчове, като се погледне дереджето на все по-задлъжняващата към външни кредитори хазна.

Има и друго. Явно по този начин искат да създадат още една предпоставка за младите да бягат максимално далеч от България. Та как един млад човек, израсъл всред информационната свобода на глобалния век, ще бъде принуден да се върне назад във времето и мазохистично да изтърпи един безсмислен идиотизъм? Чудесно стана навремето, че съгласно План 2004 армията ни беше сведена до разумни граници и беше осигурен преход към професионална, платена служба. Така и трябва да си останат нещата, ако искаме да развиваме и държавата, и армията си. Тя, последната, се нуждае от модернизация и висока технология, а не от връщане към фасулковската система, характерна за тоталитарния период.

Впрочем много мислещи хора се питат откъде, по дяволите, идва това ретроградно, тоталитарно мислене, което би подкрепило едно връщане към задължителната военна служба? Аз бих казал - „тоталитаризмът не прощава“. Затворническото мислене, промило съзнанието на цели маси от народа, е закрепена даденост, която избуява като бурен и всеки момент иска да задуши благородните кълнове на миноритарното демократично виждане в милата ни родина. Нека не забравяме, че навремето България бе управлявана от Хитлер, а после и от Сталин. Това е една двойна тъмна сянка. Това е мрачно наследство и такава тежка пресечна точка явно е оставила дълъг и мрачен отпечатък върху гледището, светоусещането и ежедневната реакция на няколко поколения. Днес тази ретроградност бива подклаждана от съответните „националотговорни“ политици и техните медийни апели за връщане към нещо, което всъщност доказа своята непригодност, назадничавост и безсмислие. И