От Западни към Европейски Балкани

Проф. Георги Димитров

За да разбере човек значението на срещата на лидерите на страните, членки на ЕС, и на техните партньори от Западните Балкани на 16 и 17 май в София, задължително трябва да е гледал с емпатия постановката „Хъшове“ в интерпретацията на Ал. Морфов – много високи идеали; много високопарни речи, по време на които някой бърка в джоба на невнимаващия; революционни замисли, преминаващи в театрална бутафория, осмислени обаче от драмата на реалните човешки взаимоотношения. Но тъкмо какофонията от всичко това прави историята, която първо пълни вестниците и после учим в училище. А тя е необратима…

Ако мислите, че някъде другаде по света или в други времена историята е протичала другояче, просто не я познавате в детайлите ѝ. Винаги и навсякъде е било, е и ще бъде така. Поради това важният въпрос е дали изобщо правим история, или просто живеем в безвремие.

По напълно разбираеми причини от целия тежък и разнопосочен дневен ред на срещата българската общественост избра да фокусира вниманието си върху темата за евроинтеграцията на Западните Балкани – едно, че става дума за съседите ни, а ние добре знаем какво значи да играе мечка у комшиите и не искаме никога да се повторят събитията след разпада на Югославия; второ, че точно по тази тема българският принос е неоспоримо положителен. И тъкмо това трябва да се обяснява, защото остава неразбрано – както от мнозина наши приятели западно от Калотина и Гюешево, така и доста наши медии.

Чуха се, защото са гръмогласни, а не защото са много, гласове, че тази среща всъщност „нищо не е дала“… Понеже става дума за партньорство с ЕС, а пък в Югоизточна Европа партньорството се смята за синоним на приятелство, а то самото значи подаръци – я овца, я литър ракия. А на срещата в София наистина не блееше дребен добитък и не се раздаваха дамаджани, та някои останаха много разочаровани. Особено онези, които са си въобразявали, че на 17 май ще чуят конкретна дата за приемането на страната си в ЕС. Не, не бяха никак малко… и сред политиците, и сред представителите на гражданското общество.

Така че един двустранен въпрос настоятелно очаква отговор – „Защо Западни Балкани и защо точно сега?“*.



Трябва да се започне с пояснението, че „Западни Балкани“ е политически коректен евфемизъм за обозначаване на страните, които географски са в центъра на Европа, но в социално-политически и цивилизационен план са не само различни (до противоположност) на европейската модерност, а и са толкова съществено различни помежду им, че единственото, което ги сродява, е жестоката реалност на посткомунистическия им живот. Неговото качество пък е такова, че се налага да се говори с евфемизми, предпазващи ни от навлизане в дълбочина и конкретност.

Това е причината, поради която макар за този регион да се отвори неопределена перспектива за евентуална евроинтеграция още преди 15 години по време на срещата на върха в Солун, напредъкът в тази посока бе по-скоро недостатъчен. Дори през 2014-а председателят на Европейската комисия безапелационно заяви, че в неговия петгодишен мандат няма да има разширяване на ЕС. Погледнато в тази перспектива, изваждането на Западните Балкани от фризера на политическия дневен ред на Съюза е изключително важна и многообещаваща новина. Което и ни връща към втората страна на същия въпрос – защо точно сега?

Защото най-после ЕС започва да се посъвзема от поредицата безпрецедентни шокове – икономическата криза, миграционното цунами, намерението на Великобритания да напусне. През 2018 Съюзът вече намира сили и вътрешна воля да започне „да си подрежда къщата“. И както винаги е било, на първо място стои въпросът за сигурността, която е рамково условие за всички други евроинтеграционни инициативи и политики. ЕС повече не може да си позволи лукса в средата му да има център на нестабилност – било като евентуални местни междуетнически или междунационални конфликти, било като износ на престъпност, било като център за масирано икономическо, политическо и даже културно-идеологическо проникване на „трети сили“ (пореден евфемизъм за означаване на геополитически интервенции на страни като Русия, Турция, Саудитска Арабия, а напоследък – особено активно Китай).

Но тук точно е и кризата на отношенията на страните от региона и ЕС. Защото, както ясно обясни Кристиан Даниелсон, ръководител на генерална дирекция „Политика за съседство и преговори за разширяване“ на Европейската комисия, с позицията си от 17 май в София ЕС само потвърждава своята политическа ангажираност с процеса на интеграция на страните от региона. Обаче тяхна е задачата да разберат, че това е само отворена възможност, от която те трябва да се възползват по най-оптимален начин. Което пък предполага преди това да решат изключително важни задачи – първо, да изградят здрава държавност, включително институции, осигуряващи добро управление, ефективна съдебна система и борба с корупцията и организираната престъпност; второ, устойчиво растяща икономика, което пък предполага не просто стабилни пазарни отношения, но и вече споменатите институции, съдебна система и борба с корупцията; трето, помирение, предполагащо да се забрави близкото конфронтационно минало и да се инвестира в съвместното бъдеще.

А става дума именно за криза, защото адресатите на този ясен, но условен ангажимент изобщо не разбират за какво става дума. Проблемът е не толкова в това, че политически дейци, схващащи добре тежестта на въпросите за европейската сигурност, смятат да изнудват ЕС с нежеланието си за реална интеграция и със заплахата от спадаща публична подкрепа за членството в ЕС. Това бе демонстрирано с блага балканска откровеност от най-големите евроентусиасти в тамошното гражданско общество, което се очаква да е действен коректив на политическата класа.

Значително по-тежкият проблем е, че огромната част от обитателите на пространствата в този регион (както политици, така и обикновени хора) са така добре вписани в статуквото, че изобщо не си представят, че то може да има алтернатива. Това проличава в простодушно зададения въпрос „А какви реформи точно да направим?“ – защото нито броят, нито съдържанието им са саморазбиращи се от местна гледна точка. Но също така личи и в настойчивото искане за дата на членството, зад което стои спотаена надежда. Надеждата, че веднъж определена, датата така или иначе ще дойде и членството ще стане факт – защото е била „дадена дума“, а не защото програмата за реформи е изпълнена. Досущ като случая с България и Румъния. Не се разбира, че прецедентът не е правило. Точно обратното – понеже веднъж вече е станало, тъкмо поради това никога вече няма да се повтори.

Така че, ако се върнем към заглавието, смисловият акцент в него не е нито върху западни, нито върху европейски, нито върху Балкани. Акцентът е върху „към“ – наличие на конкретен, но засега само хоризонт – което от комшиите, съобразно собствения им манталитет, не се разпознава като нещо конкретно, а пък за представителите на ЕС, съобразно техните споделени помежду им очевидности, е най-конкретно, но пък задължително – все още – условно бъдеще.
Между другото, присъединяването на всички посткомунистически страни към ЕС протече именно по този начин – през дълга каскада от все по-нарастващи и по-ускоряващи се обещания; взаимни обещания. И

Текстът е създаден в изпълнение на проект „Жан Моне Център за високи постижения“ на катедра „Европеистика” в Софийския университет.

* Въпросът прозвуча в хода на международната конференция с много високо политическо участие, организирана от Центъра за изследване на демокрацията, на тема: „Демокрацията, която дава резултати: 10 години по-късно. Отключване на потенциала на Западните Балкани“.

Текстът е публикуван в брой 21 / 2018 г. на списание "Икономист" от 24 май, който може да закупите в разпространителската мрежа в страната. Вижте какво още може да прочетете в броя.