В края на миналата година взехме рискованото решение да преведем и издадем на българския пазар книгата „Ти си умен, успешен, но дали си ЩАСТЛИВ“ на проф. Радж Рагунатан. Защо рисковано? Защото повечето хора около нас, на които споделихме намерението си да се заемем с темата за щастието в България, бяха скептични, защото смятаха, че ние като нация сме нещастни, но харесваме това си състояние и не осъзнаваме нуждата да го променим.
С излизането на книгата започнахме да наблюдаваме едно повтарящо се явление. Виждайки заглавието й, много хора възкликват: „Аз смятам, че по-скоро съм умен, защото имам висше образование, не знам дали съм щастлив, но със сигурност не съм успял, защото нито съм известен, нито съм богат“. За да си успешен, със сигурност не трябва непременно да си богат и известен. А това, към което повечето хора се стремим – да сме ЩАСТЛИВИ, не означава да сме богати, известни или успешни. Научните изследвания доказват, че 3-те най-важни условия за щастие са: 1. Да сме изградили близка трайна връзка с поне един човек и/или да сме част от общност хора; 2. Да се чувстваме значими или майстори в това, което правим (работим); и 3. Да сме свободни. Това е валидно, както ни споделя Радж Рагунатан в книгата си, ако сме умни и успешни (smart and successful), което авторът дефинира като: „да са ни задоволени базовите нужди за подслон и храна“. Но в наши дни базовите нужди на повечето хора около нас са задоволени. Защо тогава ни е трудно да се определим като умни и успешни? Защо смятаме, че това е привилегия само на богатите и известните?
Желанието да бъдеш богат и известен, разбира се, е много разпространено и е свързано с желанието да бъдеш силен и красив. В основата е нещо, което Радж Рагунатан нарича потребност от превъзходство. Известният психолог от ХХ век Дейл Карнеги отбеляза в своята класика „Как да печелим приятели и да влияем на хората“, че потребността от важност (значимост, превъзходство) стои в основата на почти всичко, което правим. Една от неприятните черти на тази потребност е, че постигането ѝ по своята същност изисква оценката на други хора. Няма вътрешен критерий, с който да измерваме собственото си значение. Това става само чрез начина, по който другите се отнасят към нас. Колкото повече останалите ни познават и ни хвалят, толкова по-значими се чувстваме, толкова по-щастливи сме в резултат.
А ние най-често оценяваме и се вдъхновяваме от успехите на хора като Стив Джобс, Новак Джокович, Кристиано Роналдо. В много от случаите ние се възхищаваме от куража, с който се справят с трудностите по пътя към успеха си. Понякога примерът на шампионите ни кара да си припомняме, че твърде много се оплакваме от относително малките пречки, пред които сме изправени. Но тогава не трябва ли да се възхищаваме на всички спортисти например, които трябва да преодолеят множество трудности, а не само на медалистите? Но колко от нас могат да си спомнят историята на не-медалистите? Защо почти никой не се възхищава на тяхната упоритост и последователност да продължават да се състезават? Кое всъщност им дава кураж и желание да продължават напред с нещо, в което вече поне веднъж „не са успели“? Дали всички останали, освен победителя, се чувстват нещастни?
За щастие потребността от значимост (превъзходство) не е единственият източник на щастие. Повечето от нас са преживявали в един или друг момент това, което легендарният психолог Михай Чиксентмихай нарича „поток“ – оптималното преживяване, което до такава степен поглъща вниманието ни, че губим представа за времето. За първи път психологът документира този феномен през 70-те години. Става дума за дейности, в които сме толкова погълнати, че напълно губим контрол върху времето, през което ги вършим. Помислете за последния път, когато сте загубили чувство за времето – когато сте играли нещо или сте дебатирали разгорещено с приятел. Дори и да сте се справили зле в игрите или сте се оказали в грешка по време от разискването и така да не сте изпълнили нуждата си за важност, но сте получили голямо удоволствие от дейността. Не е изненадващо, че констатациите в областта на вътрешната мотивация показват как хората имат силно желание да се занимават с дейности, за които знаят, че могат да изпитат „поток“.
За разлика от потребността от превъзходство необходимостта от „потока“ е по-надежден източник на щастие по две основни причини. Първата е, че за разлика от превъзходството потокът не е оскъден ресурс: потокът на един човек не е за сметка на другите. Например двама тенисисти, които се състезават един срещу друг, могат едновременно да се насладят на играта, ако удоволствието им не е свързано единствено с победата. Второ, потокът е незаменим за изграждането на експертиза. Човек не може да овладее нещо без множество часове активно, подобно на поток повтаряне на действия в тази област. Всъщност шампионите, на които толкова се възхищаваме, без поток не биха постигнали успеха, който много от нас искат да имат. Потокът, а не необходимостта от превъзходство, е истинската причина за успеха.
Все пак има голяма разлика между да се възхищаваш или да оценяваш спортистите и да преследваш тяхната слава и успех. В първия случай човек би се почувствал добре или дори възвишен, когато вижда шампионите в действие; във втория би почувствал желание за постигане на превъзходство, прикрито като вдъхновение.
Това ни води до едно отрицателно последствие от възхищението ни от шампионите. Колкото по-вдъхновени се чувстваме от умните и известните, колкото повече ги обгръщаме с внимание и похвали, толкова повече се съгласяваме да се отделят ресурси – спонсорство, медийно внимание – към тях. И това помага да се увеличи разривът между шампионите и тези, които „само“ са участвали в състезанието.
Така че следващия път, когато проявявате благоговение към успехите на някой шампион, попитайте се: точно защо го правите? Ако това ви подтиква да спрете да се оплаквате от препятствията, пред които се изправяте, или ако сте вдъхновени да търсите своя поток, е нещо позитивно. Но ако сте вдъхновени да преследвате постигането на подобен успех, богатство или слава, можете, без да осъзнавате, сами да си причините нещастие.
За да избегнем подобни грехове спрямо щастието си, проф. Радж Рагунатан ни предлага в книгата си едно упражнениe, което той нарича “Упражнение за самосъстрадание“. То е наистина полезно и важно в моменти, в които смятаме, че сме се провалили в нещо или в живота като цяло. В такива моменти има вероятност нашата потребност от превъзходство напълно да изчезне. И това е още по-вероятно в случаите, когато сме жестоки със себе си.
Цел
В това упражнение ще трябва да постъпвате със себе си, както бихте постъпили с добър свой приятел или роднина, който се е провалил в нещо или не успява да живее по правилен начин. Тоест да се отнесете към себе си с разбиране и състрадание.
Дейности:
Как се отнасяте към близък приятел или роднина?
Първата стъпка е да си представите, че не вие, а близък приятел или член на семейството се е провалил в нещо. Как бихте постъпили в тази ситуация (особено когато вие сте в по-добро състояние)? Какво бихте направили и бихте му казали. Докато записвате реакцията си, замислете се за тона, с който обикновено говорите на близките си приятели и роднини.
Как се отнасяте към себе си?
Втората стъпка включва обмисляне на това как обикновено се отнасяте към себе си, когато сте се провалили. Как бихте реагирали в ситуация, в която вие сте се провалили. Запишете това, което нормално правите, какво си казвате и отбележете тона, с който говорите със себе си.
Има ли разлика?
Забелязахте ли разлика в начина, по който се отнасяте към себе си и към другите? Ако има разлика, запитайте се защо? Какви са причините или страховете, които ви подтикват да имате различно отношение към себе си и приятелите си? Запишете ги.
Какво бихте желали да промените?
Последната стъпка включва записване на това как нещата могат да се променят, за да се отнасяте към себе си по-състрадателно, така както правите с другите.
Дайте си отговор на въпроса: Какво ще се промени, ако се отнасяте към себе си с правилната доза състрадание, когато сте се провалили или сте сбъркали в нещо?
